Буреносен фронт

Припряно се измъкнах оттам и хлопнах вратата след себе си. Сърцето ми биеше твърде бързо. Може би сцената с Пола би ме възбудила, ако не бях видял какво се крие зад маската на Бианка. Вместо това ми се повдигаше от страх и отвращение. Жената се отдаваше на тази твар с такава охота, с каквато някоя друга би се отдавала на любовника си.

Слюнката, подсказа онази част от мен, която отчаяно се опитваше да намери поне нещо разумно и логично във всичко това. Сигурно слюнката действа като наркотик; може би дори предизвиква зависимост. Това обясняваше поведението на Пола, желанието й да получи още. Само че не съм сигурен дали Пола щеше да се отдава толкова охотно, ако знаеше истинския облик на Бианка.

Сега разбирах защо Белия Съвет е така настроен срещу вампирите. Ако те могат да придобият такава власт над смъртните, какво ще стане, ако докопат със зъбите си някой чародей? Ами ако могат да привият зависимост в чародей толкова силно, както Бианка в онова момиче, което току-що видях? Не, не може да бъде!

Но ако не може, защо тогава Съветът е толкова настоятелен по тази тема?

„Не се надявайте, че ще ви оставя просто така“ — каза тя.

Крачейки по тъмната пътека към портите, се усещах дяволски неуютно.

Охранителят ме чакаше до вратата. Без да каже и дума, ми върна ножа и бастуна. От другата страна на портите аварийната машина закачаше на буксир моя Бръмбар. Държейки се с една ръка за студеното желязо на вратата, а с другата притискайки към гърлото окървавената си кърпа, гледах как работи Джордж. Той ме позна, махна ми с ръка и се усмихна, проблясвайки с белите си зъби на фона на тъмното лице. Кимнах в отговор. Не бях в състояние да отвърна с усмивка.

След няколко минути в джоба на охранителя зазвъня мобилен телефон. Пазачът отстъпи няколко крачки, измърмори нещо утвърдително, извади от джоба си тефтерче и записа нещо. После прибра телефона и се приближи с бележка в ръка.

— Какво е това? — попитах аз.

— Телефонният номер, който сте искали. И съобщение.

Погледнах към бележката, но не я прочетох.

— Мислех, че Бианка ще изпрати Пола.

Той не отвърна, но стисна зъби и забелязах как против волята си погледна към къщата, където остана неговата господарка, и преглътна трескаво. Пола не излизаше от къщата и охранителят се страхуваше.

Взех бележката и я погледнах. Струваше ми големи усилия да не се разтреперя.

На бележката имаше написан телефонен номер. И една-единствена кратка фраза. Само две думи: „Ще съжаляваш.“

Сгънах хартията на две и я прибрах в джоба на якето си. Още един враг. Страхотно. Поне едно беше хубаво: докато ръцете ми оставаха в джобовете, пазачът не можеше да види как треперят. Може би все пак трябваше да послушам Мърфи. Може би си струваше да си остана вкъщи и да се позанимавам със старата, добра, къде-къде по-безопасна забранена черна магия.

Глава 10

Тръгнах си от Бианка с наемната кола на Джордж, „Студебейкър“ с дървени страници. При движение тази трошка, пърпореше, пъшкаше и стенеше с всичките си сглобки. Преди да приближа дома си, спрях до един телефонен автомат и набрах номера на Линда Рандъл.

В слушалката се чуха няколко сигнала, преди да ми отговорят.

— Бекитс ли търсите? Линда е на телефона — чу се в слушалката тих, приглушен контраалт.

— Линда Рандъл ли? — уточних аз.

— М-м-м — отзова се тя. Кадифето в гласа й беше почти осезаемо. — Кой се обажда?

— Казвам се Хари Дрезден. Исках да ви попитам дали можем да поговорим.

— Хари? Кой?

— Дрезден. Частен детектив съм.

Тя се разсмя. Смехът й беше толкова сочен, че ми се прииска да зарежа всичко и да се търкалям гол по земята.

— И какво искате да разследвате, господин Дрезден? Частните ми прелести ли? Вече ми харесвате.

Закашлях се.

— Ами… да. Госпожо Рандъл…

— Госпожица — прекъсна ме тя. — Госпожица Рандъл. Свободна съм. В смисъл, в този момент.

— Госпожице Рандъл — поправих се аз, — ако е възможно, бих искал да ви задам няколко въпроса относно Дженифър Стантън.

Мълчание от другата страна на линията. Чувах някакви звуци на заден фон: музика, сигурно по радиото, и механичният глас на говорител, приказващ нещо за бели зони, червени зони и разтоварване на багаж.

— Госпожице Рандъл?

— Не — каза тя.

— Няма да отнеме много време. И ви уверявам, че не вие сте обект на разследването ми. Моля само да ми отделите няколко минути.

— Не — повтори тя. — На работа съм и ще бъда заета до сутринта. Нямам време за вас.

— Дженифър Стантън беше ваша приятелка. Убиха я. Ако можете да ми кажете нещо, което може да помогне…

— Не мога — отново ме прекъсна тя. — Довиждане, господин Дрезден.

В слушалката се чу сигнал „заето“.

Намръщих се раздразнено и поставих обратно слушалката. Ето ти ситуация. Загубих толкова много сили за подготовка на срещата ми с Бианка, спечелих си толкова много потенциални неприятности и всичко бе напразно.

Всичко бе напразно, помислих си аз. Всичко, дявол да го вземе, бе напразно.

Бианка спомена, че Линда Рандъл работи като шофьор. При Бекет, спомних си фамилията, които и да бяха те. Сега разбрах що за шумове са се чували на заден план: обявите в сектора за пристигащи на летище „О’Хара“. Излиза, че тя стои с автомобила до аерогарата — може би чака пристигащите отнякъде семейство Бекитс. Във всеки случай, нямаше да е там още дълго време.

Без да губя нито секунда, включих предавките на стария, дрънчащ „Студебейкър“ и потеглих към „О’Хара“. Далеч по-лесно е да разкараш някого по телефона, отколкото при лична среща. Към аерогарата имаше няколко тунела, но тук ми се наложи да разчитам на късмета си — че ще попадна на нужното ми място преди госпожица В-момента-не-съм-заета Рандъл да успее да посрещне работодателите си и да изчезне. И още малко за това, „Студебейкър“-а да успее да преодолее оставащото до летището разстояние.

Колата все пак успя да докрета до местоназначението и още на втория изход видях малка сребриста лимузина, спряла на безплатния паркинг. През тонираните стъкла не се виждаше почти нищо. Както обикновено в петък вечерта, летището гъмжеше от хора — най-вече бизнесмени в сдържани, делови костюми, връщащи се вкъщи от всички краища на страната. По полукръглата рампа непрекъснато пълзяха коли. Ченге в униформа регулираше движението, не позволявайки на хората да правят всякакви глупости като качване — сваляне на хора насред пътя.

Паркирах стареца — „Студебейкър“, изпреварвайки в последния момент едно „Волво“ — е, наистина, имах предимството, че колата ми е по-стара и по-тежка, а и я управлявах далеч по-безразсъдно. Наблюдавайки сребристата лимузина, се измъкнах от колата и се отправих към най-близкия телефонен автомат. Пъхнах четвърт долар в процепа и още веднъж набрах номера, който ми даде Бианка.

В слушалката се чуха сигнали. В сребристата лимузина някой помръдна.

— Семейство Бекитс; Линда на телефона — измърка тя.

— Здравей, Линда — казах аз. — Пак е Хари Дрезден.

Почти видях усмивката й. В купето проблесна огънче, осветявайки за миг женски силует, после от него остана само оранжевата точка на цигарата.

— Струва ми се, вече ви казах, че не искам да разговарям с вас, господин Дрезден.

— Харесват ми жени, които са трудно достъпни.

Тя се разсмя със своя забележителен смях. През затъмнените стъкла видях как главата й се поклаща в такт със смеха.

— С всяка изминала секунда ставам все по-недостъпна. Още веднъж: довиждане. — И отново сигнал „заето“.

Усмихнах се, затворих телефона, приближих се до лимузината и почуках по стъклото. То се отпусна с леко жужене и отвътре ме погледна жена на около двайсет и пет години, извила учудено вежди. Имаше красиви очи с цвят на дъждовни облаци, леко пресилени сенки и яркочервено червило на пълните си устни. Кафявите й коси бяха стегнати в кок на тила, от което скулите й изглеждаха почти остри; само на слепоочията нарочно беше оставила няколко свободни кичура. Общо взето, имаше хищен вид — рязък, решителен. Беше облечена в бяла блуза и сиви памучни панталони. В едната си ръка стискаше запалена цигара, чийто дим ме удари в носа и аз издишах, за да го прогоня.