Првото правило на магьосника

Кралицата изобщо нямаше да бъде доволна, ако разбереше, че някое си нищожество я е докосвало. Рейчъл знаеше, че тя винаги можеше да намери причина да отреже нечия глава. Понякога Принцесата караше Рейчъл да ходи с нея да гледат екзекуциите, но Рейчъл винаги затваряше очи. Принцесата не.

Когато сложи и последната скъпоценност на мястото й и затвори и последното чекмедже, тя с крайчеца на окото си хвърли поглед към кутията, оставена на пода. Почувства сякаш и кутията я гледа, сякаш ще може по някакъв начин да каже на Кралицата. Накрая приклекнала, с широко отворени очи, я вдигна. Като я държеше с протегнати напред ръце, тя внимателно започна да плъзга крака по пода, ужасена от мисълта, че може да я изпусне. Постави я на мястото й възможно най-бавно, внимателно, предпазливо, страхувайки се да не се отрони някой скъпоценен камък или нещо подобно. С облекчение бързо дръпна пръстите си назад.

Докато се обръщаше назад, очите й забелязаха ръба на сребриста мантия, докосваща пода. Дъхът й спря в гърлото. Не беше чула стъпки. Главата й бавно, почти несъзнателно се плъзна нагоре по мантията; към ръцете, към дългата заострена бяла брада, към изпитото лице, орловия нос, плешивата глава и тъмните очи, взрени в обърканото й лице.

Магьосникът.

— Магьоснико Гилер — простена тя, съвсем съзнателно очаквайки всеки миг да получи смъртоносен удар. — Просто я връщах на мястото й. Кълна се. Моля ви, моля ви, не ме убивайте — лицето й се сгърчи, тя се опита да отстъпи назад, но краката й не искаха да помръднат. — Моля ви — захапа крайчеца на роклята си го загриза през сълзи.

Рейчъл затвори очи, когато магьосникът започна да се навежда надолу и да сяда на пода.

— Дете — каза той с мек глас. Рейчъл предпазливо отвори едното си око и с изненада го видя да седи долу, лицето му на височината на нейното. — Няма да ти сторя нищо лошо.

Тя отвори и другото си око, също тъй предпазливо.

— Наистина ли?

Не му вярваше. Изведнъж видя, че огромната тежка врата е затворена, единственият й път за бягство беше блокиран.

— Да — усмихна се той и поклати плешивата си глава. — Кой свали кутията от поставката й?

— Играехме си. Това е всичко, просто си играехме. Трябваше да я върна на мястото й вместо Принцесата. Тя е толкова добра с мен, толкова добра, исках да й помогна. Тя е чудесен човек. Аз я обичам, толкова е мила с мен…

Той нежно постави дългия си пръст върху устните й, за да я накара да млъкне.

— Разбирам, дете. Значи ти си придворната на Принцесата, така ли?

Тя кимна енергично.

— Рейчъл.

Усмивката му грейна.

— Хубаво име. Радвам се да се запозная с теб, Рейчъл. Съжалявам, че те изплаших. Просто идвах да проверя дали всичко е наред с кутията на Кралицата.

Никой досега не й беше казвал, че има хубаво име. Но, от друга страна, той затвори голямата врата.

— Няма да ме убиеш, нали? Или да ме превърнеш в нещо ужасно?

— О, не, скъпа, не — той се засмя. Завъртя леко глава и я погледна с едно око.

— Защо по бузите ти има червени петна?

Тя не отговори, твърде изплашена, за да си признае. Бавно, внимателно, протегна пръсти към едната си буза, после към другата. Очите й се ококориха. Болката беше преминала.

— По-добре ли е така?

Тя кимна. Очите му изглеждаха огромни, като я гледаха от толкова близо. Те я накараха да му каже.

— Принцесата ме удря — засрамено си призна тя.

— Така ли? Тогава значи не е толкова мила с теб?

Тя поклати глава и заби поглед в земята. Тогава магьосникът направи нещо, което направо я изуми. Протегна ръце и нежно я притисна до себе си. За момент тя застина на място, после обгърна с ръце врата му и също го прегърна. Дългите му бели бакенбарди я гъделичкаха по лицето и врата, но това й харесваше.

Той я погледна с тъжни очи.

— Съжалявам, скъпо дете. Принцесата и Кралицата понякога са доста жестоки.

Гласът му беше толкова приятен, помисли си тя, като този на Брофи. Устата под орловия му нос се разтегна в широка усмивка.

— Виж какво, мисля, че имам нещо, което може да ти помогне — тънката му ръка се пъхна под мантията и докато ровичкаше в нея, погледът му се зарея нагоре. Най-после напипа онова, което търсеше. Когато извади една кукла с къса коса, на цвят също толкова руса, колкото и нейната, Рейчъл ококори очи. Той потупа куклата по коремчето.

— Това е кукла-успокоителка.

— Кукла-успокоителка? — прошепна тя.

— Да — кимна магьосникът. В краищата на усмивката му се образуваха дълбоки бръчки. — Когато те сполетят неприятности, казвай ги на куклата и тя ще ги отнася надалеч от теб. Тя е магическа. Ето. Опитай.

Рейчъл едва си пое дъх, докато протягаше двете си ръце напред, а пръстите й внимателно стиснаха куклата. Предпазливо я придърпа към себе си и я прегърна. После бавно, колебливо я протегна напред и се вгледа в лицето й. Очите й се навлажниха.

— Принцеса Вайълит казва, че съм грозна — оплака се тя на куклата.

Лицето на куклата се усмихна. Рейчъл зяпна.

— Обичам те, Рейчъл — каза й с нежен гласец.

Рейчъл ахна от изненада, изкикоти се весело и притисна куклата към себе си с всичка сила. Без да я отделя от себе си, започна да се люлее напред-назад, като не преставаше да се смее.

После изведнъж си спомни. Подаде куклата на магьосника и извърна лице.

— Не ми е позволено да имам кукла. Така каза Принцесата. Ще я хвърли в огъня, така каза. Ако имам кукла, ще я хвърли в огъня — едва произнасяше думите, тъй като в гърлото й беше заседнала буца.

— Добре тогава, чакай да помисля — каза магьосникът, като се почесваше по брадата. — Къде спиш?

— В повечето случаи в спалнята на Принцесата. Нощем ме заключва в една кутия. Мисля, че това е жестоко. Понякога, когато казва, че съм била лоша, ме кара да напускам замъка нощем, така че спя отвън. Тя си мисли, че това е още по-жестоко, но на мен ми харесва, защото си имам тайно място в един хралупест бор, където спя. Нали разбираш, хралупестите борове не се заключват. Мога да влизам и излизам оттам, когато си поискам. Понякога е доста студено, но аз си имам една купчина слама и се пъхвам вътре, за да се стопля. Сутринта трябва да съм в замъка, преди да е изпратила стражите да ме търсят, за да не открият тайното ми място. Не искам да го намират. Те ще кажат на Принцесата и тя повече няма да ме оставя да спя навън нощем.

Магьосникът нежно взе лицето й в ръце. От това тя се почувства особено.

— Скъпо дете — прошепна той, — как бих искал да ти помогна — очите му бяха влажни. Рейчъл не знаеше, че магьосниците могат да плачат. После голямата му усмивка отново се появи и той вдигна пръст във въздуха.

— Хрумна ми нещо. Нали знаеш градините, официалните градини?

Рейчъл кимна.

— Минавам през тях на път за тайното ми място, когато съм изгонена през нощта. Принцесата иска да излизам през външната стена при градинската порта. Не дава да минавам отпред, покрай магазините и хората. Страхува се, че някой може да ме подслони за през нощта. Казва, че не бива да ходя в града или при фермите. А в гората, за наказание.

— Така, като тръгнеш по централната алея на градините, от двете страни има малки саксии с жълти цветя — Рейчъл кимна. Знаеше ги. — Ще скрия куклата ти в третата от дясната страна. Ще я покрия с магьосническа мрежа — тя е магическа, — така че единствено ти ще можеш да я намираш — той взе куклата и внимателно я пъхна обратно в мантията си, а Рейчъл я изпрати с поглед. — Следващия път, когато те изгони за през нощта, отиди там и ще намериш куклата си. Тогава можеш да я отнесеш на тайното си място, в хралупестия бор, където никой няма да може да я намери, нито да ти я отнеме. Освен това ще ти оставя и една пръчица за магически огън. Просто натрупай малко съчки, но не много, и ги заобиколи с камъни, после приближи пръчицата и кажи „Огън за мен“ и той ще се запали, така ще ти бъде топло.

Рейчъл протегна ръчички към него и започна да го прегръща, а той я потупваше по гръбчето.