Буреносен фронт

Станах и оправих стола. След това заобиколих масата, застанах с гръб към нея и й поднесох стола да седне, точно както бях направил при появяването й в стаята.

Тя ме погледна продължително и лицето й смени няколко изражения. Беше видимо разочарована, че не обръщам никакво внимание на външния й вид, и това си личеше. След това се изправи гордо и се разположи грациозно и царствено на стола, въпреки че цялата трепереше от ярост. Правилата на Стария свят за възпитание и гостоприемство важаха все още — но докога ли?

Върнах се при стола си, взех бялата кърпичка и се заиграх с нея. Бианка гневно я погледна и облиза отново устни с език, който вече изглеждаше човешки.

— Така. А сега ми разкажи за Дженифър и Томи Том — започнах аз.

Тя поклати глава с насмешка.

— Мога да ти кажа това, което съобщих и на полицията. Не знам кой би могъл да ги убие.

— Хайде, Бианка. Ние нямаме какво да крием. Не принадлежим към света на смъртните.

Повдигна гневно вежди.

— Ти си единственият в този град, който притежава необходимите познания да произнесе подобно заклинание. Ако не си ти, нямам идея кой друг може да бъде.

— Нямаш ли неприятели? Някой, който би искал да упражни натиск върху теб?

Устните й се разтеглиха горчиво в нещо като усмивка.

— Естествено. Но никой от тях не би успял да направи това, което се случи с Томи и Джени. — Тя почука с нокти по масата, оставяйки леки следи в дървото. — Не бих оставила толкова опасни врагове да се въртят наоколо. Поне не задълго.

Облегнах се намръщено назад в стола и положих максималните усилия, на които съм способен, да не издам колко съм уплашен.

— Какво знаеш за Томи Том?

Тя потръпна с раменете си, чисти като порцелан и почти толкова крехки.

— Ти може би смяташ, че той просто е телохранител на Джони Марконе, господин Дрезден. Но вътре в себе си Томи беше много нежен и внимателен човек. Държеше се много добре с дамите. Отнасяше се към тях като с истински личности. — Тя се огледа наоколо, без да вдига погледа си. — Като с човешки същества. Не бих приела за клиент някого, който не е джентълмен, но Томи беше по-добър от повечето. Срещнах го за първи път преди години на съвсем друго място. Винаги се стараех да му осигуря някого да се погрижи за него, когато имаше нужда от компания.

— Ти ли изпрати при него Дженифър онази нощ?

Тя кимна с каменно изражение. Ноктите й потропаха по масата, оставяйки нови следи по дървото.

— Той срещаше ли се редовно с някоя друга жена? Някоя, с която е разговарял и пред която е споделял неща от своя живот?

Бианка поклати глава.

— Не — каза тя. Но след това се намръщи.

Аз я наблюдавах, играейки си небрежно с кърпичката. Очите й се стрелнаха към нея, а след това се спряха на моите.

Дори не трепнах. Посрещнах бездънния й поглед и изкривих устни в усмивка, за да покажа, че мога да извадя от ръкава още някой фокус, ако тя реши отново да ме нападне. Видях гнева и яростта й в един момент, когато успях да надникна вътре, открих и причината за тях. Тя беше бясна, че съм видял истинския й образ, ужасена и потресена, че съм успял да смъкна маската и да открия съществото, скрито под нея. И се страхуваше, че със силите, с които разполагам, мога завинаги да я лиша от прикритие.

Повече от всичко на този свят Бианка държеше да е красива. А тази вечер бях разбил илюзиите й. Бях разтърсил малкия й позлатен свят. Със сигурност нямаше да ми го прости никога.

Потрепери и отклони поглед встрани, бясна и уплашена да не би да проникна по-дълбоко в нея — или тя в мен.

— Ако не беше дадената дума, Дрезден — прошепна тя, — бих те убила на мига.

— Това би било много злощастно — отговорих аз твърдо. — Би трябвало да знаеш рисковете от предсмъртното проклятие на магьосник. Ти също имаш какво да губиш, Бианка. И дори да успееш да ме отстраниш, кълна се в прелестното ти задниче, че ще те завлека в ада заедно с мен.

Тя се стегна за миг, обърна глава настрани и отпусна ръка. Беше мълчалив знак, че се предава. Движението й не беше достатъчно бързо и успях да забележа, че по бузата й се търколи една сълза.

Разплаках вампир. Страхотно. Почувствах се истински супергерой. Хари Дрезден — разбивач на сърцата на чудовищата.

— Може би има някой, който знае повече — каза тя. Прекрасният й глас звучеше безжизнено. — Има една жена, която работеше за мен. Линда Рандал. Те двете с Дженифър ходеха заедно, когато някой клиент изявеше подобно желание. Бяха много близки.

— Къде е тя сега? — попитах аз.

— Работи някъде като шофьор. При богато семейство, което се нуждае от прислуга, която може нещо повече от това да мие прозорци. Тя не беше точно от типа жени, които аз наемам. Мисля, че Дженифър имаше телефонния й номер. Ще помоля някой да го намери, господин Дрезден. — Тя произнесе моето име, като че ли в него имаше горчива отрова, която се опитва да изплюе.

— Благодаря. Много любезно от твоя страна.

Стараех се да говоря възпитано и неутрално. Доброто възпитание и малко блъфиране бяха единствената ми защита от нейните нокти.

Тя остана спокойна, очевидно трудно сдържайки очевидните си емоции, когато отново ме погледна. Погледът й се задържа на гърлото ми, застина, после очите й се разшириха. Изражението на лицето й остана абсолютно, нечовешки неподвижно.

Напрегнах се. Не просто се напрегнах, а се стегнах като стоманена пружина. Изчерпах запасите си от капани и инструменти. Ако решеше да ме нападне, нямаше с какво да се защитя. Оставаше, разбира се, еликсира, но едва ли щях да успея да го изпия преди да ме разкъса на части. За да не се разтреперя, стиснах здраво креслото. Не показвай страх. Не бягай. Само да побегнех, и тя инстинктивно щеше да се хвърли след мен…

— Тече ви кръв, господин Дрезден — прошепна тя.

Много бавно вдигнах ръка към гърлото си — към мястото, където ме одраска с нокти. На края на пръстите ми остана кръв.

Бианка не спускаше поглед от мен. Езикът й отново облиза устните.

— Скрийте я — прошепна тя и от устата й се изтръгна странен, мяукащ звук. — Прикрийте я, Дрезден!

Взех кърпата от масата и я притиснах до гърлото си. Бианка бавно замижа и се отвърна настрани. Не се изправи.

— Вървете си — каза тя. — Вървете. Сега ще дойде Пола. След малко ще я изпратя на портала с телефона.

Станах и тръгнах към вратата, но само след няколко крачки спрях и се огледах. Знаех какво се крие под тази великолепна маска, но не можах да се сдържа и още веднъж погледнах към нея. Лицето й се изкриви от желание.

— Вървете си! — изхлипа Бианка с глас, изпълнен с ярост, глад и още някакво, неведомо за мен чувство. — Вървете и не си мислете, че ще забравя тази вечер. Не се надявайте, че ще ви оставя просто така.

Вратата се отвори и в библиотеката влезе младата жена с прави коси, която ме посрещна на входа. Тя ме подмина, плъзгайки поглед по мен, и се отпусна на колене до Бианка. Реших, че именно това е Пола.

Пола измърмори нещо толкова тихо, че не успях да го чуя, и внимателно отметна косите на Бианка от лицето й. После запретна ръкава на блузката си над лакътя и долепи китката си до Бианкините устни.

Добре видях онова, което се случи след това. За миг езикът на Бианка се показа — дълъг, розов, лепкав — и остави по ръката на Пола ивица блестяща слуз. От това докосване Пола трепна и дишането й се учести. През плата на блузката се видя как зърната на гърдите й се втвърдиха. Тя бавно отметна главата си назад, а очите й заблестяха като на наркоман, който току-що е поел дозата си.

Кучешките зъби на Бианка видимо се удължиха и се впиха в бледата, нежна кожа на Пола. Проблесна кръв. Езикът на Бианка затрепка бързо-бързо, облизвайки кръвта веднага щом се появеше. Тъмните й очи се присвиха, оставайки далечни и безучастни. Пола стенеше и ахкаше от наслада; по тялото й преминаваха тръпки.

Прилоша ми и крачка по крачка отстъпих към вратата, без да се реша да им обърна гръб. Пола бавно се плъзна на пода. Съзнанието явно я напускаше, но тя продължаваше да изпитва наслада. Бианка се плъзна след нея. В облика й вече нямаше нищо женствено, само животински глад и нищо друго. А може би само аз виждах под маската на плътта приличащата на труп твар, жадно лочеща кръвта на Пола.