Буреносен фронт

— Господин Дрезден — поздрави ме тя. — Какво неочаквано удоволствие.

Аз се изправих в момента, в който тя влезе в стаята.

— Мадам Бианка — отговорих аз. — Най-сетне се срещнахме. Хорската мълва пропуска да спомене, че сте толкова красива.

Тя се засмя, отмятайки едва глава, за да покаже бледата си шия.

— Казваха ми, че сте джентълмен. Виждам, че наистина е така. Толкова очарователно старомодно е да бъдеш джентълмен в тази страна.

— Двамата с вас сме от друг свят — казах аз.

Тя се приближи и ми подаде ръка с движение, излъчващо женствена грация. Наведох се над нея, поех я и леко докоснах с устни ръкавицата.

— Наистина ли смятате, че съм красива, господин Дрезден? — попита тя.

— Прекрасна като звезда, мадам.

— Възпитан и галантен — прошепна тя.

Огледа ме от главата до петите, но се въздържа да надникне в очите ми, било защото не искаше неусетно да насочи своята енергия, било да не позволи на мен да я видя. Не бих могъл да кажа защо. Заобиколи масата и спря до един от удобните столове. Всъщност аз също заобиколих масата и издърпах стола, за да може да седне. Тя кръстоса крака, което в тази рокля и с тези обувки подчерта тяхната красота. Примигнах за миг, преди да се върна на мястото си.

— И така, господин Дрезден. Какво ви води в моя скромен дом? Забавления ли търсите? Мога да ви уверя, че ще преживеете неща, които никога не са ви се случвали. — Тя постави ръце на скута си и ми се усмихна.

Отговорих на усмивката и пъхнах ръка в джоба с кърпичката.

— Не, благодаря. Дойдох да поговорим.

Устните й леко се разтвориха в едва чуто „ах“.

— Разбирам. И за какво, ако мога да попитам?

— За Дженифър Стантън. И нейния убиец.

Имах само секунда предупреждение. Очите на Бианка се свиха, а след това се разшириха като на котка пред скок. По-бърза от светкавица, тя се спусна към мен през масата, протегнала ръце към гърлото ми.

Преобърнах се със стола. Въпреки че започнах да се движа преди нея, не можах да избягна ноктите й навреме. Един от тях ме одраска болезнено през гърлото, а тя ме последва на пода с плътни устни, оголени над острите й зъби.

Извадих ръка от джоба и разгънах бялата кърпичка срещу нея, освобождавайки слънчевите лъчи, които бях събрал за моите отвари. Цялата стая заблестя за миг.

Светлината удари Бианка и я отхвърли над масата чак до стената с книги, късайки късове плът, както пясъчна буря къса изгнило месо от труп. Тя изпищя и кожата около устните й се обели като люспите на змия.

Никога досега не бях виждал истински вампир. Щях да имам време по-късно да се замисля над целия ужас от гледката. Докато измъквах талисмана, успях да видя някои подробности. Лицето приличаше на прилеп с ужасно и грозно изражение, твърде едро за останалото тяло. Разтворени лакоми челюсти. Раменете бяха изгърбени и мощни. От кокалестите ръце започваха циповидни крила, опънати между ставите. От разтворената й дреха отпред се подаваха отпуснати черни гърди, в които нямаше нищо женствено. Очите й бяха големи и черни, а кожата й беше покрита с някаква лъскава течност, подобно на вазелин по вътрешна автомобилна гума. Тук-там личаха малки дупки, проядени от слънчевите лъчи, с които я бях ударил.

Тя се съвзе бързо, като изсъска бясно и разпери дългите си ръце, завършвайки с остри нокти.

Стиснах пентаграма в юмрук и го вдигнах, както би направил всеки унищожител на вампири.

— Исусе Христе, госпожо, дойдох само да поговорим.

Вампирът изсъска и тръгна отново към мен със странни, накъсани крачки. Ноктестите й крака бяха все така обути в тристадоларовите обувки.

— Назад — извиках аз и сам направих крачка към нея. Пентаграмът започна да гори със студена и ярка светлина от волята и желанието, което му бях вдъхнал — достатъчно, за да спре чудовището.

Тя изсъска и отвърна лице встрани, прикривайки го с ципестите си ръце от светлината. Направи крачка назад, после още една, докато гърбът й отново опря в книгите на стената.

А сега какво да предприема? Не исках да се опитвам да промуша сърцето й. Но ако укротя волята си, тя ще се нахвърли отново и не бих могъл толкова бързо да произнеса някакво заклинание, преди да ми откъсне главата. А дори и да се измъкна, тя вероятно разполага със смъртоносни лакеи, като пазача при вратата, които с удоволствие ще ме убият, ако видят, че застрашавам тяхната господарка.

— Ти я уби — изръмжа вампирът и гласът беше съвсем същият — страстен и женствен, макар изкривен от ярост и излизащ от тази ужасна уста. Смущаващо. — Ти уби Дженифър. Тя беше моя, магьоснико!

— Виж какво — отговорих аз. — Не съм дошъл за това. А и полицията знае, че съм тук. Спести си неприятностите. Седни да поговорим, след което ще се разделим мирно и тихо. Бианка, да не би да мислиш, че ако бях убил Дженифър и Томи, щях да дойда тук?

— Да не очакваш, че ще повярвам, че не си ти? Няма да излезеш жив от тук.

Бях ядосан и малко уплашен. Дори вампирът ме имаше за лошото момче.

— Какво да направя, за да те убедя, че не съм аз?

Тъмните й бездънни очи се вторачиха в мен през пламтящия огън на вярата ми. Усещах силата, която се опитваше да достигне до мен, отблъсквана от силата на моята собствена воля. Вампирът изръмжа:

— Свали този амулет!

— И като го сваля, ти ще се нахвърлиш отново върху гърлото ми?

— Ако не го свалиш, със сигурност ще го направя.

Странна логика. Опитах се да проумея положението от нейната гледна точка. Тя беше уплашена още щом се появих. Накара да ме претърсят и да ми отнемат, доколкото могат, оръжията. Ако наистина беше убедена, че аз съм убил Дженифър Стантън, защо самото споменаване на името й я изпълни така внезапно с ярост? Имах чувството, че нещата не стоят точно така, както изглеждаха.

— Ако сваля това нещо — отговорих аз, — искам думата ти, че ще останеш на мястото си и ще говориш с мен. Кълна се в огъня и вятъра, че нямам нищо общо с нейната смърт.

Тя изръмжа към мен, закривайки очите си от светлината с ноктите на ръката си.

— Защо да ти вярвам?

— А аз защо да вярвам на теб? — опънах се аз.

Устните оголиха жълтите й зъби.

— Ако ти не приемеш моята дума, аз как да повярвам на твоята, магьоснико?

— Значи все пак ми я даваш?

Тя се напрегна и въпреки че гласът й бе изпълнен със злоба и ярост, без да губи от предишното си сладострастие, стори ми се, че долових в него звън на истина.

— Обещавам. Свали талисмана и ще говорим.

Време за още един пресметнат риск. Хвърлих талисмана на масата и светлината му избледня, оставяйки стаята отново само на електрическите крушки.

Вампирът бавно смъкна ръце и примигна с големите си очи към мен и към талисмана на масата. Извади дълъг розов език и облиза нервно челюстите си. Разбрах, че е изненадан, че съм го направил.

Сърцето ми биеше лудо, но аз изтиках назад страха си. Вампирите са като демоните, като вълците, като акулите. Не можете да ги оставите да си мислят, че сте потенциална храна за тях, и едновременно с това да очаквате респект. Истинският вид на вампира беше малко гротесков — и не беше в никакъв случай по-страшен от други същества, които съм виждал. Някои демони са много по-ужасни и могат да ви пръснат мозъка само като ги погледнете. Наблюдавах я спокойно.

— Е, хайде — казах аз. — Колкото по-дълго мълчим и се гледаме, толкова по-дълго време и убиецът на Дженифър ще се разхожда на свобода.

Вампирът ме погледна още веднъж, след което потрепери и се уви с ципестите си крила. Черната слуз се превърна в ивици бледа, съвършена кожа, която покри постепенно тъмната вампирска кожа. Увисналите черни гърди възвърнаха своята съвършена розова форма.

Миг след това пред мен застана Бианка, оправяйки скромно роклята си, кръстосала пред себе си ръце, като че ли й беше студено. Гърбът й беше изправен, а очите все още гневни. Но не беше по-малко красива, отколкото преди минути, нито една черта или форма не бяха променени. За мен обаче великолепието беше разрушено. Тя още имаше същите тъмни, бездънни и чужди очи. Но аз винаги щях да запомня истинския й вид, който се криеше под тази човешка маска.