Игрите на Вор

Майлс погледна часовника си. Имаше още двайсет минути до качването на борда. Можеха да поседнат. Майлс се помъкна през чакалнята, хвърляйки раздразнителен поглед към Овъролт, който го последва. На смръщеното му лице беше изписано решително неодобрение. Майлс си мислеше за Ливия Ню. Със сигурност беше изпуснал приключението на живота си като отклони еротичната й покана. И все пак това на лицето й не беше израз на любов — във всеки случай, би се притеснявал за жена, която беше в състояние да се влюби лудо от пръв поглед във Виктор Рота. Блясъкът в очите й подхождаше повече на чревоугодник, съзерцаващ необичаен hors d’oeuvre 6, току-що представен от келнера. Беше се почувствал така, сякаш от ушите му стърчеше магданоз.

Може и да беше облечена като куртизанка, и се движеше като куртизанка, но в нея нямаше нищо от готовността на куртизанките да доставят удоволствие. Нищо сервилно. Жестове на властта в одеждите на безвластието. Обезпокоително!

Толкова красива.

Куртизанка, престъпничка, шпионка… Каква беше тя? И преди всичко, към кои принадлежеше? Дали беше някакъв шеф на Лига, или негов противник? Или негова съдба? Сама ли беше убила този никаквец? Какво друго беше тя? Майлс все повече се убеждаваше, че тя е ключова фигура в загадката на центъра Хийгън. Трябваше да я проследят, а не да я отбягват. Сексът не беше единствената пропусната възможност. Срещата с Ливия Ню щеше да го вълнува още дълго.

Майлс вдигна очи и видя, че пътят му е преграден от двойка главорези на Консорциума. „Офицери от държавна сигурност“, с ирония се поправи той. Поизправи се, стъпил здраво на краката си, и повдигна брадичката си. „Сега пък какво има?“

— Да, господа?

Единият, който Майлс определи като много едър, погледна към другия, който беше грамаден. Грамадният прочисти гърлото си:

— Господин Виктор Рота?

— Ако съм аз, какво?

— Беше ни продадена заповед за вашето арестуване. Обвиняват ви в убийството на някой си Сидни Лига. Ще предложите ли по-висока цена?

— Вероятно — раздразнен, Майлс сви устни. „Какво развитие.“ — Кой е предложил цена за арестуването ми?

— Името му е Кавило.

Майлс поклати глава.

— Дори не го познавам. Случайно да е от полианската държавна сигурност?

Офицерът провери в бележника си.

— Не — добави той бъбриво. — Полианците почти никога не правят бизнес с нас. Мислят си, че сме длъжни да им даваме престъпници безплатно. Като че ли ние им искаме криминални в замяна.

— Хм. За вас това е въпрос на търсене и предлагане — Майлс въздъхна шумно. Илиян няма да бъде очарован от това перо в сметката за разходите. — Каква сума е предложил за мен този Кавило?

Офицерът отново направи справка с бележника си. Веждите му се повдигнаха.

— Двайсет хиляди бетиански долара. Трябва много да ви иска.

Откъм Майлс се чу тихичък шум, като от пробита топка:

— Нямам толкова в себе си.

Офицерът извади палката си.

— Ще трябва да се обадя тук-там.

— Ще се обаждате от ареста.

— Но ще изпусна полета!

— Сигурно това е целта — съгласи се офицерът, — като се има предвид времето.

— Да предположим, че ме арестувате, Кавило ще изтегли ли вноската си?

— Ще изгуби значителен депозит.

Джаксънианското правосъдие беше напълно сляпо. Биха го продали на всеки.

— Ъ-ъ… може ли да разменя две думи с помощника си?

Офицерът присви устни и огледа Овъролт с подозрение.

— Но бързо!

Майлс се обърна към Овъролт:

— Какво мислите, сержант? Май нямат заповед за вас…

Овъролт изглеждаше напрегнат. Стиснатите му устни издаваха раздразнение, а погледът му беше на ръба на паниката.

— Ако успеем да се доберем до кораба…

Останалото увисна неизречено във въздуха. На Ескобар споделяха полианското неодобрение към „правото“ на Консорциума. Качи ли се веднъж на борда на лайнера, Майлс щеше да е на ескобарска „земя“. Капитанът не би го предал доброволно на властите на Джаксън. Дали този Кавило беше в състояние да наддава за задържането на целия ескобарски лайнер? Сумата, необходима за това, би била астрономическа.

— Да опитаме.

Майлс се обърна към офицерите на Консорциума с протегнати в очакване на белезниците ръце. Усмихваше се. Овъролт експлодира.

След първия ритник на сержанта палката на огромната горила изхвръкна във въздуха. Инерцията на Овъролт се трансформира във вихрушка. Двете му ръце намериха главата на втората горила с огромна сила. Майлс вече действаше. Той избегна един прибързан опит да бъде спрян и се затича през чакалнята по най-добрия начин, на който беше способен. Чак сега забеляза третата горила. Беше се пременил в цивилно облекло. Позна го по бляска на „мухоловката“, която оня хвърли в краката му. Майлс се хвърли напред и се опита да се претърколи, за да спаси крехките си кости. Смехът на мъжа прозвуча като грухтене. Майлс се стовари върху пода на чакалнята с удар, който изкара въздуха от белите му дробове. Пое дъх през стиснатите си зъби. Болката в гърдите му и тази от металната мрежа около глезените му сякаш си оспорваха първото място. Той се изви на пода и погледна назад.

По-малко огромният от горилите стоеше превит и се държеше за главата. Беше замаян. Другият си вдигаше палката от мястото, където беше спряла да се търкаля. По принципа на елиминирането, купчината на пода трябваше да е зашеметеният сержант Овъролт.

Горилата с палката огледа Овъролт, поклати глава и като го прекрачи, тръгна към Майлс. Замаяният извади своята палка, стовари я върху купчината на пода, там, където трябваше да е главата и последва първия, без да поглежда назад. Явно, никой не искаше да си хвърля парите за Овъролт.

— Ще има десет процента доплащане за оказване на съпротива по време на арест — студено отбеляза горилата говорител. Гледаше към Майлс, който лежеше в краката му. Майлс се взря нагоре. Пред очите му се извисяваха лъскавите колони на ботушите. Шоковата палка се спусна като при удар със стик.

При третото проблясване на палката Майлс започна да крещи. На седмото припадна.

Дойде в съзнание съвсем скоро. Все още се влачеше по пода между двамата униформени мъже. Трепереше неконтролируемо. Дишането му беше някак си нарушено — нередовни повърхностни вдишвания, които го караха да се задъхва от липсата на достатъчно кислород. През нервната му система пулсираха болезнени вълни, сякаш го пробождаха карфици. Впечатленията му представляваха калейдоскоп от асансьорни шахти и коридори. И още коридори — голи и функционални. Най-накрая спряха. Когато горилите го пуснаха, Майлс падна на колене и лакти върху студения под.

Някакъв офицер от държавна сигурност надзърна към него иззад конзолата на компютъра си. Една ръка сграбчи Майлс за косата и го издърпа назад. Червеното примигване на очния сканер го ослепи за миг. Очите му бяха необикновено чувствителни към светлина. Треперещите му ръце бяха притиснати силно към плаката на някаква апаратура за идентификация. Пуснаха го и той се срина обратно. Джобовете му бяха опразнени: стънер, документи, билети, пари — всичко беше изсипано накуп в найлонов илик. Майлс издаде глух писък, когато и бялото му яке, заедно с всичките си полезни тайни, също беше натъпкано в плика. Ключалката на плика беше заключена с отпечатъка от собствения му палец, който притиснаха към нея.

Офицерът на ареста проточи врат.

— Иска ли да се откупи?

Главата на Майлс отново беше издърпана назад.

— Ъъх… — изхърка в отговор той.

— Каза, че иска — услужливо се намеси единият от тези, които го бяха арестували.

Офицерът от ареста поклати глава.

— Ще трябва да изчакате, докато попремине шокът. Струва ми се, момчета, че сте се престарали. Та той е само един дребен нещастник.

— Да, ама с него имаше един едър тип, дето ни създаде неприятности. Дребният мутант май беше шефът, тъй че решихме, че е редно да плати и за двамата.