Првото правило на магьосника

Калан седна, обви с ръце коленете си и зачака, докато бъде повикано името й, тогава потъна в хладната тъмна нощ. Пилето седеше на малката пейка, опрял гръб в стената на къщата на духовете. В тъмното тя можеше да види, че е гол, по тялото му бяха изрисувани зигзагообразни символи, линии и кръгове, сребристата му коса се спускаше свободно върху голите му рамене. От близката ниска стена наблюдаваха накацали пилета. До него стоеше един ловец. В краката му лежаха наметките от кожа на койот, дрехите, мечът на Ричард.

— Съблечи се — каза Пилето.

— Кой е този? — попита тя, посочвайки ловеца.

— Тук е, за да вземе дрехите. Ще ги занесе под навеса на старейшините, за да разберат хората, че сме свикали Съвещанието. Преди зазоряване ще ги върне обратно, за да се знае, че Съвещанието приключва.

— Добре, кажи му да се обърне.

Пилето го направи. Ловецът се обърна. Тя дръпна езика на колана си и го освободи от токата. Спря и погледна Пилето.

— Дете — тихо каза той, — тази нощ ти не си нито мъж, нито жена. Ти си просто един от Калните. Тази нощ аз не съм нито мъж, нито жена. Аз съм водач на духовете.

Тя кимна, съблече дрехите си и се изправи пред него, голата й плът почувства студения нощен въздух. Той загреба с шепа бяла кал от едната купичка. Ръцете му се спряха пред нея. Тя чакаше. Той очевидно се притесняваше да го направи, независимо от това, което беше казал. Да гледаш е по-различно, отколкото да докосваш.

Калан се протегна, взе ръката му и я приближи с усилие към корема си, усети как студената кал се разтича по тялото й.

— Направи го — заповяда му тя.

Щом свършиха, бутнаха вратата и влязоха вътре, той седна сред нацапаните старейшини, тя срещу тях, до Ричард. Лицето на Ричард бе изпъстрено с хаотично пресичащи се бели и черни линии, маски, които всички носеха за срещата с духовете. Черепите, които преди стояха по лавицата, сега бяха подредени в кръг по средата. В огнището зад нея гореше слаб огън, от който се носеше странна, остра миризма. Старейшините гледаха втренчено пред себе си и ритмично припяваха някакви думи, които тя не можеше да разбере. Далечният поглед на Пилето се вдигна. Вратата сама се затвори.

— От този миг, докато свършим по зазоряване, никой няма право да излиза, никой няма право да влиза. Духовете залостиха вратата.

Очите на Калан се плъзнаха по стаята, но не видяха нищо. Тръпки пробягаха по гръбнака й. Пилето взе една плетена кошница, оставена край него, и бръкна вътре. Извади малка жаба, после подаде кошницата на старейшината до себе си. Всеки изваждаше по една жаба и започваше да търка гърба й по гърдите си. Когато кошницата стигна до нея, тя я взе в ръце и вдигна поглед към Пилето.

— Защо правим това?

— Наричат се жаби на червените духове. Намират се много трудно. По гърба им има вещество, от което започваш да забравяш този свят и което ти позволява да видиш духовете.

— Многоуважаеми старейшино, макар и да съм един от Калните, аз съм също и Изповедник и винаги трябва да държа силата си под контрол. Ако забравя този свят, може да не успея да овладея силата си.

— Твърде късно е за връщане назад. Духовете са вече с нас. Те вече са те видели, видели са изрисуваните по тялото ти знаци, от които им се отварят очите за теб. Не можеш да си тръгнеш. Ако в стаята има някой, който не може да ги види, те ще го убият и ще откраднат духа му. Разбирам проблема ти, но не мога да ти помогна. Ще трябва просто да направиш всичко, което можеш, за да си възвърнеш силата. Не можеш ли да го сториш, един от нас е загубен. Такава е цената, която трябва да платим. Ако искаш да умреш, остави жабата си в кошницата. Искаш ли да спреш Мрачния Рал, вземи я.

Тя погледна сериозното му лице с широко отворени очи и посегна към кошницата. Докато я подаваше на Ричард и му обясняваше какво да прави, жабата се извиваше и противеше в ръката й. Тя преглътна с усилие, след което допря студения, хлъзгав гръб на жабата до гърдите си, във вдлъбнатината между двете, на единственото място по тялото й, където не бяха изрисувани символи, направи с нея няколко кръга, притискайки я към кожата си, както бе видяла да правят и другите. Там, където жабата докосваше кожата й, тя сякаш изтръпваше, ставаше твърда. Това чувство се плъзна по цялото й тяло. Звуците на барабаните и болдите се усилиха в ушите й, докато накрая започна да си мисли, че това е единственото, което съществува на този свят. Тялото й вибрираше с ударите. Тя мислено се вкопчи в силата си, вкопчи се здраво и се опита да се концентрира над действията си; после, като се надяваше, че това, което е направила, е достатъчно, се остави да потъне.

Всеки хвана ръцете на двамата си съседи. Стените на стаята изчезнаха от полезрението й, съзнанието й се олюля като вълнички в езеро, понесе се, заклати се, заплува. Усети как се завърта в кръг заедно с другите, понасяйки се около подредените в центъра черепи. Те започнаха да сияят, да осветяват лицата на хората в кръга. Всички бяха погълнати в меката празнота на нищото. Снопове светлина, извиращи от центъра, се завъртяха заедно с тях.

Всичко наоколо се изпълни с реещи се фигури. Тя с ужас ги разпозна.

Сенки.

Неспособна да извика, задържа дъха си в гърлото и стисна ръката на Ричард. Трябваше да го защитава. Опита се да се изправи, за да го покрие с тялото си, така че те да не могат да го докоснат. Но тялото й не помръдваше. С ужас установи, че някакви ръце, ръцете на сенките, се бяха вкопчили в нея. С мъка се опитваше да се изправи, да го предпази от тях. Изпадна в паника. Дали вече са я убили? Мъртва ли е? Дали не е станала просто дух? Неспособен да се движи?

Сенките я гледаха. Онези, които беше виждала преди, нямаха лица. А тези тук имаха. Лица на хора от народа на Калните.

Това не бяха сенки, осъзна тя, при което я заля вълна на облекчение; това бяха духовете на предците. Пое си дъх, успокои паниката си. Отпусна се.

— Кой свиква това Съвещание?

Говореха духовете. Всички в един глас. Заедно. Звукът, кух, плосък, мъртвешки, почти спря дъха й. Но той излизаше от устата на Пилето.

— Кой свиква това Съвещание? — повториха те.

— Този човек до мен — каза тя. — Нарича се Ричард Избухливия.

Те се понесоха между старейшините, събирайки се в центъра на кръга.

— Пуснете ръцете му.

Калан и Савидлин пуснаха ръцете му. Духовете се завъртяха в центъра на кръга; после внезапно се подредиха в редица, преминавайки през тялото на Ричард.

Той рязко си пое дъх, отметна назад глава и изкрещя от болка.

Калан скочи на крака. Духовете се рееха във въздуха зад него. Старейшините затвориха очи.

— Ричард!

Главата му се изправи.

— Няма нищо. Добре съм — успя да каже той с дрезгав глас, но очевидно все още го болеше.

Духовете заобиколиха кръга, минаха зад старейшините, после се въплътиха в телата им, човек и дух в едно, на едно и също място, по едно и също време. От това лицата на старейшините придобиха меко, неопределено изражение. Очите им се отвориха.

— Защо ни повика? — попита Пилето с кухите им, мелодични гласове.

Тя леко се наведе към Ричард, без да сваля очи от Пилето.

— Искат да знаят защо пожела това Съвещание.

Ричард си пое на няколко пъти дълбоко дъх, възстановявайки се от онова, което му бяха причинили.

— Пожелах го, защото трябва да намеря един магически предмет, преди Мрачният Рал да го е открил. Преди да има възможност да го използва.

Духовете говореха с Ричард посредством старейшините, а Калан превеждаше.

— Колко души си убил досега? — попита Савидлин с гласовете на духовете.

Ричард отвърна без колебание.

— Двама.

— Защо? — попита Хаянлет с натрапчивия им тембър.

— За да не ме убият те.

— И двамата ли?

Той се замисли за миг.

— Първия убих при самозащита. Втория — за да защитя приятел.

— Мислиш ли, че имаш право да убиваш, за да защитиш приятел? — Този път помръдна устата на Арбрин.

— Да.

— Да предположим, че той е искал да убие приятеля ти в защита на свой приятел?