Првото правило на магьосника

На Рейчъл й се прииска мъжът да се успокои. Щяха да му отрежат главата. Въпреки всичко присъстващите и Кралицата си мислеха, че това е забавно.

— Семейството ми студува — каза той, а лицето му придоби още по-гневно изражение, — защото не ни се позволява да палим огън — той посочи към няколкото камини в стаята. — А тук има огън, който топли хората, които ме убеждават, че сме равни, че вече няма да има някой над другите и следователно не бива да пазя онова, което е мое. Не е ли странно, че онези, които ми казват как всички трябва да сме еднакви при споразумението с Мрачния Рал и не се занимават с нищо друго, освен да си разпределят плодовете на труда ми, всички са добре нахранени и облечени, на топло. А моето семейство гладува и студува.

Всички се изсмяха. Не и Рейчъл. Тя знаеше какво е да си гладен, да ти е студено.

— Господа и дами — каза Кралицата, като потисна смеха си, — нима не ви обещах кралски забавления? Питието на просветлението ни позволява да видим какъв егоистичен глупак е всъщност този човек. Само си помислете, той наистина вярва, че е редно да охолства, докато други гладуват. Той бе поставил своето добруване над живота на човека до себе си. От алчност той би убил гладуващия.

Всички се засмяха заедно с Кралицата.

Тя удари с ръка по масата. Чиниите подскочиха, няколко чаши се обърнаха, оставяйки по бялата покривка червени петна. Всички притихнаха освен малкото кученце, което продължаваше да лае срещу мъжа.

— Това е алчност, на която ще се сложи край, щом Националната армия на мира дойде и ни помогне да се отървем от тези пиявици, които смучат кръвта ни! — кръглото лице на Кралицата придоби цвета на петната по покривката.

Всички се оживиха, залата гръмна в продължителни овации. Кралицата седна на мястото си и най-сетне се усмихна.

Лицето на мъжа беше червено като нейното.

— Странно е, нали, че сега, когато всички фермери и работници в града работят за общото благо, няма достатъчно благо за всички, както беше някога, нито достатъчно храна.

Кралицата скочи на крака.

— Разбира се, че няма! — изкрещя тя. — Заради ненаситници като теб! — тя си пое няколко пъти дълбоко дъх, после се обърна към Принцесата. — Вайълит, скъпа, ти рано или късно ще се заемеш с държавническите дела. Трябва да се научиш как да служиш на общото благо на целия народ. Така че оставям тази работа в твои ръце, за да придобиеш опит. Какво би направила с този враг на народа? Само кажи, скъпа, и ще бъде изпълнено.

Принцеса Вайълит се изправи. Усмихната, плъзна поглед по присъстващите.

— Казвам — започна тя, накланяйки се леко напред през масата, за да погледне по-добре човека във веригите, — казвам да му се отсече главата!

Присъстващите се оживиха отново и отново гръмнаха продължителни овации. Стражите задърпаха човека, който им крещеше неразбираеми за Рейчъл думи. Беше й мъчно за него, за семейството му.

След като гостите си поприказваха още малко, всички решиха да отидат да видят как ще отсекат главата му. Когато Кралицата си тръгна, а Принцеса Вайълит се обърна към Рейчъл и каза, че е време да тръгват, за да видят и те, Рейчъл се изправи срещу нея със стиснати край тялото юмручета.

— Вие наистина сте жестока. Наистина сте жестока, щом пожелахте да му бъде отсечена главата.

Принцесата постави ръце на хълбоците си.

— Така ли било? Тогава ще прекараш тази нощ навън!

— Но, Принцесо, толкова е студено!

— Ами докато зъзнеш от студ, тъкмо ще имаш време да помислиш върху това как се осмели да ми говориш с такъв тон! Така другия път ще знаеш, утре ще останеш навън през целия ден, а също и на следващата нощ! — лицето й доби жестоко изражение, каквото понякога ставаше и изражението на Кралицата. — Това ще те научи на малко уважение.

Рейчъл започна да казва още нещо; тогава си спомни за куклата и че всъщност искаше да прекара нощта навън. Принцесата посочи към вратата.

— Тръгвай, веднага. Без вечеря — тя тропна с крак.

Рейчъл сведе поглед към земята, преструвайки се на тъжна.

— Да, Принцесо Вайълит — каза тя и направи реверанс.

Тръгна с наведена глава, прекоси портала и се запъти по просторния коридор с всички онези пана, окачени по високите стени. Обичаше да разглежда картините по тях, но този път задържа главата си сведена, в случай, че Принцесата я гледа; не искаше да изглежда радостна от това, че е изгонена. Стражите, в блестящи ризници, в ръце с мечове и пики, отвориха пред нея голямата, висока, желязна порта, без да кажат нито дума. Никога не казваха нито дума, когато я пускаха навън, нито пък когато я пускаха обратно в замъка на сутринта. Знаеха, че тя е придворната на Принцесата: едно нищожество.

Щом излезе навън, се опита да не бърза твърде много, в случай че някой я наблюдава. Камъните бяха студени като лед под босите й крака. Внимателно, с ръце пъхнати под мишниците, за да стопли пръстите си, тя слезе по просторните стълби с площадки, без да прескача стъпалата, за да не падне, и най-сетне стигна до павираната пътека долу. Навън патрулираха други стражи, но и те не й обърнаха никакво внимание. Виждаха я непрекъснато. Колкото повече се приближаваше до градините, толкова повече забързваше ход.

Забави крачка, когато стигна до главната алея, и изчака гърбовете на пазачите да се скрият зад ъгъла. Куклата беше точно там, където Гилер й каза, че ще бъде. Пъхна пръчицата в джоба си, притисна куклата до себе си с всичка сила, след което я скри зад гърба си. Прошепна й да пази тишина. Изгаряше от нетърпение да стигне до хралупестото си дърво, за да може да разкаже на куклата колко жестока е Принцеса Вайълит, как пожела този човек да бъде обезглавен. Огледа се в мрака.

Никой не я гледаше, никой не видя как взима куклата си. Горе, по външната стена, обикаляха повече патрули, а на портата стояха кралските стражи, здраво стиснали оръжията си. Над броните си носеха красивите си униформи — червени туники без ръкави, върху които се виждаше знакът на Кралицата — глава на черен вълк, изрисуван като герб по средата. Докато повдигаха тежката желязна решетка и отваряха пред Рейчъл скърцащата порта, дори не погледнаха какво крие тя зад гърба си. Щом чу тракането на решетката, пусната отново на мястото си, и се обърна, за да види гърбовете на стражите, тя най-после се усмихна и затича; чакаше я дълъг път.

В една висока кула нечии тъмни очи я наблюдаваха. Видяха как премина през всички стражи, без да събуди ни най-малко подозрение, незабележима като въздишка, как премина през портата на външната стена, която даваше отпор на вражески армии и пресичаше пътя на предателите, как пресече моста, където стотици врагове бяха паднали мъртви, без да завоюват победа, как тича през полето с боси крака, невъоръжена, как навлиза в гората. На тайното си място.

Вбесен, Зед удари с ръка по студената метална плоча. Масивната каменна врата проскърца и бавно се затвори. За да стигне до ниската стена, се бе наложило да се промъкне между стражите от Д’Хара. Наклони се напред и се взря в спящия град под себе си, пръстите му се отпуснаха върху познатия гладък камък.

От тази висока стена на планинския склон градът изглеждаше напълно спокоен. Но той вече се беше промъкнал през тъмните улици и знаеше, че войските са навсякъде. Войски, дали и взели много жертви.

Но не това беше най-лошото.

Сигурно Мрачният Рал е бил тук. Зед удари с юмрук по камъка. Сигурно Мрачният Рал я е взел. Сложната защитна мрежа не бе успяла да я запази. Може би поради многото години, прекарани от Зед далеч от тук. Постъпи глупаво.

— Нищо на този свят не се постига лесно — прошепна магьосникът.

Тридесета глава

— Калан — повика я Ричард, — спомняш ли си, когато бяхме при Калните и онзи човек каза, че Рал е дошъл, яхнал червен демон? Знаеш ли за какво говореше?

Бяха вървели три дни през полетата със Савидлин и ловците му, след което се бяха сбогували с него, обещавайки пред тъжните му очи, че ще направят всичко възможно да намерят Сидин. През последната седмица бяха навлезли във височинна местност, наречена Ранг’Шада — обширна скална верига, която Калан беше казала, че води на североизток, към далечната част на Средната земя и крие в планините си отдалеченото място, познато като Агаден. Област, която Калан знаеше, че е заобиколена от нащърбени върхове, подобни на трънен венец, които държаха настрани всякакво чуждо присъствие.