Првото правило на магьосника

Тери Гудкайнд

Първото правило на магьосника

Първа глава

Това растение изглеждаше странно. Мрачни петнисти листа се свеждаха над стебло, стегнало в здрава хватка гладкия ствол на една ела. По наранената й кора се стичаше смола, а изсъхналите й клони висяха отпуснати, като че елата се опитваше да простене в студената, влажна утрин. Тук-там по стеблото на растението стърчаха чашки, сякаш предпазливо оглеждащи за свидетели.

Най-напред усети миризмата — беше като от разлагането на нещо, което е било отвратително на вкус дори когато е ставало за ядене. Ричард прокара пръсти през гъстата си коса, докато мисълта му се измъкваше от замъгляващото съзнанието му отчаяние, за да се съсредоточи върху видяното растение. Огледа се за още подобни, но не видя. Всичко останало изглеждаше наред. Кленовете в горната част на Старата гора вече бяха започнали да се обагрят в червено и облъхнати от лекия ветрец, гордо показваха новата си премяна. Нощите ставаха все по-студени. Дъбовете, които последни се предаваха на студа, все още стоически носеха тъмнозелените си палта.

Прекарал по-голямата част от живота си в гората, Ричард познаваше всички растения — ако не по име, то поне на външен вид. Още като съвсем малък приятелят му Зед го вземаше със себе си на лов за специални билки. Той показваше на Ричард кои растения да търси, къде растат и защо точно там, назоваваше по име всичко, което виждаха. Много пъти просто разговаряха, старецът винаги се отнасяше с него като с равен, задавайки толкова въпроси, на колкото отговаряше. Зед беше запалил у Ричард страстта да учи, да знае.

Подобно растение обаче беше виждал само веднъж преди това, и то не в гората. Клонче от него имаше в къщата на баща му, в синия глинен съд, изработен от самия Ричард като малък. Баща му беше търговец и пътуваше много в търсене на екзотични растения и редки видове. Богаташите често се отбиваха при него, за да видят поредната му находка. За него очевидно по-голямо удоволствие представляваше търсенето, отколкото намирането, ако се съди по лекотата, с която се разделяше с най-новите си открития, за да тръгне към следващите.

Още от малък Ричард обичаше да прекарва времето си със Зед, докато баща му отсъства. Брат му, Майкъл, беше с няколко години по-голям и тъй като не се интересуваше нито от гората, нито от неподредените разкази на Зед, предпочиташе компанията на градските богаташи. Преди около пет години Ричард се беше отделил да живее сам, но често се отбиваше у баща си, за разлика от Майкъл, който бе вечно зает и рядко намираше време да го посети. Всеки път, когато заминаваше, бащата оставяше в синия съд бележка за Ричард, с която го информираше за последните новини, разказваше някоя и друга клюка или пък нещо, което му е направило впечатление.

Преди три седмици, когато Майкъл дойде да му каже, че баща им е бил убит, Ричард отиде в дома му, независимо от настояването на брат си, че е безсмислено, че нищо не може да се направи. Отдавна беше надраснал възрастта, в която правеше каквото каже брат му. За да му спестят гледката, насъбралите се хора не искаха да го пуснат до тялото. Въпреки това успя да зърне огромните, отвратителни петна и локвите кръв, кафеникави и засъхнали по дъсчения под. Когато приближи, всички гласове, освен предлагащите съчувствие, стихнаха, което само засили режещата болка. Все пак успя да чуе някакви истории и невероятни слухове за неща, ставащи отвъд границата.

За магия.

Малката къща на баща му беше разбита, сякаш вътре бе вилнял ураган. Малко неща бяха останали незасегнати. Синият съд за бележки си стоеше на лавицата, а вътре намери клончето от онова растение. То все още лежеше в джоба му. Нямаше представа какво ли послание е оставил баща му чрез него.

Обзе го мъка и униние и макар все още да имаше брат си, се почувства изоставен. Това, че вече беше голям мъж, не го спаси от отчаяното чувство, че е осиротял, останал сам самичък на този свят, чувство, познато му от по-рано, от времето на неговото детство, когато почина майка му. Макар баща му да отсъстваше често, понякога цели седмици, Ричард винаги знаеше, че е заминал, но ще се върне. Сега вече нямаше да се върне никога.

Майкъл не би му позволил да направи каквото и да е, за да намери убиеца. Беше му казал, че е наел най-добрите следотърсачи и че иска Ричард да стои настрана от тая работа за негово собствено добро. Затова той просто не му показа клончето и всеки ден излизаше сам да търси растението. За три седмици обиколи всички пътеки в Еленовата гора, абсолютно всички, дори онези, които малцина други знаеха, но не откри и следа от растението.

Накрая, противно на убежденията си, се остави на вътрешния си глас и тръгна нагоре към Старата гора, която се намираше близо до границата. Този глас му подсказваше, че по някакъв начин Ричард знае нещо за убийството на баща си. Предизвикваше го, измъчваше го с мисли, които той не можеше да проумее, и му се присмиваше, задето не успява. Ричард се укоряваше за това, като в същото време се опитваше да убеди сам себе си, че всичко е заради мъката, че няма нищо обезпокояващо.

Беше се надявал, след като намери растението, да си отговори на някои въпроси. Сега, когато то беше пред очите му, не знаеше какво да мисли. Гласът престана да му досажда, но пък замлъкна съвсем. Знаеше, че това са просто собствените му мисли, и си заповяда да престане да им вдъхва самостоятелен живот. Зед го беше научил на по-смислени неща.

Ричард вдигна поглед към огромната агонизираща ела. Отново се сети за смъртта на баща си. Растението е било и там. Сега убиваше дървото. В това растение явно имаше нещо съмнително. Макар да не можеше да направи нищо за баща си, Ричард не би допуснал то да причини още една смърт.

Хвана го здраво и го задърпа със силните си ръце, като разкъса жилавите филизи, впиващи се в стеблото на дървото.

И точно тогава растението го ухапа.

Една от чашките се стрелна напред и го перна по опакото на лявата ръка, при което Ричард отскочи назад от болка и изненада. Разглеждайки малкия белег, видя нещо като трън, врязал се в месото в процепа на раната. Ясно. Растението носи неприятности. Посегна към ножа си, за да извади с него тръна, но не го намери. Първо се изненада, но веднага след това си спомни причината да го забрави и се укори, задето е позволил на унинието да го обземе дотам, че да пропусне да вземе със себе си в гората нещо толкова важно. Опита се да извади тръна с нокти. С нарастващо безпокойство гледаше как той, сякаш жив, се забива все по-надълбоко. Провлачи нокътя на показалеца си през раната, за да го хване и изхвърли навън. Колкото по-надолу ровеше, толкова по-надълбоко се забиваше трънът. Докато се бореше, уголемявайки раната все повече, цялото му тяло плувна в гореща трескава пот, така че реши да спре. Трънът изчезна в бликащата кръв.

Ричард се огледа наоколо и забеляза тъмночервеникавите есенни листа на малко люлчино дръвче, отрупано с тъмносините си плодове. Под него, сгушено в една извивка на корените му, откри каквото търсеше: аумово растение. С облекчение и много внимателно откъсна крехкото стръкче близо до основата и леко изцеди лепкавата бистра течност в раната. Усмихна се, като мислено благодари на стария Зед, задето го беше научил да използва аумовото растение така, че то да окаже най-бърз ефект върху рана. Меките мъхести листа винаги напомняха на Ричард за Зед. Сокът притъпи острата болка, но не и безпокойството му от факта, че не може да извади тръна, който се забиваше все по-надълбоко в плътта му.

Клекна и разрови с пръст земята, постави стръкчето в дупката и натрупа наоколо мъх, за да може то да поникне отново.

Горският шум изведнъж стихна. Над земята, прескачайки дървета и листа, премина тъмна сянка и Ричард стреснато вдигна глава. Въздухът над него засвистя и се завихри. Сянката имаше застрашителни размери. Птиците напуснаха укритията си по дърветата и започнаха да надават тревожни сигнали във всички посоки. Ричард гледаше нагоре, търсейки пролуки в зелено-златистия балдахин над себе си, за да види през тях какво може да хвърля такава сянка. За момент зърна нещо голямо. Голямо и червено. Нямаше представа какво би могло да бъде, но в един миг в главата му проблесна споменът за слухове и истории за същества, идващи отвъд границата. Кръвта замръзна в жилите му.