Буреносен фронт

Джим Бъчър

Буреносен фронт

(Книга първа от поредицата "Досиетата на Дрезден ")

Благодарности

Особено съм задължен на Каролин, Фред, Дебра, Тара и Корин — първите почитатели на Хари Дрезден. Ако не беше перверзното ми желание да ви накарам да крещите, за да напиша поредната глава, Хари нямаше да преживее толкова неприятности. Много съм благодарен на Райша Мейнхард и Ей. Дж. Янчевиц — изключителни агенти и добри хора, а също и на Крис Или за всестранното му присъствие.

Специални благодарности на моя син, Дж. Дж., който вярваше, че тати е написал хубава книга, въпреки че не можеше да я прочете.

Благодаря и на теб, Шанън, за толкова много неща. Ти си моят ангел. Някой ден ще се науча най-сетне да си обръщам чорапите, преди да ги хвърля на пода на спалнята.

Глава 1

Половин час преди обичайното време чух пощальона да се приближава към вратата на моя офис. Стъпките му звучаха по-различно от друг път — бяха тежки, самоуверени, а той си подсвиркваше. Явно беше нов човек. Продължи да си подсвирква почти до вратата на офиса и едва тогава млъкна. След това се изсмя.

После почука.

Изтръпнах. Обикновено ми пускат писмата през процепа на вратата, освен когато са препоръчани. Рядко имам препоръчани пратки и те най-често носят лоши вести. Станах и отворих вратата.

Новият пощальон, който приличаше на баскетболна топка с ръце и крака, с изгоряла от слънцето оплешивяла глава, се хилеше на надписа на стъклото. Погледна към мен и го посочи с пръст:

— Шегувате се, нали?

Прочетох надписа (да не би някой да го е сменил) и кимнах.

— Не, сериозен съм. Може ли да си получа пощата?

— Тъй значи. Партита, шоута и други такива работи?

Опита се да надникне над рамото ми, сякаш очакваше да види бял тигър или оскъдно облечена асистентка да снове из единствената стая на офиса.

Не бях в настроение да слушам подигравки и посегнах към плика, който стискаше в ръката си.

— Няма такова нещо. Не правя партита.

Той продължаваше да го държи, изкривил любопитно глава.

— Значи гадателство? Гледате на карти или на кристална топка?

— Не — отвърнах аз. — Не съм медиум.

Издърпах писмото от ръката му.

Той упорстваше:

— Какъв сте тогава?

— Какво пише на табелата?

— „Хари Дрезден. Магьосник.“

— Точно така — потвърдих.

— Истински магьосник? — попита той ухилен, очаквайки да се хвана на това. — Заклинания и отвари? Демони и вълшебства? Лукави и гневливи? 1

— Не особено лукав. — Измъкнах писмото от ръката му и посочих към разписката. — А сега мога ли да се подпиша за пощата си, моля?

Усмивката на новия пощаджия изчезна и той ме погледна навъсено. Подаде ми разписката (поредното уведомление за закъсняла вноска за наема) и каза:

— Вие сте смахнат. Смахнат! — Прибра я и добави, преди да си тръгне: — Приятен ден, господине.

Проследих го с поглед.

— Страхотно — измърморих и затворих вратата.

Казвам се Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден. Можете да ме повикате на свой риск. Аз съм магьосник. Имам офис в центъра на Чикаго. Доколкото знам, аз съм единственият професионален магьосник в страната, който упражнява този занаят открито. Можете да ме откриете в жълтите страници в раздел „Магьосници“. Вярвате или не, но аз съм единственият. Обявата ми изглежда така:

Нямате представа колко хора се обаждат само да попитат дали не се шегувам. Но ако сте виждали нещата, които аз съм виждал, и ако знаете поне половината от това, което знам, ще се чудите как някой въобще може да си помисли, че мога да се шегувам.

В края на двайсети век и в зората на новото хилядолетие се наблюдава възраждане на интереса на обществеността към паранормалното. Медиуми, призраци, вампири — каквото поискате. Хората все още не възприемат сериозно подобни неща, но много малко от това, което Науката обеща, се случи в действителност. Болестите продължават да са проблем. Гладът също. Насилието, престъпленията и войните са проблеми. Въпреки напредъка на технологиите, нещата не станаха така, както хората се надяваха.

Науката, най-разпространената религия на двайсети век, днес има малко помрачен образ след експлозиите на космическите совалки, децата наркомани и няколкото поколения безучастни американци, които позволиха на телевизията да им възпитава отрочетата. Хората търсят нещо, но мисля, че сами не знаят какво. И въпреки че постепенно започват да проглеждат за магическия свят, който ги съпътства отдавна, продължават да мислят, че аз съм някакъв шегаджия.

Както и да е, последният месец беше слаб. Даже последните месеци бяха слаби. Успях да платя наема за февруари едва към 10 март и по всичко личи, че ще мине още доста време, преди да се издължа за текущия месец.

Единствената работа, която ми се отвори, беше миналата седмица, когато се наложи да пътувам до Брансън, Мисури, за да проверя дали къщата на един кънтри певец не е обитавана от духове. Не беше. Клиентът ми обаче не остана много доволен от този резултат и още повече се начумери, когато го посъветвах да изостави упойващите вещества и да отдели повече време за сън и физически упражнения. Може би това щеше да му бъде по-полезно от заклинанията и екзорсизма. Плати ми пътните разноски и хонорар за един час и си тръгнах с чувството, че съм постъпил правилно почтено, но не много практично. По-късно научих, че повикал някакъв медиум шарлатанин, който изпълнил специален ритуал с благовония и светлинни ефекти. Хора всякакви!

Довърших книжлето, което четях, и го хвърлих в кашона ПРОЧЕТЕНО. В този поставен на бюрото ми кашон имаше цял куп прочетени и захвърлени книги със смачкани страници и подвити гръбчета. Безмилостен съм към книгите. Тъй като нямах кой знае какво да правя, се загледах в другата купчина, на непрочетените книги, но в този момент телефонът иззвъня.

Погледнах го враждебно. Ние, магьосниците, сме доста мрачни индивиди. Вдигнах слушалката след третия сигнал, за да не прозвуча прекалено ентусиазиран, и казах:

— Дрезден.

— О, Хари Дрезден ли е? Магьосникът? — В тона отсреща се долавяше извинителна нотка, като че ли жената ужасно се страхуваше да не ме обиди.

„Не, помислих си, Хари Дрезден, прахосникът, а Хари магьосникът е в съседния офис.“

Магьосниците по принцип са вечно сърдити, но едва ли е разумно един консултант на свободна практика, който на всичкото отгоре е закъснял с наема, да се прави на ощипан и затова, вместо да пусна някакъв пиперлив лаф, отговорих на жената:

— Да, госпожо. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ами — каза тя — не съм съвсем сигурна. Загубих нещо и се надявам да ми помогнете.

— Откриването на загубени вещи е моя специалност — отговорих аз. — За какво става дума?

Настъпи малка нервна пауза.

— За съпруга ми — каза тя с леко дрезгав глас като на мажоретка, изявявала се в продължение на дълъг турнир, но с достатъчно биография в гласа й, за да разбера, че не беше непълнолетна.

Повдигнах вежди.

— Госпожо, не съм точно специалист по изчезнали лица. Обърнахте ли се към полицията или към някой частен детектив?

— Не — отговори тя припряно. — Те не могат да ми помогнат. Всъщност не съм ги търсила. Всичко е толкова объркано. Не е нещо, за което можем да говорим по телефона. Съжалявам, че ви отнемам от времето, господин Дрезден.