Првото правило на магьосника

Мъжът се изхрачи върху Ричард. Савидлин понечи да се нахвърли, но Ричард го спря с ръка.

— Чух гласовете на духовете — каза Савидлин. — Знам, че това не е негова грешка!

Калан прегърна Савидлин и започна да го успокоява.

— Бъди силен. Веднъж вече го спасихме, когато изглеждаше, че всичко е загубено. Ще го спасим отново.

Той кимна с твърдост в изражението и се дръпна назад. Ричард меко попита Калан какво е казала на Савидлин.

— Излъгах го — отвърна тя, — за да облекча болката му.

Ричард кимна, че разбира, и се обърна към мъжа с копието.

— Покажи ми убитите — каза с равен глас.

— Защо? — попита мъжът.

— За да не забравям никога защо ще убия човека, сторил това.

Мъжът хвърли гневен поглед на старейшините и ги поведе вкупом към центъра на селото. Калан си наложи празното изражение на лицето, за да се съхрани от онова, което знаеше, че ще види. Беше го виждала твърде много пъти преди това, в други села, на други места. И както очакваше, беше същото. Край една стена бяха нахвърляни в ужасяващ безпорядък разкъсани и изкормени трупове на деца, изгорени тела на мъже и мъртви жени, някои от тях без ръце или без челюсти. Сред тях беше и племенницата на Пилето. Докато вървеше из този ад от крещящи и виещи хора, покрай мъртвите, оглеждайки ги, Ричард остана с каменно изражение — това бе затишие пред буря. Или, помисли си той, светкавица, след която ще последва гръм.

— Ето какво ни донесе ти — изсъска мъжът. — Това е по твоя вина!

Ричард видя как другите наоколо закимаха в знак на съгласие, след което спря поглед върху мъжа с копието. Гласът му беше спокоен.

— Ако това успокоява болката ви, обвинявайте ме. Аз лично обвинявам онзи, чиито ръце са опръскани с кръв — той се обърна към Пилето и останалите старейшини. — Докато всичко това свърши, не използвайте огън. Това само ще доведе до нови убийства. Кълна се, че ще спра този човек или ще умра в опита да го направя. Благодаря ви, приятели, че ми помогнахте.

Обърна очи към Калан. Погледът му беше напрегнат, в него се виждаше гневът му от видяното. Стисна зъби.

— Да вървим при тази вещица!

Те, разбира се, нямаха друг избор. Но тя знаеше коя е Шота.

Отиваха на смърт.

Със същия успех можеха да отидат и да попитат Мрачния Рал къде е кутията. Калан отиде при Пилето и внезапно се хвърли в обятията му.

— Не ме забравяй — прошепна тя.

Щом се разделиха, Пилето с изнурено лице се огледа за хората си.

— Тези двамата се нуждаят от водачи, които да ги изведат в безопасност до края на владенията ни.

Савидлин без колебание пристъпи напред. Без да се замислят, до него застанаха още десет от най-добрите му ловци.

Двадесет и девета глава

Принцеса Вайълит внезапно се обърна и удари шамар на Рейчъл. Силен. Рейчъл, разбира се, не беше направила нищо лошо; Принцесата просто обичаше да й удря шамари, когато тя най-малко очаква. На Принцесата това й се виждаше забавно. Рейчъл не се опита да прикрие колко много я заболя; ако шамарът не беше достатъчно болезнен, Принцесата щеше да я удари отново. Рейчъл постави ръка върху парещото място, долната й устна затрепери, от очите й закапаха сълзи, но не каза нищо.

Като се обърна обратно към лъщящата лакирана стена, покрита с малки дървени чекмеджета, Принцеса Вайълит пъхна дебелия си пръст в една златна дръжка и отвори ново чекмедже, извади от него блестящо сребърно колие, украсено с големи сини камъни.

— Чудесно е. Вдигни ми косата.

Обърна се към високото огледало в дървена рамка, любувайки се на себе си, докато пръстите й закопчаваха колието зад набития й врат, а Рейчъл държеше дългата й, лишена от блясък кафява коса встрани. Рейчъл се погледна в огледалото и забеляза червения белег на бузата си. Мразеше да се гледа в огледало, мразеше да гледа косата си, лицето си, след като Принцесата я беше офъкала съвсем късо. Тя, разбира се, нямаше право да носи дълга коса, тя — нищожеството, но толкова й се искаше поне да беше подстригана равно. Почти всички останали момичета бяха с къси коси, но равни. Принцесата обичаше да орязва косата й, да я нащърбва както й дойде. На Принцеса Вайълит й харесваше, когато хората си мислеха, че Рейчъл е грозна.

Рейчъл премести тежестта върху другия си крак и завъртя свободния си глезен, за да го раздвижи. Бяха прекарали целия следобед в стаята за скъпоценности на Кралицата, Принцесата пробваше накитите й един подир друг, след това наконтена се обръщаше към високото огледало. Това беше любимото й занимание — да се конти със скъпоценностите на Кралицата и да се гледа в огледалото. Като нейна придворна Рейчъл трябваше да е с нея, да се грижи на Принцесата да й е забавно. Десетките малки чекмедженца зееха отворени, някои от тях широко. Верижки и гривни висяха наполовина от някои, подобно на лъскави езици. По пода също имаше не малко, разхвърляни заедно с брошки, диадеми и пръстени.

Принцесата погледна надолу и посочи един пръстен със син камък на пода.

— Подай ми го.

Рейчъл го пъхна върху протегнатия пред лицето й пръст. Принцесата започна да се оглежда, извръщайки ръката си на една или друга страна. Плъзна я по красивата си бледосиня копринена рокля, любувайки се на пръстена. Изпусна дълга, отегчена въздишка и се приближи до изящния пиедестал от бял мрамор, възправен в отсрещния ъгъл на стаята. Очите й се спряха върху любимия предмет на майка й, около който гледаше да се завърти при всяка възможност.

Дундестите пръсти на Принцеса Вайълит се протегнаха напред, издърпвайки от достолепното й място златната, инкрустирана със скъпоценни камъни кутия.

— Принцесо! — изпусна Рейчъл, преди да има време да обмисли това, което казва. — Майка ви каза да не пипате това.

Принцесата се обърна с невинно изражение, след което й подхвърли кутията. Докато я хващаше, Рейчъл ахна, ужасена от мисълта, че ценната вещ може да се разбие в стената. Изпаднала в паника от факта, че я държи в ръцете си, тя незабавно я остави на пода, сякаш беше горещ въглен. Дръпна се назад, страхувайки се да не получи камшик само защото стои близо до скъпоценната кутия на Кралицата.

— Какво толкова? — озъби се Принцеса Вайълит. — Магията я пази да не бъде изнесена от тази стая. Не че някой може да я открадне или нещо такова — Рейчъл не знаеше нищо за никаква магия, знаеше само, че не иска да бъде видяна близо до кутията на Кралицата.

— Слизам в трапезарията — каза Принцесата, като повдигна нагоре носа си — да гледам как пристигат гостите и да чакам вечерята. Разтреби тая ужасна бъркотия, после иди в кухнята и кажи на готвачите, че не искам печеното ми да е като подметка, както беше предишния път, иначе ще кажа на майка да се разпореди да ги набият.

— Разбира се, Принцесо Вайълит — направи реверанс Рейчъл.

Принцесата повдигна огромния си нос.

— И?

— И… ви благодаря, Принцесо Вайълит, за това, че ме доведохте тук и ми позволихте да видя колко сте красива с накитите.

— Е, това е най-малкото, което мога да направя; сигурно си се изморила да гледаш грозното си лице в огледалото. Майка казва, че трябва да правим добрини на ощетените от съдбата — тя протегна ръката си към един джоб и извади нещо от там. — Ето. Вземи ключа и заключи вратата, когато подредиш всичко както си беше.

Рейчъл отново направи реверанс.

— Да, Принцесо Вайълит.

Докато ключът падаше в протегнатата ръка на Рейчъл, другата ръка на Принцесата изникна незнайно откъде и неочаквано се стовари върху лицето на Рейчъл, този път особено силно. Тя стоеше онемяла, докато Принцесата излизаше от стаята и се заливаше в смях — пронизителен, писклив, сумтящ смях. От него болеше почти колкото и от шамарите й.

Докато пълзеше и събираше разпилените по пода пръстени, като ги набучваше на пръстите си, по лицето й се стичаха сълзи. Спря за миг, седна и опипа внимателно удареното място. Болеше по-силно отвсякога.

Рейчъл преднамерено заобикаляше кутията на Кралицата, като само й хвърляше коси погледи. Страхуваше се да я докосне и в същото време знаеше със сигурност, че ще се наложи, защото така или иначе трябваше да я постави на мястото й. Разтребваше бавно, педантично, поставяше всяка скъпоценност на мястото й, внимателно затваряше чекмеджетата с надеждата те никога да не свършват, за да не се налага да вдига кутията — най-любимия предмет на Кралицата — от пода.