Игрите на Вор

— Не. Тази не.

— Ами тогава?

— Но аз трябва да се справям по-добре. Или мога да се окажа толкова лош за Бариар, колкото никой император преди мен не е бил.

„Доколко неволно е било онова измъкване през балкона?“

— Не отговорих на въпроса ти за заповедта като младши лейтенант — Майлс скръцна със зъби. — Отговорих ти като лорд Воркосиган. И като приятел.

— А!

— Виж, нямаш нужда от моята помощ. Поне такава, каквато е. От помощта на Илиян, може би, но не и от моята. Но това ме кара аз да се чувствам по-добре.

— Винаги е добре да се чувстваш полезен — съгласи се Грегор. Двамата си размениха криви усмивки. Хапливостта изчезна от усмивката на Грегор. — И… е чудесно да имаш компания.

— Това е вярно — кимна Майлс.

По-голямата част от времето през следващите два дни Майлс прекара наблъскан под пода или свит в някое от двете шкафчета, но каютата им не беше претърсвана повече. На два пъти други затворници се отбиваха, за да побъбрят с Грегор, и веднъж, по предложение на Майлс, Грегор върна жеста. „Грегор наистина се справя доста добре“, мислеше си Майлс. Той разделяше порциона си със Майлс без оплаквания и дори без коментар и не приемаше да остави за себе си по-голяма част от него, въпреки че Майлс настояваше за това.

Скоро след като корабът акостира на станция Аслънд, Грегор беше изкаран навън заедно с останалите работници. Майлс нервно изчакваше колкото е възможно по-дълго, за да може обстановката на кораба да се успокои и постовете на караула да бъдат свалени, но все пак не толкова, че да рискува корабът да потегли, докато все още е на борда му.

Майлс предпазливо подаде глава от вратата на каютата. Коридорът беше тъмен и пуст. От тази страна люкът към дока не се охраняваше. Майлс още носеше синята куртка и панталоните върху другите си дрехи с пресметнатия риск, че при потеглянето от станцията към работните бригади се отнасят като към свои хора и най-малкото, няма да се различава отдалече.

Той пристъпи през люка решително и едва не се паникьоса, когато видя един човек, облечен в златисточерна ливрея, да се размотава от другата му страна. Стънерът му беше в кобура, а с двете си ръце беше обгърнал пластмасова чашка, от която се вдигаше пара. Кривогледите му червени очи огледаха Майлс без любопитство. Майлс го удостои с кратка усмивка, без да забавя крачката си. Часовият му отвърна с кисела гримаса. Явно, задълженията му се състояха в това да не разрешава на никого да влиза в кораба, а не да го напуска.

На страничния товарен док на станцията имаше половин дузина облечени в гащеризони работници от поддръжката, които спокойно си вършеха работата. Майлс си пое дълбоко дъх и небрежно прекоси дока. Вървеше, без да се оглежда настрани, като човек, който знае точно къде отива. Просто момче за всичко. Никой не извика след него.

Поуспокоен, Майлс тръгна напосоки, като си придаваше целеустремен вид. Широка рампа водеше до просторно хале, което се отличаваше с новата си конструкция. Съдейки по сглобеното наполовина оборудване, Майлс определи халето като док за ремонт и презареждане на бойни совалки — нещо, от което се интересуваше Унгари. Майлс не си представяше, че може да извади чак такъв късмет… не. Унгари не се забелязваше маскиран сред групата работници. Всъщност нямаше никаква следа от него. Имаше и няколко мъже и жени в тъмносините военни униформи на Аслънд, но те бяха от отрудения и самовглъбен тип на военните инженери, а не подозрителни часови. Въпреки това Майлс продължи да върви бързо по друг коридор.

Откри свод, чиято горна повърхност беше направена от прозрачна пластмаса и предлагаше на преминаващите широкопанорамна гледка. Майлс пристъпи под свода, погледна и преглътна няколко отбрани ругатни. Отдалечена на няколко километра, станцията за търговски трансфери проблясваше със светлините си. Виждаха се дори мъничките отблясъци от двигателите на акостиращ в момента кораб. Явно, военната станция беше проектирана като отделно съоръжение или двете станции все още не бяха свързани помежду си. Нищо чудно, че синеблузковците можеха да се мотаят наоколо на воля. Безпомощен, Майлс се взираше разочаровано през свода. Е, ще потърси Унгари първо тук. Другата станция все някак ще огледа по-късно. Той се обърна и се загледа в…

— Ей, ти. Дребния техник!

Майлс замръзна на мястото си, преодолявайки инстинктивното си желание да хукне — последния път тази тактика не беше дала резултат. Обърна се. Едновременно с това се опитваше физиономията му да изразява просто вежливо любопитство. Мъжът, който го беше повикал, беше едър, но невъоръжен и носеше жълто-кафяв гащеризон на надзирател. Изглеждаше обезпокоен от нещо.

— Да, сър! — отзова се Майлс.

— Ти си точно това, което ми трябва — ръката на мъжа легна тежко на рамото на Майлс. — Ела с мен.

Майлс нямаше друг избор освен да го последва. Опитваше се да запази спокойствие и даже опита една физиономия на леко отегчение и досада.

— Каква е специалността ти? — попита мъжът.

— Канализация.

— Екстра!

Недоумяващ, Майлс последва мъжа до пресечката на два недовършени коридора. Един проход зееше открит, въпреки че панелът за покриването му лежеше наблизо, готов да бъде инсталиран.

Надзирателят посочи тясното пространство между стените.

— Виждаш ли тази тръба?

Краят на тръбата, задръстена от вентилационни и гравитационни инсталации, се губеше в тъмнината.

— Да.

— Някъде зад стената на този коридор има теч. Пропълзи вътре и го открий, та да не ни се налага да събаряме всичките проклети облицовъчни панели, които току-що инсталирахме.

— Имате ли фенер?

Мъжът порови из джобовете на гащеризона си и извади джобно фенерче.

— Добре — въздъхна Майлс и погледна тръбата. — Скачена ли е вече?

— Тъкмо щяхме да я свързваме. Проклетото нещо не издържа последния тест за устойчивост на налягания.

Навън щеше да излиза само въздух. Лицето на Майлс леко се проясни. Може би късметът му се беше обърнал. Той се вмъкна в отвора и започна да напредва сантиметър по сантиметър, като се ослушваше и опипваше гладката овална повърхност. На около седем метра навътре той го откри. Студеният въздух нахлуваше през лесно забележима цепнатина под ръцете му. Той поклати глава, опита се да се обърне в ограниченото пространство и кракът му хлътна през панела.

Той подаде глава през дупката удивен и огледа коридора в двете посоки. Отчупи голямо парче от края на панела и го разгледа, като го въртеше в ръцете си.

Двама мъже, които монтираха последните елементи на електрическата инсталация, се обърнаха и го зяпнаха. Инструментите им проблясваха в ръцете им.

— Какво правиш, по дяволите? — попита го този в жълтокафявия гащеризон. Изглеждаше оскърбен.

— Контрол на качеството — словоохотливо се отзова Майлс. — Какво, момче, някакъв проблем ли имаш?

Майлс обмисли възможността да разшири с няколко ритника дупката и просто да се върне на изходната си позиция, но вместо това се обърна и отново тръгна, сантиметър по сантиметър, но този път в обратна посока. Той се появи на края на отвора, до чакащия с нетърпение надзирател.

— Пробивът ви е в шеста секция — доложи Майлс. Той връчи парчето от облицовъчния панел на мъжа. — Ако за тези коридори наистина са предвидени панели от горим фибър, вместо кварцовите облицовки за военни инсталации, устояващи на огън, някой е наел истински некомпетентен проектант. А ако не са, предлагам ви да вземете двама от онези горили с шоковите палки и да посетите снабдителя си.

Надзирателят изпсува. Със стиснати устни той сграбчи края на най-близкия панел от стената пред него и силно го изви. Нещо изпука и от панела се отчупи парче с големината на юмрук.

— Шибана работа! Колко от тази гадост вече е инсталирана?

— Много — предположи бодро Майлс. Той се обърна, за да избяга преди надзирателят, който късаше парчета от облицовката и си мърмореше под носа, да се е сетил за още някоя неприятна задача. Майлс се затича и не се успокои, докато не зави зад втория ъгъл.