Буреносен фронт

Останах неподвижен, докато виенето на свят се забави достатъчно, за да мога да си отворя очите, и докато ударите в слепоочията ми се успокоиха. Ударът по главата. Някой беше ударил главата ми с бейзболна бухалка и й беше придал нова и интересна форма, напълно неподходяща за извършването на каквито и да било умствени упражнения. Някой би могъл даже да запрати с удари Хари Дрезден в небитието.

Прекъснах този ред на мисли.

— Ти не си някакво бедно зайче, Дрезден! — припомних сам на себе си строго. — Ти си магьосник от старата школа, заклинател от най-висок ранг. Няма да се откажеш само защото някакъв идиот с бейзболна бухалка ти е наредил!

Съживен от звука на собствения си глас, или по-скоро от усещането, че говоря сам на себе си, станах и запалих огъня в камината, след което започнах да се разхождам неспокойно пред нея, опитвайки се да обмисля детайлите.

Звучаха ли събитията от тази вечер като предупреждение? Кой би имал основание да ме заплашва? Какво не искаха да открия? И преди всичко, как би трябвало да постъпя?

Вероятно някой е видял, че разговарям с Линда Рандал. Или, по-вероятно, някой е разбрал, че съм ходил при Бианка и съм я разпитвал. Синята „Костенурка“ не е изключителна кола, но трудно можеш да я сбъркаш с друга. И кой е решил, че трябва да ме следи?

Ами да не би Джони Марконе — Джентълмена да не направи точно това само за да размени няколко думи с мен? И да поиска да не се бъркам в убийството на Томи Том? Да, точно така беше. Може това да е било още едно напомняне от шефа на бандитите. Имаше нещо мафиотско в цялата история.

Отидох в кухненския бокс и си направих чай с аспирин срещу главоболието. Билковите отвари са добри, но не исках да рискувам.

Воден от същите съображения, извадих моя „Смит и Уесън“ 38-и калибър от чекмеджето му и проверих дали е зареден. След това го пъхнах в джоба на сакото.

Магьосничеството е хубаво нещо, но е добре да имаш под ръка револвер, за да обезкуражиш типове, които използват бейзболни бухалки. Кълна се в ада, няма да се огъна пред тигъра Джони Марконе и няма да му позволя да ме юрка и тъпче, както си реши. Няма начин, нито в ада, нито на земята.

Главата ме болеше и ръцете ми трепереха, но аз се спуснах по стълбите в лабораторията и започнах да търся как можеш да пръснеш нечий гръден кош от сто километра.

Кой казва, че не се забавлявам в петък вечер?

Глава 11

Отне ми цялата нощ и част от следващата сутрин, но накрая успях да реша задачата как някой е убил Томи Том и Дженифър Стантън по този начин. След петия или шестия опит проверих всички данни и се заех с изчисленията.

Не се получи нищо смислено. Това просто беше невъзможно.

Или ние всички подценявахме опасността от този убиец.

Грабнах шлифера си и излязох, без да си направя труда да пооправя външния си вид. В къщата ми няма огледало. Прекалено много създания могат да използват огледалата като прозорци — или дори като врати, но бях напълно сигурен, че изглеждам ужасно. Огледалото за обратно виждане на студебейкъра го потвърди. Лицето ми беше изпито, с набола брада и дълбоки кръгове под кървясалите очи, а косата ми изглеждаше като че ли съм карал бърз мотоциклет през облак от мазен дим. Ако имате навика да си приглаждате косата с потни длани, ще получите същия ефект. Особено ако го правите в продължение на дванайсет или четиринайсет часа непрекъснато.

Това нямаше никакво значение. Мърфи очакваше тази информация и трябваше да я получи. Положението беше лошо. Много, много лошо.

Бързо стигнах до полицейското управление, защото знаех, че Мърфи ще иска да чуе това лично. Отделът, в който тя работеше, се намираше в едно от остарелите здания, които приютяваха щатската полиция. Бяха поочукани на места, но се държаха като стари войници, които стоят мирно и се опитват да си приберат коремите. По една от стените някой беше нарисувал графити и работниците щяха да ги заличат едва в понеделник.

Паркирах студебейкъра на определеното за посетители място — това не беше трудно в събота сутрин — и се изкачих по стъпалата към зданието. Зад приемното гише не стоеше познатият ми мустакат стар боен кон, а една посивяла матрона със стоманени очи, която само с един поглед оцени какъв начин на живот водя и ме накара да чакам, за да се обади на Мърфи.

Докато се въртях в очакване, влязоха двама полицаи, които водеха някакъв човек с белезници. Той не се съпротивляваше — тъкмо обратното, беше навел глава и стенеше сякаш нареждаше някакъв напев. Беше слаб и имах чувството, че е съвсем млад. Както джинсите и якето, така и косата му изглеждаха неподдържани. Полицаите минаха с него покрай мен и единият каза:

— Тези от отдела за наркотици, на които се обадихме, ще трябва да се заемат с него, когато се посъвземе.

Дежурната на регистрацията им подаде една папка, която другият взе под мишница, и двамата повлякоха младежа нагоре по стълбите. Аз продължих да чакам, потърквайки уморените си очи. Накрая дежурната успя да се свърже с някого от горния етаж. Чух я да възкликва малко изненадано, след това отговори:

— Добре, лейтенант, ще го пратя при вас — и ми махна с ръка да мина.

Усетих погледа й да се забива в гърба ми и неволно прокарах длан по косата и брадата си.

Специалният отдел разполага със собствена малка чакалня, веднага след вратата на горната площадка на стълбите. Тя е обзаведена с четири дървени стола и стара изтърбушена кушетка, която може да ти счупи гръбнака, ако се опиташ да спиш на нея. Кабинетът на Мърфи е последният в дъното на коридора.

Тя стоеше на бюрото си, притиснала телефонната слушалка до ухото си с измъчено изражение. Имаше вид на тийнейджърка, която току-що се беше скарала с гаджето си, макар че щеше да ми счупи главата, ако ме чуе да казвам подобно нещо. Махнах й с ръка и тя ми кимна. Посочи с ръка към чакалнята и затвори вратата на кабинета си.

Седнах на един от столовете и отпуснах глава на стената. Едва затворих очи, когато зад мен от коридора се разнесе писък. Чу се шум от боричкане и няколко гневни възклицания, преди писъкът да се повтори, този път по-наблизо.

Реагирах, без да мисля — бях прекалено уморен за това. Станах и се упътих към коридора по посока на шума. От лявата ми страна се спускаха стълбите, а отдясно беше коридорът.

Появи се някаква фигура — силует на тичащ човек, който се приближаваше с големи крачки. Същият, който преди малко висеше напълно безпомощен между двамата полицаи и стенеше. Точно той надаваше писъците. Чу се тропот и зад него се зададоха полицаите, които бях видял преди миг на долния етаж. И двамата не бяха в първа младост и тичаха запъхтяно, придържайки кобурите на пистолетите, които се люлееха на бедрата им.

— Стой! — извика единият. — Спрете този човек!

Косата ми настръхна. Човекът тичаше право към мен и пищеше силно и ужасено с някаква неясна нотка. Ужас, паника, страст, ярост, свити на кълбо и изплюти във въздуха през гласовите му струни.

Когато излезе от сянката, за миг зърнах луди, ококорени очи, мръсно лице, джинси и яке. Ръцете му бяха зад гърба, вероятно оковани с белезници. Той не виждаше стълбата, към която тичаше. Не знам въобще какво гледаше, но ми се стори, че не го интересува. Беше се втурнал към мен и към стълбите, сляпо и опасно за самия него.

Всичко това не ме засягаше, но не можех да го оставя да се претърколи надолу по стълбището. Хвърлих се към него с всичка сила, опитвайки се да го ударя с рамо в корема като футболист и да го отблъсна обратно.

Заради това ме късаха всяка година в гимназията. Блъснах го, но той се завъртя и отскочи от стената. Струва ми се, че не ме видя и дори не забеляза присъствието ми. Продължи с писък сляпо напред към стълбите. Аз се строполих на земята и усетих остра болка в главата, там, където непознатият грубиян ме беше халосал с бухалката.

Едно от предимствата на високия ми ръст е, че имам дълги ръце. Претърколих се и посегнах с едната. Пръстите ми хванаха плата на джинсите му и дръпнах силно крака му настрани.