Игрите на Вор

Мина покрай двама въоръжени мъже в сиво-бели униформи. Единият се обърна и се загледа в него. Майлс продължи да върви, прехапал долната си устна, и не се обърна, за да погледне назад.

Дендарии! Или Озеран! Тук? На тази станция? Колко? Къде? Тези двамата бяха първите, които видя. Не трябваше ли да патрулират някъде навън? Искаше му се да си беше седял в тръбата. Като плъх зад ламперията.

Но ако повечето от наемниците, които бяха тук, представляваха опасност за него, то имаше един — чист Дендарии, не Озеран, който можеше да му помогне. Ако можеше да установи контакт. Ако посмееше да установи контакт. Елена… Можеше да издири Елена… Въображението му се развихри.

Майлс се беше разделил с Елена преди четири години. Беше я оставил като съпруга на Бъз Джесек и военен помощник на Тънг. Направи всичко, което беше по силите му по онова време, за да й осигури закрила. Но не беше получавал никакви вести от Бъз от преврата на Озер насам. Възможно ли бе Озер да бе причината за тяхното прекъсване? Сега Бъз беше понижен. Тънг явно беше в немилост… Какво ли положение заемаше Елена сега във флотилията на наемниците?

А в неговото сърце? Той се спря. Измъчваха го тежки съмнения. Някога я беше обичал страстно. Някога тя го бе познавала по-добре от всяко човешко същество. Все пак нейната непрекъсната власт над съзнанието му беше преминала, така както и неговата скръб от смъртта на баща й, сержант Ботари, беше избледняла в забързания устрем на новия му живот. Бяха останали само редки, внезапни приболявания, като от старо счупване. Той искаше (не искаше!) да я види отново. Отново да й говори. Отново да я докосва…

Но съществуваше и практически аспект. Тя ще познае Грегор. В младостта си всички те бяха другарчета в игрите. Втори защитен вал около императора? Подновяването на контакта с Елена можеше да крие някои неудобства в емоционално отношение, добре де, щеше да е опустошително в емоционално отношение. Но беше по-добро решение от безрезултатното и опасно размотаване наоколо. Сега, след като беше уточнил плана си, трябваше някак да мобилизира всичките си възможности за изпълнението му. С доверието на колко ли хора се ползваше все още адмирал Нейсмит? Интересен въпрос.

Трябваше да си намери скрито и удобно за наблюдение място. Както доказваха сините му дрехи, имаше всякакви начини да остане незабелязан. Но необичайната му височина, е, добре — ниският му ръст, го караше да изпитва неохота и нежелание да се довери единствено на облеклото си. Имаше нужда… А! От инструменти. Точно като тези в сандъчето, което мъжът в жълтокафяв гащеризон, втурнал се към клозета, току-що беше оставил в коридора. След миг Майлс вече беше завил зад ъгъла със сандъчето в ръка.

Две нива по-нататък той откри коридора, водещ към кафетерията. Хм. Всеки трябва да яде, следователно рано или късно всеки трябва да мине оттук. Стомахът му, който сериозно възразяваше срещу намалените наполовина през последните три дни дажби, се развълнува от миризмата на храна и изкъркори, за да напомни за себе си. Майлс не му обърна внимание. Свали един от облицовъчните панели от стената, извади от сандъчето с инструменти чифт защитни очила, един вид скромна маскировка, и се покачи на стената, за да поприкрие истинския си ръст. Започна да се прави, че работи върху едно контролно табло и някакви тръби. Диагностичните сканери стояха в ръцете му като на изложба. Зрителното му поле върху горния край на коридора беше отлично.

От разнасящите се благоухания Майлс прецени, че в кафетерията сервираха говеждо с необикновено добро качество, макар че зеленчуците им смърдяха отвратително. Опитваше се слюнката му да не капе върху лъча на малкия лазерен поялник, с който боравеше, докато оглеждаше минаващите. Малцина бяха в цивилни облекла. Несъмнено дрехите на Рота щяха да будят по-голямо подозрение от синята куртка. Имаше много гащеризони в различни цветове, сочещи йерархията; сини куртки, някакви подобни, явно също затворнически куртки в зелено, не много от сините военни униформи на Аслънд — главно по-ниски чинове. Дали наемниците от флотата на Дендарии-Озеран, които бяха на станцията, не се хранеха другаде? Обмисляше възможността да напусне поста си — контролните табла вече щяха да започнат да се разпадат, когато премина двойка облечени в сиво-бяло мъже. Непознати лица. Остави ги да отминат, без да ги повика.

Гледаше разочаровано след непознатите. От всичките две хиляди наемници, които сега бяха на базата за космически преходи, контролирана от Аслънд, познаваше неколкостотин по физиономия, още по-малко по име. Само няколко от корабите на наемническата флотилия бяха акостирали на тази недостроена военна станция. Частица от по-малката част… И на колко от тях можеше да се довери напълно? На петима? Остави да отминат още четирима в сиво-бели униформи, въпреки че беше сигурен, че възрастната блондинка беше техник от инженерната поддръжка на „Триумф“ — някога този кораб беше верен на Тънг. Някога. Започваше да се измъчва от вълчия си глад.

Но едно лице от следващата група, облечени в сиво и бяло мъже, преминаваща по коридора, накара Майлс да забрави за стомаха си. Беше сержант Кодак. Беше му провървяло. Може би. Ако ставаше въпрос само за него, би поел риска, но да излага на опасност Грегор…? Вече беше твърде късно. Кодак на свой ред го беше забелязал. Очите му изпревариха бързата реакция и се разшириха от изненада още преди от лицето му да изчезне абсолютно всякакъв израз.

— А… сержант — небрежно го спря Майлс, потупвайки контролното табло, — бихте ли хвърлили един поглед, ако обичате?

— Ще те настигна след минутка — Кодак махна с ръка на мъжа с него — редник в униформата на Аслънд.

С обърнати към коридора гърбове те събраха глави над таблото и Кодак изсъска:

— Вие луд ли сте? Какво правите тук? — бе толкова възбуден, че пропусна обичайното „сър“.

— Това е дълга история. Засега имам нужда от помощта ти.

— Но как влязохте тук? Адмирал Озер има постове навсякъде около трансферната станция, които са нащрек за вас. Без тяхно знание не можеш да вкараш дори и въшките на главата си.

Майлс се опита усмивката му да изглежда убедителна.

— Имам си начини. — А следващата стъпка в плана му беше да си пробие път до същата тази станция… Наистина… Господ пазеше глупаците и лудите. — Засега имам нужда от контакт с командир Елена Ботари-Джесек. Спешно. Или с комодор инженер Джесек, ако не успея с нея. Тя тук ли е?

— Би трябвало. „Триумф“ е на док. Зная, че комодор Джесек е навън с ремонтния модул.

— Добре. Ако не с Елена, то с Тънг. Или с Ард Мейхю. Или пък с лейтенант Ели Куин. Но предпочитам да се свържа с Елена. Кажи й, но само на нея, че старият ни приятел Грег е с мен. Кажи й да дойде след един час в помещенията на работниците по договор, кабината на Грег Блийкман. Можеш ли да го направиш?

— Мога, сър — Кодак бързо се отдалечи. Изглеждаше притеснен. Майлс закрепи бедната очукана стена, смени панела, вдигна сандъчето с инструментите и тръгна небрежно, като се опитваше да се отърси от чувството, че на върха на главата му премигва сигнална червена светлина. Остави защитните очила на лицето си, което държеше наведено надолу и избираше най-безлюдните коридори, които успяваше да открие. Стомахът му негодуваше. „Елена ще те нахрани, каза му той твърдо. По-късно.“ Увеличаващият се брой сини и зелени куртки подсказа на Майлс, че наближава помещенията на работниците по договор.

Имаше справочен указател. Той се поколеба, след това набра „Блийкман Г.“ Модул Б, кабина №8. Той откри модула и погледна часовника си. Смяната на Грегор вече трябваше да е свършила. Почука. Вратата се отвори и Майлс се шмугна вътре. Грегор седеше сънен на койката си. Кабината беше самостоятелна и предлагаше уединение за сметка на простора. Нямаше къде да се обърне човек. Уединението беше по-голям психологически лукс от простора. Дори на робите-техници трябваше да се осигурява минимумът щастие, потенциално те бяха твърде опасни и не биваше да се рискува някакъв саботаж, като ги докарват до ръба на търпението им.