Дяволският квадрат

Дейвид Балдачи

Дяволският квадрат

1

Оливър Стоун броеше секундите — упражнение, което винаги го успокояваше. А в момента той трябваше да е спокоен. Тази вечер имаше среща с един човек. Много важен човек. Не знаеше как ще се развият нещата, но в едно беше сигурен: този път нямаше да бяга. Край на бягствата.

Току-що се беше прибрал от Дивайн, щата Вирджиния, където живееше Аби Райкър — първата жена, която бе пробудила чувства у него три десетилетия, след като изгуби съпругата си. Аби го обичаше, но не искаше да напусне Дивайн, а той пък не можеше да живее там. За добро или зло Стоун принадлежеше на Вашингтон въпреки болката, която му бе причинил този град.

А имаше вероятност болката да стане по-силна. Информацията, която получи само час след завръщането си у дома, бе категорична. Щяха да го вземат в полунощ. Това не подлежеше на обсъждане, на преговори, на какъвто и да е компромис. Другата страна на уравнението винаги определяше условията.

Няколко секунди по-късно Оливър спря да брои, доловил хрущенето на автомобилни гуми по чакъла пред входа на гробището „Маунт Цион“ — скромно, но историческо място, превърнало се в последен дом на мнозина афроамериканци, дръзнали да се борят за нещата от живота, с които белите им съграждани не трябваше да се съобразяват, като например къде да се хранят и да спят, с кои автобуси да пътуват и коя тоалетна да използват. По ирония на съдбата, която никога не му убягваше, „Маунт Цион“ се намираше над луксозния квартал Джорджтаун. Не много отдавна богатите местни жители търпяха своите съграждани с по-тъмен цвят на кожата само когато бяха облечени в безупречно колосани униформи на прислужници, сервираха питиета или предлагаха сандвичи зад някой бар, свели покорен поглед към излъскания паркет.

На три пъти се захлопнаха врати, последвани от три чифта стъпки по чакъла. Мъжки стъпки. Стоун не допускаше, че за подобна визита ще изпратят жена. Може би поради предразсъдъците на поколението му.

Вероятното въоръжение би трябвало да се състои от пистолети „Глок“ или „Зиг-Зауер“, а може би и някакви тунинговани модели. Но при всички случаи заредени със смъртоносни муниции, скрити под елегантни сака. Никакви щурмоваци в черни гащеризони, никакви бойни хеликоптери над Джорджтаун. Извеждането щеше да бъде тихо, за да не бъде смутен сънят на влиятелните граждани.

Почукаха на вратата. Любезно. Той отвори, демонстрирайки уважение.

Тези хора не хранеха лична неприязън към него. Най-вероятно изобщо не го познаваха. За тях това беше работа.

Той също я беше вършил, но без да чука. Винаги беше разчитал на изненадата и на онази много особена пауза, преди да натисне спусъка, която продължаваше една хилядна от секундата.

Стил на работа.

Или поне аз мислех така, защото нямах кураж да си призная истината.

Като боец Стоун никога не беше изпитвал угризения да отнеме живота на всеки, който имаше същите намерения спрямо него. Войната е дарвинизъм от най-чист вид, с прости и ясни правила, най-важното от които гласи: Убий, за да не бъдеш убит. Но онова, с което се беше занимавал след уволнението си от армията, беше различно. Толкова различно, че бе предизвикало пълното му недоверие към хората във властта.

Той застана на прага. Фигурата му се очерта ясно на светлината, идваща отзад. Ако беше от отсрещната страна, това щеше да е моментът за стрелба. Един бърз и чист изстрел, без възможност за пропуск. Шанс, който той им предостави напълно съзнателно.

Но те го пропуснаха. Което означаваше, че няма да го убият.

Бяха четирима и Стоун с леко разочарование установи, че предвижданията му се оказаха погрешни.

Водачът им беше строен мъж, висок около метър и осемдесет, с късо подстригана коса и остър поглед, който регистрираше всичко, но не издаваше нищо. Той посочи колата, спряла пред портала. Черен „Кадилак Ескалейд“. Едно време убийците идваха по суша, вода и въздух, а числеността им рядко беше по-малка от взвод. Но това явно беше останало в миналото. Днес бяха достатъчни четирима мъже в официални костюми с мощен кадилак.

Думите бяха излишни. Обискираха го професионално, а после го побутнаха към автомобила. Настаниха го на средната седалка, между двама здравеняци, които сложиха мускулестите си ръце върху неговите. Бяха напрегнати, готови да блокират всеки опит да се добере до оръжията им. Но Стоун нямаше подобни намерения. Беше сам срещу четирима, което означаваше стопроцентов провал на подобен опит. А като урок за погрешната преценка щеше да получи трето око под формата на черна татуировка на челото. Преди няколко десетилетия четирима нямаше да бъдат достатъчни, дори да бяха по-добри от тези. Със сигурност щяха да лежат мъртви, докато той вече щеше да мисли за следващата битка. Но това време беше отминало.

— Къде отиваме? — попита.

Не очакваше отговор и не го получи.

След минута се оказа сам пред една бяла сграда, която всички американци познаваха. Не чака дълго. Появиха се други мъже. По-опитни и по-високопоставени от четиримата, които го бяха докарали. Вътрешният кръг. Колкото повече се приближаваше към центъра, толкова по-опитен ставаше персоналът. Поеха по дълъг коридор с многобройни врати от двете страни. Всички бяха затворени. Не толкова поради късния час, а просто защото правилата бяха такива. Тази сграда никога не спеше.

Вратата се отвори, а после се захлопна зад гърба му. Стоун отново остана сам, но пак не за дълго. От друга врата в дъното на стаята се появи един мъж, който му направи знак да седне, без дори да го погледне.

Стоун се подчини.

Мъжът се настани зад бюрото.

Тук Стоун беше неофициален посетител. Официалните ги записваха в дневник, но те рядко се появяваха нощем. Мъжът насреща му беше със спортен панталон и риза с отворена яка. Носеше мокасини. Сложи си очила за четене и се зарови в документите пред себе си. Стоун го разгледа на светлината на настолната лампа. Напрегнат и решителен. Мъжът отмести документите и свали очилата си.

— Имаме проблем — промълви президентът на САЩ Джеймс Бренан. — Нуждаем се от твоята помощ.

2

Стоун беше леко изненадан, но не го показа. В такива ситуации изненадата не беше препоръчителна.

— Какъв проблем? — попита той.

— С руснаците.

— Ясно.

Нищо ново, помисли си той. Често имаме проблеми с руснаците.

— Ти си бил там — каза президентът. Това не беше въпрос.

— Много пъти — кимна Стоун.

— Говориш езика. — Отново не прозвуча като въпрос и Стоун замълча. — Познаваш тактиката им.

— Познавах я. Оттогава минаха много години.

— Когато човек живее достатъчно дълго, неминуемо забелязва, че тенденциите се повтарят — мрачно се усмихна Бренан. — Както в прическите и облеклото, така и в шпионските техники.

Той се облегна назад и качи краката си на бюрото „Резолют“, подарено на Америка от кралица Виктория в края на XIX век. Пръв го беше използвал Ръдърфорд Хейс, а сега на него седеше Джеймс Бренан.

— Руснаците са изградили широка шпионска мрежа в страната ни — продължи той. — ФБР успя да арестува много техни агенти, внедри и свои хора сред тях. Но въпреки това ние не разполагаме с информация за голяма част от руските шпиони.

— Шпионажът е неразделна част от отношенията между отделните държави — отвърна Стоун. — Убеден съм, че и ние разполагаме с подобна мрежа в Русия.

— Това е извън темата.

— Добре — съгласи се Стоун, макар да беше на мнение, че именно това е същността на темата.

— Руските картели контролират всички големи канали за разпространение на наркотици в източното полукълбо. Става дума за колосални суми.