Првото правило на магьосника

— Благодаря ти, магьоснико Гилер.

— Когато сме сами, можеш да ме наричаш Гилер, дете, просто Гилер, така ме наричат всичките ми добри приятели.

— Толкова съм ти благодарна за куклата, Гилер. Досега никой никога не ми е подарявал нещо толкова красиво. Ще се грижа за нея най-най-добре. А сега трябва да вървя. Трябва да се скарам на готвачите от името на Принцесата. После трябва да седна при нея и да я гледам как яде — тя се усмихна. — После трябва да измисля някаква пакост, за да ме изгони навън тази нощ.

Магьосникът се засмя гърлено, а очите му заблестяха. Разроши косата й с голямата си ръка. Помогна й да отвори тежката врата и я заключи вместо нея, после й върна ключа.

— Искрено се надявам някой път отново да си поговорим — каза тя, поглеждайки нагоре към него.

Той й се усмихна.

— Ще си поговорим, Рейчъл, ще си поговорим. Сигурен съм.

Тя му помаха за довиждане и се затича по дългия празен коридор. Това беше най-щастливият й миг, откакто живееше в замъка. До кухнята имаше много път, трябваше да минава по каменни стълби и коридори с килими на пода и изрисувани стени; през огромни зали с високи прозорци със завеси в златно и червено, в които имаше столове от червено кадифе със златни крака и дълги килими с щамповани върху тях картини, изобразяващи биещи се мъже, яхнали коне; покрай стражи, които стояха неподвижни като каменни статуи пред някои от огромните красиви врати или обикаляха по двойки; покрай слуги, които бързаха нанякъде, носейки дрехи, подноси или метли, парцали и кофи със сапунена вода.

Никой от стражите или слугите не се обърна да я погледне, макар че тя бягаше. Те знаеха, че това е придворната на Принцеса Вайълит, бяха я виждали много пъти да тича из замъка, изпълнявайки поръчки на Принцесата.

Когато най-после стигна до задимената и шумна кухня, едва си поемаше дъх. Насам-натам се лутаха помощници, понесли тежки торби, огромни съдове, димящи подноси, като се опитваха да не се сблъскат един в друг. Някои кълцаха неща, които тя не виждаше, върху високите маси и големите дъски за рязане. Тракаха тенджери, готвачи даваха нареждания, помощници откачаха тенджери и метални паници от куките над главите си или поставяха други съдове на местата им. Чуваше се постоянен шум от лъжици, които разбъркваха храна, пронизителното цвърчене на олиото, лука, маслото, чесъна и подправките в горещите тигани и сякаш всички крещяха в един глас. И целият този хаос миришеше толкова вкусно, че й се зави свят.

Тя дръпна за ръкава един от двамата главни готвачи и се опита да му предаде съобщението на Принцесата, но той се караше с друг готвач и й каза да седне и да изчака, докато привършат препирнята си. Тя седна наблизо на едно малко столче край фурните и опря гръб в горещите тухли. В кухнята миришеше изкусително, а тя беше толкова гладна. Но знаеше, че ако си поиска нещо за ядене, ще си навлече неприятности.

Главните готвачи се бяха надвесили над огромен глинен съд и размахваха ръце, крещейки си един на друг. Внезапно съдът падна на земята с трясък и се разцепи на две, а от него навсякъде се разплиска светлокафява течност. Рейчъл скочи върху стола, за да не залее течността босите й крака. Готвачите млъкнаха, лицата им в миг побеляха като престилките им.

— Какво ще правим сега? — попита по-ниският. — Нямаме повече от съставките, които изпрати Татко Рал.

— Чакай малко — каза високият с ръка на челото. — Нека помисля.

Той се хвана за главата с две ръце и я стисна здраво. След малко разпери ръцете си във въздуха.

— Така. Така. Хрумна ми нещо. Дай ми друг съд и си затваряй устата. Може би ще запазим главите на раменете си. Дай ми някакви други съставки.

— Какви съставки! — извика почервенял ниският.

Високият се надвеси над него.

— Кафяви съставки!

Рейчъл гледаше как двамата се щурат насам-натам, вземат разни неща, изсипват бутилки с течности, прибавят, бъркат, опитват. Най-накрая и двамата се усмихнаха.

— Така, така, ще стане. Струва ми се. Просто ме остави аз да говоря — каза високият.

Рейчъл прекоси на пръсти мокрия под и отново го дръпна за ръкава.

— Ти! Ти още ли си тук? Какво искаш? — озъби й се той.

— Принцеса Вайълит каза печеното й да не бъде пак сухо като предишния път, защото иначе ще накара Кралицата да каже на онези мъже да ви набият — тя сведе поглед. — Тя ме накара да ви кажа това.

Готвачът я погледна за миг, после се обърна към ниския и му се закани с пръст.

— Казах ли ти! Казах ли ти! Този път изрежи краищата на нейното парче и да не объркаш чиниите, защото и двамата ще загубим главите си! — той отново погледна надолу към момичето. — А ти не си видяла нищо тук — каза той, посочвайки с пръст съда.

— За готвенето ли? Не искате да казвам на никой, че съм видяла как готвите ли? Добре — каза тя малко объркана и тръгна да си върви, като отново се повдигна на пръсти, за да прекоси мокрото петно на пода. — Няма да кажа на никого, обещавам. Не обичам да гледам как онези с камшиците бият който и да е. Няма да кажа.

— Почакай малко — извика той след нея. — Рейчъл, нали?

Тя се обърна и кимна.

— Ела тук.

Не й се искаше, но се върна, пак на пръсти. Той взе един голям нож, който отначало я уплаши, обърна се към една чиния на масата зад него и отряза голямо, сочно парче месо. Тя никога не беше виждала такова парче месо, без тлъстина и хрущяли по него, поне не на повърхността. Беше парче месо, каквото ядяха Кралицата и Принцесата. Готвачът й го подаде, сложи го право в ръката й.

— Съжалявам, че ти изкрещях, Рейчъл. Седни на онова столче там и изяж това, а после си върви, така и двамата ще сме доволни. Съгласна ли си?

Тя кимна и изтича до стола с наградата си, най-вкусното нещо, което някога бе яла. Опита се да го изяде бавно, но не успя. По ръцете й се стичаше сок, който капеше по коленете й.

Когато свърши, ниският готвач дойде при нея и изтри с кърпа ръцете и лицето й, после й подаде парче лимонов пай, като го сложи право в ръцете й, също както високият й беше подал месото. Каза й, че сам го е приготвил и я попита дали й харесва. Тя му отговори съвсем искрено, че това е най-хубавото нещо, което някога е яла. Той се усмихна широко.

Това със сигурност беше най-прекрасният ден в живота й. Две хубави неща наведнъж: куклата, а сега и храната. Почувства се като кралица.

По-късно, когато отиде в трапезарията и седна на малкото си столче зад Принцесата, за първи път, откакто беше в замъка, не беше толкова гладна, че стомахът й да произвежда разни шумове, докато важните хора се хранят. Главната маса, където седеше Принцесата, надвишаваше с цели три стъпки другите маси, така че ако се изправеше, Рейчъл можеше да види цялата зала дори и от малкото си столче. Навсякъде сновяха прислужници, които принасяха храна, отнасяха недоизпразнени чинии, наливаха вино, сменяха полупълните подноси на масата с пълни, донасяни от кухнята.

Наблюдаваше всички тези изискани дами и господа в красиви дрехи и цветни сърмени сака, насядали на дългите маси, които ядяха от чудните си чинии и за първи път знаеше вкуса на храната им. Все още не можеше да проумее за какво им бяха необходими всичките тези лъжици и вилици. Веднъж, когато попита Принцесата защо има толкова много лъжици и вилици, Принцесата й отговори, че това е нещо, което едно нищожество като нея няма защо да знае.

Най-пренебрегната се чувстваше на банкетите. Принцесата само от време на време се обръщаше към нея; Рейчъл трябваше да присъства, защото беше придворната на Принцеса Вайълит, за показност, предполагаше. Зад Кралицата също седяха разни хора, докато се хранеше. Кралицата казваше, че върху Рейчъл Принцесата трябва да се упражнява, да тренира качествата си на владетел.

Наведе се напред и прошепна:

— Печеното ви достатъчно сочно ли е, Принцесо Вайълит? Казах на готвачите, че не е честно да ви поднасят лошо месо, че сте казала това да не се повтаря.

Принцеса Вайълит я погледна през рамо, от брадичката й капеше сок.