Игрите на Вор

— Така бива — отстъпи офицерът на ареста. — Е, ще отнеме малко време. Хвърлете го в „отрезвителя“, докато спре да трепери.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? На момчетата може да им се прииска да си поиграят, какъвто е странен на вид. Все още може да си плати откупа.

— Хм — офицерът огледа Майлс преценяващо. — Тогава го оставете в чакалнята с техниците от Марда. Те са тиха компания. Ще го оставят на мира. А и скоро потеглят.

Отново го повлякоха. Краката му изобщо не му се подчиняваха, само потрепваха спазматично. Изглежда скобите на краката му имаха някакъв усилващ ефект върху шоковите палки, които използваха тук, или причината беше в комбинацията им с действието на „мухоловката“. Пред погледа му, като на сън, премина дълго помещение, приличащо на казармена спалня, с редици от койки, наредени покрай стените. Без излишна грубост горилите го метнаха на една празна койка в по-малко населения край на стаята. По-старшият от тях направи някакъв бегъл опит да го изправи, хвърли едно одеяло върху тялото му, все още разтърсвано от неконтролируеми конвулсии, а след това го оставиха.

Измина малко време, без никой да отвлича вниманието му от пълното наслаждение и признателност от новия ред, в който протичаха физическите му усещания. Майлс беше решил, че е изпробвал всяка от агониите в каталога, но шоковите палки на горилите бяха открили нерви, синапси и ганглии, каквито никога не беше предполагал, че притежава. Не беше болка, върху която да концентрира вниманието си. Беше практически всеобхващащо чувство. Но като че ли отслабваше… Само ако тялото му можеше да спре с тези почти епилиптични пристъпи, които го изтощаваха…

Пред погледа му затрептя лице. Познато лице.

— Грегор! Да се радвам ли, че те виждам? — почти неразбираемо измърмори в празното Майлс. Ръцете му се изстреляха напред и уловиха ризата на Грегор — избеляла синя затворническа униформа. — Какво правиш тук, по дяволите!

— Това е дълга история.

— Ох! Ох! — Майлс с мъка се изправи на лакът и обезумял се огледа наоколо за убийци, халюцинации — сам не знаеше за какво. — Господи! Къде е…

Грегор го бутна обратно на леглото.

— Успокой се! — каза той шепнешком с ръка на гърдите на Майлс. — И си затвори устата!… По-добре си почини малко. Не изглеждаш много добре.

Всъщност и самият Грегор, седнал на ръба на койката на Майлс, не изглеждаше много добре. Лицето му беше бледо и уморено, покрито с набола брада. Косата му, която обикновено беше подстригана късо, по военному, сега приличаше на заплетен пущинак. В лешниковите му очи се таеше нервност. Майлс преглътна паниката си.

— Името ми е Грег Блийкман — каза императорът.

— Точно сега не мога да си спомня собственото си име — запъна се Майлс. — О, да. Виктор Рота, струва ми се. Но как се оказа…

Грегор разсеяно се огледа наоколо.

— Мисля, че стените имат уши.

— Да. Може би — Майлс заговори малко по-тихо. Мъжът на съседната койка поклати глава с поглед, който казваше: „Господи, спаси ме от тези тъпанари“, обърна се и покри главата си с възглавницата. — Но ъ-ъ… ти по собствено… ъ-ъ… желание ли дойде тук? Сам?

— За съжаление всичко е изцяло мое дело. Спомняш ли си оня път, като се шегувахме да избягаме от къщи?

— Да?

— Ами… — Гретор си пое дъх. — Оказа се наистина лоша идея.

— Не можа ли да го предвидиш?

— Аз… — Грегор спря и погледна към дъното на дългата стая. Един надзирател подаде глава от вратата и изкрещя:

— Пет минути!

— Ох! Мамка му!

— Какво? Какво?

— Идват за нас.

— Кой за кого идва? Какво става, по дяволите? Грегор, Грег…

— Намерих работа на един товарен кораб, но ме стовариха тук. Без да ми платят — бързо обясни Грегор. — Прекараха ме. Нямах и половин марка в джоба. Опитах да намеря нещо на някой отлитащ кораб, но преди да успея, ме арестуваха за скитничество. Законите на Джаксън са налудничави — добави той замислено.

— Знам. И после какво?

— Явно правеха нарочна хайка. Изглежда, някакъв предприемач продава бригади от работници с технически опит на аслъндците за работа на тяхната станция в Центъра, която изостава от плана.

Майлс премигна.

— Робски труд?

— Нещо такова. Номерът е, че когато срокът на присъдата изтече, ще ни освободят на Аслънд. На повечето от тези техници изглежда не им пука особено много. Без заплащане, но ние… те ще получават храна и подслон и ще избягат от джаксънианската сигурност, така че няма да са по-зле, отколкото преди това — безработни и разорени. Повечето от тях изглежда смятат, че евентуално биха могли да си намерят някаква работа на кораби, напускащи Аслънд. Там безпаричието не е чак толкова ужасно престъпление.

— Отвеждат те? — Майлс чувстваше главата си така, сякаш го блъскаха с чукове.

— Веднага, струва ми се.

— Божичко! Не мога да те оставя…

— Но как ме откри тук… — започна на свой ред Грегор и примирено огледа стаята, в която мъжете и жените в сини дрехи с ромот се изправяха на крака. — Трябваше да ме…

Майлс отчаяно се огледа наоколо. Облеченият в синьо мъж на съседната койка сега лежеше на една страна и смръщен ги наблюдаваше. Не беше много висок…

— Ти! — Майлс изпълзя към леглото му и се приведе към него. — Искаш ли да се измъкнеш от тази екскурзия?

— Как? — Мъжът все още изглеждаше отегчен, но като че ли прояви лек интерес.

— Като си продадеш дрехите. И документите. Оставаш на моето място, а аз тръгвам вместо тебе.

Мъжът го изгледа с подозрение.

— Какъв е номерът?

— Няма номер. Имам много пари. Съвсем скоро щях да си платя и да си тръгна оттук — Майлс спря за секунда. — Въпреки че ще трябва и да доплащам за оказване на съпротива при ареста…

Аха — уловката проработи. Мъжът изглеждаше малко позаинтригуван.

— Моля ви! Трябва да отида с… с приятеля си. Веднага. — Брътвежът се усилваше. Техниците се трупаха в далечния край на стаята, при изхода. Грегор се мотаеше зад койката на мъжа.

Мъжът сви устни.

— Не — реши той. — Ако това, заради което си тук, е по-лошо и от тази дупка, не искам да имам нищо общо с него — той се завъртя и седна в леглото. Готвеше се да стане, за да се присъедини към останалите.

Майлс, все още свит на пода, вдигна умолително ръце.

— Моля ви!

Заел идеална позиция, Грегор нанесе удар. С чиста хватка той сграбчи мъжа за гърлото и го прехвърли зад койката си, където не можеха да ги видят. Слава Богу! Бариарската аристокрация все още настояваше за военното обучение на своите издънки. Майлс се изправи със залитане, за да прикрие сцената, която се разиграваше зад койката. От пода се дочуха няколко глухи удара. След няколко мига една синя затворническа куртка се плъзна под койката и се спря в обутите в сандали крака на Майлс. Той клекна и я навлече върху зелената коприна на своето облекло. За щастие, беше му малко големичка. След това се напъха и в широките панталони, които последваха куртката. Шум от бутане, докато тялото на мъжа бъде изтикано и скрито под койката, и Грегор се изправи — леко задъхан и много блед.

— Не мога да се оправя с шибания колан! — каза Майлс. Краищата на колана се тресяха в ръцете му.

Грегор пристегна панталона и нави въздългите крачоли.

— Трябват ти документите му, иначе няма да получиш храна и няма да отчиташ изработеното си — изсъска Грегор и артистично се облегна на леглото в небрежна поза.

Майлс провери джоба и откри стандартна компютърна карта.

— Добре — той застана до Грегор широко усмихнат. — Всеки момент ще припадна.

— Недей. Ще привлечеш внимание — ръката на Грегор се сключи около лакътя на Майлс.

Те прекосиха стаята и се присламчиха към тътрещата се, мърмореща синя редица. Един сънен на вид надзирател ги проверяваше на вратата, като преглеждаше документите им със сканер.

— …двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет. Това е. Водете ги. — Бяха предадени на друга група надзиратели, които не носеха униформите на Консорциума, а бяха облечени в някакви невзрачни ливреи в златисто и черно. Майлс държеше главата си сведена, докато ги подкарваха навън от ареста. Единствено ръката на Грегор го задържаше на крака. Минаха през някакъв коридор, после през друг, надолу с асансьора (Майлс едва не повърна по време на спускането) и през още един коридор. „Ами ако тази проклета карта има локатор?“ — внезапно се сети Майлс. При спускането със следващия асансьор той я пусна. Мъничката карта потрепна в далечината — тихичко и незабележимо. Товарен док, люк, кратката безтегловност в ръкава, свързан с кораба, и вече бяха на борда. „Къде си, сержант Овъролт?“