Игрите на Вор

Корабът представляваше типичен превозвач, предназначен за вътрешността на системата. Не приличаше на кораб за скокове и не беше особено голям. Мъжете бяха разделени от жените в двата противоположни края на коридор, от който се влизаше в четириместни каюти. Затворниците се разпръснаха при избора на каюти, към който надзирателите не проявиха явен интерес.

Майлс направи бързо изчисление.

— Можем да вземем една само за себе си, ако опитаме — побърза да прошепне на Грегор. Те нахълтаха в най-близката и бързо затвориха вратата. Един затворник се опита да ги последва, но посрещнат от дружното изръмжаване: „Разкарай се“, побърза да се отдръпне. Вратата не се отвори повече.

Каютата беше мръсна и липсата на чаршафи върху матраците не подсказваше за излишен разкош, но водопроводът работеше. Майлс изпи чаша хладка вода и чу, а едновременно с това и усети, люкът да се затваря и корабът да напуска дока. За момента бяха в безопасност. За колко дълго?

— Кога смяташ, че ще се събуди оня в ареста? — попита Майлс. Грегор седеше на ръба на едната койка.

— Не съм сигурен. Никога не съм душил човек — Грегор изглеждаше зле. — По… почувствах нещо странно под ръката си. Боя се, че може да съм му счупил врата.

— Още дишаше — отвърна Майлс. Той отиде до долното легло, срещу това, на което седеше Грегор, и го побутна. Нямаше следи от разни гадинки. Седна предпазливо. Жестоките контракции отшумяваха и след тях оставаше само треперенето, но той все още чувстваше слабост в коленете си.

— Когато оня се събуди… Всъщност, независимо дали ще се събуди или не, няма да им отнеме много време да се сетят къде съм отишъл. Това беше тъпа идея. Трябваше просто да изчакам, да те последвам и да те откупя. Ако приемем, че успеех да платя собствения си откуп. Защо не ме спря?

Грегор зяпна.

— Мислех, че знаеш какво правиш. Илиян не е ли зад гърба ти?

— Не, доколкото знам.

— Мислех, че сега си в неговия отдел. Смятах, че си изпратен да ме откриеш. Това не е някакво… избавление по чудо, нали?

— Не — Майлс поклати глава и веднага съжали за това. — Може би е по-добре да започнеш от самото начало.

— Бях на Комар за една седмица. Под куполите. Разговори на високо равнище за космическите преходи. Обсъждания на договорите за маршрутите — все още се опитваме да получим разрешение от Ескобар за преминаване на военните ни съдове. Има някаква идея да допускаме техни инспекционни екипи, които да запечатват оръжията ни при преминаване. Нашият генералитет смята, че това е прекалено много, техният, че е твърде малко. Подписах две споразумения… нали знаеш, каквото ми пробутат от Съвета на министрите…

— Татко със сигурност те кара да ги четеш.

— О, да. Както и да е, онзи следобед имаше преглед на войските, а вечерта и държавна вечеря, която приключи рано — две от страните в преговорите трябваше да хващат кораби. Оттеглих се в резиденцията си, някаква градска къща на старата олигархия. Просторно място на края на купола, близо до аеродрума. Апартаментът ми се намираше на горните етажи на сградата. Излязох на балкона, но не ми помогна много. Все още изпитвах чувство на клустрофобия. Този купол…

— И на комарианците открития въздух не им понася — в името на справедливостта отбеляза Майлс. — Познавах един, който имаше проблеми с дишането всеки път когато трябваше да излезе на открито, нещо като астма. Чисто психосоматично 7.

Грегор сви рамене. Беше забил поглед в носовете на обувките си.

— Както и да е. Забелязах, че не се виждаше охрана. За разнообразие, изглежда. Не знам защо. По-рано там имаше човек. Мислеха, че съм заспал, предполагам. Беше след полунощ. Не можех да заспя. Бях се навел през парапета на балкона и си мислех, че ако се катурна надолу… — Грегор се поколеба.

— Ще стане бързо — сухо довърши мисълта му Майлс. Това душевно състояние му беше познато. О, да!

Грегор вдигна очи към него и се усмихна с ирония.

— Да. Бях леко пийнал.

„Бил си мъртво пиян.“

— Бързо. Да. Разбит череп. Щеше да боли много, но за кратко. Може би дори нямаше и да боли много. Може би просто една нажежена мълния.

Майлс потръпна, но това остана скрито покрай треперенето от шоковата палка.

— Прекрачих парапета. Хванах се за онези растения и… Тогава разбрах, че мога да се спусна надолу със същата лекота, с която можех и да се изкатеря нагоре. Дори по-лесно. Почувствах се свободен, като че ли бях умрял. Започнах да вървя. Никой не ме спря. През цялото време очаквах някой да ме спре. Спрях се чак на товарния док на аеродрума. В един бар. Казах на оня тип, свободния търговец, че съм космически навигатор. Познавам навигацията от корабната си служба. Казах му, че съм загубил документите си и се страхувам, че бариарската сигурност може да ме прибере. Повярва ми като че ли… Както и да е, даде ми работа. Сигурно сме напуснали орбитата на Комар, преди моят ординарец да влезе в спалнята ми, за да ме събуди.

Майлс си гризеше кокалчетата на пръстите.

— И така, от гледна точка на ИмпСи си се изпарил от напълно охранявана стая. Никаква бележка. Никаква следа. И то на Комар.

— Корабът направи директен преход до Пол. Там останах на борда, а след това без спиране до Консорциума. Отначало не се справях много добре. Беше товарен кораб. Реших, че започвам да се оправям по-добре, но предполагам, че не е било точно така. Но си мислех, че така или иначе, Илиян вероятно е непосредствено зад гърба ми.

— Комар — Майлс разтри слепоочията си. — Разбираш ли какво става там сега? Илиян сигурно е убеден, че това е някакво политическо отвличане. Хващам се на бас, че е привикал всеки оперативен работник и половината армия и разглобява онези куполи болт по болт, за да те търси. Ти си доста пред тях. Няма да те търсят отвъд Комар преди… — Майлс преброи дните на пръстите си. — Все пак Илиян трябва да е вдигнал под тревога всичките си външни агенти… почти преди седмица. Ха! На бас, че това е било съобщението, което вдигна Унгари във въздуха точно преди да изчезне с такава бързина. Изпратено до Унгари, не до мен. — „Не до мен. Мен никой дори не ме брои.“ — Но трябва да е било съобщено във всички новини…

— Беше — обясни Грегор. — Появи се раздуто съобщение, че съм болен и съм се оттеглил да почивам в уединение във Воркосиган Сърли. Потулват го…

Майлс можеше да си го представи.

— Грегор, как можа да направиш такова нещо! У дома ще се побъркат!

— Съжалявам — сковано каза Грегор. — Разбрах, че е грешка… почти веднага. Дори преди да ми премине махмурлука.

— Тогава защо не слезе на Пол и не отиде в Посолството на Бариар?

— Мислех, че все още бих могъл… По дяволите! — избухна той. — Защо тези хора трябва да ме притежават!

— Това са детинщини, глупако! — каза през зъби Майлс.

Грегор отметна ядосано глава, но не каза нищо.

Пълното разбиране на собственото му положение едва започваше да прониква в Майлс. Като олово в стомаха му. „Аз съм единственият човек в тази вселена, който в момента знае къде е императорът на Бариар. Ако нещо се случи с Грегор, бих могъл да го наследя. Всъщност, ако с него се случи нещо, доста хора ще сметнат, че аз…“

А ако центърът Хийгън открие кой е Грегор в действителност, ще настъпи една обща лудост с епични размери. От Джаксън ще го вземат просто заради откупа. Аслънд, Пол и Вервейн — на всяка от тях или на всички заедно може да им се прииска да си поиграят на власт и сила. И Сетаганда повече от всички. Ако успеят тайно да сложат ръка на Грегор, кой знае какво изтънчено психологическо програмиране могат да предприемат. Ако ли пък го направят явно, какви ли заплахи ще последват? А и двамата, Майлс и Грегор, бяха хванати в капан на някакъв кораб, върху който нямаха контрол. Майлс можеше всеки момент да бъде заловен от горилите на Консорциума или още по-лошо…

Сега Майлс беше офицер от ИмпСи и нищо друго нямаше значение. Клетвата за вярност на ИмпСи беше сигурността на императора. Императорът — обединяващата икона на Бариар. Грегор — неподдаваща се плът, напъхана насила в тази рамка. Икона, плът… кое от тях изискваше безпрекословната му вярност? „И двете. Той е мой. Затворник, бягащ, преследван от Господ знае какви врагове, с мания за самоубийство… И целият мой.“