Игрите на Вор

Майлс преглътна безумния крясък, който напираше в него.

ДЕСЕТА ГЛАВА

След кратък размисъл, който беше възможен сега, когато ехото от шоковата палка отшумяваше, Майлс разбра, че трябва да се скрие. В сегашното си, договорирано положение на роб Грегор щеше да е на топло, нахранен и на сигурно място през целия път до станцията на Аслънд, ако Майлс не го изложеше на опасност. Може би. Майлс допълни списъка си с поуки, извлечени от житейския опит. Нарече го правило 27Б. Никога не вземай ключови тактически решения, докато си под влиянието на конвулсивни контракции, вследствие на електрошок.

Майлс започна огледа на каютата. Космическият съд не беше затворнически кораб. В оригиналния си вид каютата е била замислена като кабина на евтин транспортен кораб, не като подсигурена килия. Празните шкафчета под двете масички бяха прекалено широки и твърде явни за скривалище. Един от панелите на пода беше повдигнат, за да се улесни достъпът до устройства, разположени в пространството между различните равнища, но мястото под него беше студено, тясно, плитко и гъмжеше от енергийни вериги и захранващи гравитационната решетка мрежи… Грубите гласове, които се чуха откъм коридора, помогнаха на Майлс да се реши. Той се промъкна през тясната цепнатина, с обърнато нагоре лице и плътно прибрани към тялото си ръце и издиша.

— Винаги си бил добър на криеница — каза Грегор с възхищение и натисна панела на мястото му.

— Тогава бях по-малък — смутолеви Майлс с притиснатата си уста. Тръбите и разпределителните кутии отдолу сякаш бяха чакали само него и сега потънаха, впиха се в гърба и задника му. Грегор издърпа резетата на вратата и за няколко минути всичко потъна в мрак и тишина. Като в ковчег. Като цвете в хербарий. Какъв биологически екземпляр само. Младши лейтенант в консерва.

Вратата се отвори със съскане. Над тялото на Майлс преминаха стъпки, които го притиснаха още повече. Дали ще забележат глухото ехо от тази част на пода?

— Стани, техник — глас на надзирател към Грегор. Думкания и трясъци при обръщането на матраците и отварянето на вратите на шкафчетата. Да, знаеше си, че шкафчетата няма да свършат работа.

— Къде е той, техник? — По шума от тътрещите се крака, Майлс реши, че сега Грегор е близо до стената, сигурно с извита зад гърба ръка.

— Къде е кой? — попита Грегор мазно. Ясно. Бяха го подпрели на стената.

— Твоето малко приятелче? Мутантчето?

— Оня странния дребосък, дето влезе след мене? Той не ми е приятел. Тръгна си.

Пак шум като от тътрузене.

— Ох! — Току-що ръката на императора беше извита с още пет сантиметра, прецени Майлс.

— Къде може да отиде?

— Не знам! Не изглеждаше много добре. Някой го е обработил с шокова палка. И то скоро! Не исках да се замесвам. Излезе няколко минути преди да потеглим.

Добричкият Грегор. Депресиран, може би, но в никакъв случай глупав. Устните на Майлс се опънаха назад. Главата му беше обърната настрани. Едната му буза опираше в пода над него, а другата беше притисната в нещо, което напомняше домакинско стъргало.

Още думкания.

— Добре де! Тръгна си! Не ме удряйте! Ох!

Нечленоразделно ръмжене откъм надзирателите. Изпращяване на шокова палка. Остро поемане на въздух, тупване на свито тяло върху долната койка.

Гласът на втория надзирател, изпълнен с несигурност:

— Трябва да се е измъкнал на Консорциума, преди да излетим.

— Това си е техен проблем. Но по-добре да претърсим целия кораб, та да сме сигурни. От ареста бяха готови да му отхапят задника на този тук.

— Да хапят задници или с нахапани задници?

— Хм. Не бих се обзаложил.

Обутите в ботуши крака, четири на брой, пресметна Майлс, се отдалечиха към вратата на каютата. Вратата изсъска и се плъзна на мястото си. Тишина.

Щеше да има наистина забележителна колекция от натъртвания, докато Грегор се съвземе достатъчно, за да повдигне капака над него. При всяко свиване на белите си дробове почти успяваше да си поеме половината от необходимия му въздух. Пикаеше му се. Хайде, Грегор…

След пристигането им на станция Аслънд трябваше да освободи Грегор от този договор за робски труд, колкото е възможно по-бързо. Работниците по такива договори ги забиваха като правило на най-мръсната и опасна работа — най-голяма радиация, съмнителни осигурителни системи, дълго и изтощително, предразполагащо към безброй инциденти работно време. Въпреки че това наистина беше маскировка, която никой от враговете им не би могъл бързо да разбули. Осигурят ли си веднъж свобода на действие, трябва да намерят Унгари — човека с кредитните карти и контактите. След това… Е, след това Грегор ще е проблем на Унгари. Да, съвсем просто, ясно и сбито. Няма никакъв смисъл да се поддава на паника.

Дали не бяха отвели Грегор? Дали ще посмее да го освободи и да рискува…

По пода се провлачиха стъпки. Разширяваща се ивица светлина при вдигането на капака.

— Тръгнаха си — прошепна Грегор. Майлс се измъкна болезнено от калъпа си — сантиметър по сантиметър и се покачи на пода. Каютата му изглеждаше като огромна сцена. Много скоро можеше и да се опита да се изправи на краката си.

Грегор държеше едната си ръка притисната към червена следа на бузата си.

— Удариха ме с шокова палка — похвали се той и свали ръката си. — Не… беше толкова лошо, колкото си го представях. — Изглеждаше леко горд от себе си.

— Използваха нисък волтаж — изръмжа му Майлс. Лицето на Грегор застина в по-сдържана физиономия. Той подаде ръка на Майлс. Майлс я пое, изправи се с охкане и сумтене и с измъчена гримаса седна на койката. Разказа на Грегор плановете си.

Грегор сви рамене в израз на покорно съгласие.

— Добре. Ще бъде по-бързо от моя план.

— Твоят план?

— Щях да установя контакт с бариарския консул на Аслънд.

— О, Божичко! — омърлуши се Майлс. — В такъв случай, предполагам, че не си… не си се нуждаел наистина от моята помощ.

— Можех да се справя и сам. Тъкмо щях да ти кажа. Но… тогава намислих другия си план.

— О?

— Да не установявам контакт с бариарския консул… Май ми хрумна точно когато и ти се появи. — Грегор лежеше на койката си и зяпаше невиждащо нагоре. — Едно нещо е сигурно. Никога повече няма да имаме такава възможност.

— Да избягаме? И колко точно ще трябва да умрат, там у дома, за да изкупят свободата ти?

Грегор сви устни.

— Ако приемем Вордарианското претендентство като критерий за дворцовите преврати, ще бъдат, да речем… седем, осем хиляди.

— Не броиш и тези на Комар.

— А, да. Като прибавим и Комар, цифрата ще се раздуе — призна Грегор. Устните му се разтегнаха в иронична усмивка, напълно лишена от хумор. — Не се притеснявай. Не говоря сериозно. Просто… исках да зная. Можех да се справя и сам. Не мислиш ли?

— Разбира се! Но не в това е въпросът.

— За мен беше точно в това.

— Грегор, ти правиш това сам. Ти притежаваш истинска власт. Татко се сражава и се бори през цялото регентство, за да я запази. Просто бъди по-настоятелен!

— Добре, младши лейтенант. А ако аз, твоят върховен главнокомандващ, ти заповядам на станция Аслънд да напуснеш този кораб и да забравиш, че си ме виждал, ще го направиш ли?

Майлс преглътна.

— Майор Сесил казваше, че имам проблеми с подчинението.

Грегор почти се усмихна.

— Добрият стар Сесил. Спомням си го. — Усмивката му се стопи. Той се обърна настрани и се подпря на лакътя си. — Но ако не мога да контролирам дори един доста дребен младши лейтенант, какво остава за армия или правителство? Въпросът не е във властта. Слушал съм всичките лекции на баща ти за властта. За илюзиите, които създава и за възможностите, които дава. След време ще я притежавам, независимо дали го искам или не. Но притежавам ли необходимата за това сила? Спомни си за лошата светлина, в която се представих по време на заговора на Вордрозда и Хесман преди четири години.

— Ще направиш ли тази грешка отново? Да се довериш на ласкател?