Игрите на Вор

— За Сетаганда? Или за когото и да е от половин дузина други? Присъствието на ИмиСи тук е слабо. Но ако се окаже, че тези от престъпната организация на Лига са сетагандски марионетки, то може би си струва да се внедри щатен агент в техните редици. Тъй че, проучи! Намекни за още хитринки в торбата си. Взимай подкупи. Смеси се с тях. И задвижи нещата. Моята е почти свършена тук и Илиян специално иска да узнае кога станцията на Аслънд ще действа с пълния си капацитет като отбранителна база.

Майлс позвъни на вратата на стаята, където беше срещата му с Лига. Брадичката му конвулсивно се повдигна. Той прочисти гърлото си и изправи рамене. Овъролт се озърна в празния коридор.

Вратата се отвори със съскане. Майлс замига от изумление.

— А, господин Рота — слабият хладен глас беше на малката блондинка, която бе видял сутринта. Този път беше облечена в костюм от червена коприна, плътно прилепнал по тялото, с дълбоко изрязано деколте, искрящо червен рюш, който се издигаше зад врата, за да подчертае изваяната й глава, и червени велурени ботуши с висок ток. Тя го удостои с една високоволтова усмивка.

— Извинете — каза Майлс автоматично. — Трябва да съм сбъркал вратата.

— Съвсем не. — Тънката й ръка направи широк приветстващ жест. — Идвате точно навреме.

— Имах уговорена среща тук с един господин на име Лига.

— Да, аз поех уговорката вместо него. Заповядайте, влезте. Казвам се Ливия Ню.

Е, сигурно не носи у себе си скрито оръжие. Майлс пристъпи навътре и не се изненада при вида на телохранителя й, който бездействаше в ъгъла. Мъжът кимна на Овъролт, който му отвърна. Бяха настръхнали като два котарака. А къде беше третият? Очевидно не тук.

Ливия Ню се оттегли към едно канапе, напълнено с течност, и се настани върху него.

— Вие сте, м-м… ръководител на господин Лига? — понита Майлс. Не, Лига бе отрекъл, че я познава…

Тя се поколеба само за миг.

— В известен смисъл, да. — Един от тях лъжеше. Но не беше сигурно. Ако тя действително стоеше високо в организацията, Лига нямаше да я разкрие пред Рота. Проклятие! — Приемете, че съм агент за посредничество.

Господи! Пол-6 наистина беше затънал до уши в шпиони.

— На кого?

— Е-е… — усмихна се тя, — това е хубавата страна на работата с дребни доставчици, че никога не задават въпроси. Едно от малкото хубави неща.

— „Без въпроси“ е девизът на къщата „Фел“, струва ми се. Преимуществото им е в стабилната и сигурна база. Научил съм се много да внимавам да не продавам оръжие на хора, които може да стрелят после срещу мен.

Сините й очи се разшириха.

— Кой би искал да стреля срещу вас?

— Зле направлявани люде — подхвърли Майлс. Ама че работа. Разговорът му се изплъзваше. Размениха си тревожни погледи с Овъролт.

— Трябва да си побъбрим — тя подкупващо потупа възглавницата до себе си. — Заповядайте, седнете, Виктор. Ей — кимна тя на телохранителя си, — защо не почакаш навън.

Майлс приседна на крайчеца на канапето, опитвайки се да отгатне възрастта й. Кожата на лицето й беше гладка и бяла. Само клепачите й бяха отпуснати и леко набръчкани. Майлс си спомни нарежданията на Унгари: „Вземай подкупи. Смеси се с тях…“

— Може би ти също трябва да изчакаш отвън — каза той на Овъролт.

Овъролт изглеждаше раздвоен, но определено предпочиташе да държи под око едрия, въоръжен мъж. Той кимна привидно послушно, а всъщност с одобрение, и последва нейния човек.

Майлс се усмихна по начин, който се надяваше да е бил приятелски. Тя изглеждаше направо изкусителна. Майлс внимателно се отпусна на възглавниците с вид на съблазнен. Същинска ненадейна среща от приказките за шпиони — от тези, дето, според Унгари, не се случват никога. Може би те просто никога не се случваха на Унгари, а? „Божичко, какви остри зъбки имате, мис!“

Ръката й посегна към деколтето — жест, който не можеше да не прикове погледа — и измъкна един миниатюрен, познат видеодиск. Тя се наведе да го пъхне във възпроизвеждащото устройство на ниската масичка пред тях, а на Майлс му беше нужно известно време, за да прехвърли вниманието си към него.

Блестящата фигурка на войника отново изпълни стилизираните си движения. Аха! Значи тя наистина беше шефа на Лига. Много добре. Вече стигаше донякъде.

— Това е наистина забележително, Виктор. Как се сдобихте с него?

— Щастлива случайност.

— Какво количество можете да доставите?

— Строго ограничено. Да кажем петдесет. Аз не съм производител. Лига сигурно е споменал цената?

— Сметнах я за висока.

— Ако можете да намерите друг доставчик, който да предлага за по-малко, ще се радвам да изляза насреща с десет процента под неговата цена. — Майлс успя да се поклони, както беше седнал.

Тя издаде слаб, гърлен звук: ставаше й забавно.

— Предложеното количество е твърде малко.

— Има няколко начина да спечелите от тази стока, дори количеството й да е малко, стига де се включите в търговията достатъчно рано. Например, като продавате работни образци на правителства, които прояват интерес. Имам предвид да участвам с дял в печалбата, преди пазарът да се е наситил и цената да падне. Вие бихте могли да сторите същото.

— А защо не вие? Тоест, продавайте ги директно на правителства.

— Какво ви кара да мислите, че вече не съм го направил? — усмихна се Майлс. — Впрочем… обърнете внимание на моите маршрути за излизане от тази зона. Дойдох през Бариар и Пол. Трябва да напусна през Сбора Джаксън или през сетагандската империя. За съжаление и по двата маршрута се излагам на голям риск да бъда освободен от специалната си стока, без каквато и да било компенсация.

„А между другото, откъде ли на Бариар бяха получили работния образец на екраниращия костюм? Имаше ли истински Виктор Рота и къде беше той сега? Откъде имаше Илиян техния кораб?“

— Значи вие ги превозвате със себе си?

— Не съм казал това.

— Хм — подсмихна се тя. — Можете ли да доставите един тази нощ?

— Какъв размер?

— Малък — пръст с дълъг маникюр начерта линия надолу по тялото й, от гърдите до бедрото, за да покаже точно колко малък.

Майлс мрачно въздъхна.

— За съжаление размерите им са съобразени с ръст на войник — от среден до голям. Прекрояването е сериозно техническо предизвикателство — нещо, върху което всъщност самият аз все още работя.

— Добре обмислено от страна на производителя.

— Напълно съм съгласен, гражданко Ню.

Тя се вгледа в него по-внимателно. Дори усмивката й стана малко по-искрена. Дали?

— Във всеки случай, предпочитам да ги продавам на партиди на едро. Ако вашата организация финансово не е в състояние…

— Все още бихме могли да се споразумеем.

— Бързо, надявам се. Скоро ще отпътувам.

Тя промърмори отнесено „вероятно не…“, после вдигна очи и за миг сви вежди.

— Коя е следващата ви спирка?

И без друго Унгари трябваше да регистрира официален план на полета…

— Аслънд.

— Хм… да, трябва да постигнем някакво споразумение. Безусловно.

Дали малките сини пламъчета бяха това, на което казваха „свалящи очи“? Ефектът беше приспивен, почти хипнотичен. „Най-после срещам жена, която е незабележимо по-висока от мен, а аз дори не знам на чия страна е.“ Той единствен нямаше право да отъждествява ръста със слабост.

— Мога ли да се срещна със вашия шеф?

— Кой? — тя свъси вежди.

— Мъжът, с когото ви видях тази сутрин.

— …аха. Значи вече сте го виждали.

— Уредете ми среща. Нека да вършим сериозна работа. Бетиански долари, не забравяйте.

— Удоволствието преди работата, естествено — усещаше дъха й в ухото си, лека ароматна омая.

Дали се опитваше да го размекне? С каква цел? Унгари беше казал: „не нарушавай прикритието си.“ Сигурно щеше да е в стила на Виктор Рота да вземе всичко, до което би могъл да се домогне. Плюс десет процента отгоре.

— Не е нужно да правите това — едва успя да отрони той през свитото си гърло. Сърцето му биеше неудържимо.