Дневниците на Кари Брадшоу
Дневниците на Кари Брадшоу читать книгу онлайн
Запознайте се с Кари преди „Сексът и градът”!
Преди Кари Брадшоу да „разбие” Града, тя е обикновено момиче, израснало в предградията на Кънектикът. Къдрокоса фурия, която знае, че иска повече. Повече от това, което я заобикаля, повече от това, за което съученичките й се осмеляват да мечтаят. Тя е готова за истинския живот, но първо трябва да се справи с последните години от гимназията. С познатото ни остроумие и проницателност – макар още по момичешки плахи – Кари проследява пълната си с емоции последна година от гимназията. Докато приятелите й се борят основно на любовния „фронт”, Кари се опитва да преодолее разочарованието си, че не е била допусната до летния семинар по творческо писане в Ню Йорк. После се намесва и момче. Следва и предателството на най-близките й хора, което ще я накара да постави всичко под съмнение. Дните в училище са към своя край и Кари ще осъзнае, че е време да се бори за мечтите си.
Как успява да се превърне в модел за подражание и в един от най-харесваните женски образи на цяло едно поколение? Страстните фенове на „Сексът и градът” с удоволствие ще проследят как Кари Брадшоу се превръща от обикновено момиче в талантлив писател в новата книга на Кандис Бушнел „Дневниците на Кари Брадшоу”. Верните фенове на Кари Брадшоу ще разберат какво е семейството, в което е израсла, как е открила страстта си към писането и какво незаличимо отражение са имали върху нея приятелствата от тийнейджърските й години. Последвайте Кари в нейните дръзки, забавни, а понякога драматични приключения, които ще я отведат до обичания й Ню Йорк, където ще започне новият й живот.
„Това не е тийнейджърката Кари Брадшоу от 2009-2010 година, това е Кари в края на 70-те”, казва Кандис Бушнел в интервю по новата си книга „Дневниците на Кари Брадщоу”. „Това беше времето, в което младите жени за пръв път можеха съвсем свободно да отидат в колеж, да имат кариера, да преследват мечтите си.” Всички сме запознати много добре с любовните драми на Кари Брадшоу, особено онези, причинени от разбивача на сърца – Тузаря (иначе казано Джон Джеймс Престън, или Крис Нот). Този път Кандис Бушнел е решила да овъзмезди Кари, която получава мъжа, пардон, момчето на мечтите си в последната година на гимназията. „Кари получава гаджето, което всяко момиче в гимназията мечтае да има”, казва Бушнел за героя, който ще обсеби фантазиите на младата Кари.
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу
(книга 1 от "Дневниците на Кари Брадшоу")
На Калвин Бушнел
1.
Принцеса от друга планета
Казват, че през лятната ваканция може да се случи какво ли не.
Най-вече не.
Днес е първият ден от последната учебна година в гимназията и ако питате мен, все си е същата като миналата.
Както и най-добрата ми приятелка Лали.
— Не забравяй, Брадли! Тази година вече трябва да си хванем гаджета! — отбелязва тя, докато запалва двигателя на червения пикап, който наследи от един от по-големите си братя.
— Глупости — махвам с ръка и се намърдвам на седалката до нея. Миналата година също щяхме да си хващаме гаджета, ама нещо ни се размина. — Защо не вземем да се откажем засега от тази идея, а? — допълвам, докато подреждам учебниците си на задната седалка. Писмото го пъхвам в средата на учебника по биология, където повече няма да може да си развява байрака. — И без това вече познаваме всички момчета от даскало. И не ги харесваме. Или май си забравила?
— Може би не съвсем — казва Лали, докато включва скоростния лост на задна и поглежда през рамо. От всичките ми приятели Лали е най-добрият шофьор, защото баща й е ченге и настояваше тя да се научи да кара още на дванайсет години — за всеки случай.
— Чух, че имало някакъв нов — допълва тя.
— Е, и? — Последният, който се появи в училище, се оказа някакъв селяндур, който нито веднъж не си направи труда да си смени дрехите.
— Джен П. казва, че бил готин. В истинския смисъл на думата!
— Аха. — В шести клас Джен П. беше председател на фенклуба на Лийф Гарет. — Може. Ама ако е чак толкова готин, колкото казваш, значи Дона Ладона първа ще го прилапа!
— Има много странно име — казва Лали. — Себастиан нещо-си. Себастиан Литъл ли беше…
— Себастиан Кид 1? — ахвам.
— Точно! — светват очите й и в този момент вкарва пикапа на паркинга пред гимназията. Спира и ме поглежда подозрително. — Ти познаваш ли го?
Замълчавам, докато се чудя какво да й отговоря.
Сграбчвам дръжката на вратата. Сърцето ми се качва чак в гърлото и се опасявам, че ако отворя уста, то ще изскочи.
Поклащам глава.
Вече минаваме през главния вход на гимназията, когато Лали забелязва ботушите ми — бели лачени ботуши, единият леко очукан отпред, обаче са автентични хипарски ботуши от седемдесетте! Имам усещането, че тези ботуши са водили много по-интересен живот от моя собствен.
— Брадли — присвива презрително очи Лали, — като твоя най-добра приятелка не мога да ти позволя да се появиш с подобни ботуши на първия ден от последната ни година!
— Много си закъсняла! — срязвам я безгрижно. — Пък и все някой трябва да пораздвижи това мъртвило тук!
— За нищо на света не се променяй! — отсича приятелката ми, свива ръката си като пистолет, целува пръста си, насочва го към мен и едва след това се запътва към шкафчето си.
— Късмет и на теб, ангелче! — отговарям аз. Да не се променям, значи. Ха! И да искам, няма да стане. Не и след писмото.
А то гласи:
Скъпа госпожице Брадшоу,
Благодарим ви за подадената молба за Летния семинар по творческо писане към колежа „Ню Скул“. Макар вашите творби да са многообещаващи и издаващи огромно въображение, със съжаление ви уведомяваме, че засега не сме в състояние да ви предложим място в нашата програма.
Получих писмото миналия четвъртък. И оттогава го четох и препрочитах най-малко петнайсет пъти, просто за да се уверя, че съм го разбрала правилно. А после се сдухах. Не че се мисля за някой кой знае какъв талант, но поне веднъж в живота си се надявах да се окажа точно такъв.
На никого не казах за това писмо. Всъщност дори не бях казала ни никого, че съм кандидатствала за този семинар, включително и на баща ми. Той е завършил колежа „Браун“ и се надява аз също да вляза там. Смята, че от мен ще излезе добър учен. Ако пък чак толкова не ме бива за науката, в краен случай може да се насоча към биологията и да се занимавам с буболечки.
Точно в средата на коридора съм, когато зървам Синтия Вайънд и Томи Брустър, златната двойка на гимназия „Касълбъри“ Томи не го бива много в главата, обаче го бива в баскетбола — игра център в училищния отбор. Синтия е негова пълна противоположност — президент на випуска, председател на Организационния комитет за абитуриентския бал, виден член на Националното общество на честта, а до десетата си година вече бе спечелила всички възможни значки на момичетата скаути. Двамата с Томи ходят вече от три години. Старая се да не им обръщам внимание, но за съжаление по азбучен ред фамилията ми е точно преди тази на Томи, така че, ща не ща, съм длъжна да го търпя като съсед по шкафче и като съсед в актовата зала, което на практика означава, че цял ден съм залепена за него — а оттам, и за Синтия.
— И да не вземеш да ми правиш физиономии в актовата зала! — предупреждава го Синтия. — Надявам се да не си забравил, че този ден е изключително важен за мен! И да не забравиш за вечерята на татко в събота!
— Ама нали тогава е моето парти?! — извисява слаб гласец в протест Томи.
— Можеш да си направиш партито в петък вечер! — срязва го Синтия.
Някъде дълбоко в Синтия сигурно се крие и нормален човек, но дори и да има такъв, засега не съм имала възможността да го видя.
Дръпвам рязко вратичката на шкафчето си. Синтия внезапно вдига очи и ме забелязва. Томи ме поглежда безизразно, сякаш изобщо няма представа коя съм, обаче гаджето му е прекалено добре възпитано, за да се държи така.
— Здравей, Кари! — изрича сериозно тя, сякаш е на трийсет, а не на седемнайсет години.
Да не съм се променяла, а?! И как може човек да се промени в това невзрачно провинциално градче?!
— Добре дошли в училището на ада! — избоботва нечий глас зад мен.
Това е Уолт. Той е гадже на една от другите ми най-добри приятелки — Маги. Уолт и Маги ходят от две години, така че тримата на практика правим всичко заедно, което си е малко странно, като го изречеш, но Уолт си е такъв — той сякаш е едно от нас, момичетата.
— Уолт — изрича хладно Синтия. — Тъкмо ти си човекът, когото исках да видя!
— Ако смяташ, че ще можеш да ме насадиш в училищния съвет, дълбоко се лъжеш!
Сякаш въобще не е чула шегичката на Уолт, Синтия продължава:
— Става въпрос за Себастиан Кид. Той наистина ли се връща в „Касълбъри“?
О, пак ли! Нервните ми окончания светват като коледна елхичка.
— Поне така казва Дорийн — свива рамене Уолт, сякаш въобще не му пука. Дорийн е майката на Уолт и е педагогически съветник в нашата гимназия. Твърди, че знае всичко, и предава цялата си налична информация на Уолт — и добрата, и лошата, и напълно безпочвените клюки.
— Чух, че бил изритан от частното училище заради търговия с наркотици — продължава упорито Синтия. — Така че ако ще трябва да се разправяме с проблемен ученик, трябва да знам навреме!
— Не знам нищо за него — отвръща Уолт и я дарява с най-благата си фалшива усмивка. Той не може да търпи Синтия и Томи точно колкото мен.
— И какви наркотици по-точно? — подхвърлям небрежно, докато се отдалечаваме.
— Болкоуспокояващи май.
— О, като в „Долината на куклите“ 2 значи! — Това ми е най-любимата тайна книга, заедно с „ДСМ-III“, което по-скоро е миниатюрен наръчник за психическите заболявания. — И откъде, по дяволите, човек би могъл да се снабди с болкоуспокояващи в наши дни?
— Нямам представа, Кари — отговаря намръщено Уолт, очевидно вече изгубил интерес към темата. — Може би от майка му?
— Малко вероятно.
Опитвам се да прогоня от паметта си спомена за единствената си среща със Себастиан Кид, но той коварно продължава да се връща обратно в главата ми.
