Буреносен фронт

Отпих от кафето и се опитах да си организирам мислите. Грижите ми бяха в две посоки. От всичко най-важно беше да открия кой е убил Томи Том и Дженифър Стантън. Но не само да го направя, за да не се появят още трупове, ами защото, ако не успея, Белият съвет ще се възползва от случая, за да ме осъди на смърт.

И докато преследвам убийци и се крия от екзекутори, ще трябва да свърша нещо и за някой, който може да ми плати. Не мога да представя сметка на Мърфи за тазвечерната акция — тя ще ме одере жив, ако разбере, че обикалям наоколо, задавам въпроси и си пъхам носа, където не трябва. Така че, ако искам да получа някакви пари от полицейското управление на Чикаго, трябва да отделя време за разследването, което Мърфи иска от мен — да се заема с черната магия, която сама по себе си може да ме унищожи.

Може би е най-добре да се заема с изчезналия съпруг на Моника Селс. Вярвах, че съм очертал контурите на този случай, но нямаше да е зле да ги запълня с още малко щрихи. Мога да отделя време, да си изпълня задължението по договора и дори да вложа малко извънреден труд. Това ми харесваше повече, отколкото да се заема с черна магия.

Така че бих могъл да проследя следата, която ми разкри Тут-тут. Онази нощ край езерото Провидънс е била доставена пица. Крайно време е да поговоря с разносвача.

Напуснах кафенето и отидох до телефонните автомати, откъдето потърсих службата за справки. Имаше само едно място близо до къщата край езерото Провидънс, където можеше да се поръча пица. Дадоха ми номера и аз го набрах.

— „Пица Експрес“ — обади се някой с пълна уста. — Какво ще си поръчате?

— Вижте — казах аз, — чудя се дали не можете да ми помогнете. Търся разносвача, който е доставил пица на един адрес в сряда вечер. — Дадох им адреса и помолих да говоря с човека.

— Пак ли? — въздъхна той. — Почакайте малко. Джак току-що се върна от една доставка. — Той извика някого и след минута в слушалката се чу високият баритон на млад човек.

— Ало?

— Ало — отговорих аз. — Вие ли доставихте пица на…

— Чуйте — гласът беше нервен и отчаян, — вече казах, че съжалявам. Това няма да се повтори.

Примигнах изненадано.

— За какво се извинявате?

— Исусе — каза той. След това чух стъпките му, докато преминава през някакво шумно помещение, и след миг настъпи тишина, вероятно беше в друга стая и бе затворил вратата. — Вижте — простена той, — казах ви, че няма да кажа на никого. Само погледнах. Не можете да ме упрекнете за това, нали? Когато позвъних, никой не ми отвори, какво друго можех да направя? Странно парти, но това си е ваша работа. Нали?

Едва успявах да го задържа на телефона.

— Какво точно видяхте, Джак?

— Никакви лица — увери ме той. Все по-нервно. Засмя се и се опита да се пошегува. — Имаше по-интересни неща за гледане от лицата. Нали разбирате. Въобще не ме интересува какво правите в собствената си къща. Или приятелите ви, или който и да е. Не се притеснявайте. Никога нищо няма да кажа. Следващия път ще оставя пицата и ще напиша бележка, става ли?

Приятели в множествено число. Интересно. Момчето беше много нервно. Вероятно бе видяло доста. Инстинктът ми казваше освен това, че той крие нещо, за което не иска да говори.

— Какво друго? — попитах го аз. Нарочно говорех спокойно и неутрално. — Видели сте още нещо. Какво?

— Не ми е работата — отговори той веднага. — Не е моя работа. Вижте, трябва да затварям. По тази линия получаваме поръчки. Днес е петък и сме много заети.

— Какво — произнесох ясно, разделяйки нарочно думите, — още?

— О, по дяволите — въздъхна той с треперещ глас. — Въобще не бях с този човек. Не знам нищо за него. Не съм му казвал, че сте си правили оргия там или нещо подобно. Честна дума, господине. Не искам да си навлека неприятности.

Виктор Селс явно знаеше как да организира парти и как да изплаши един младеж.

— Последен въпрос — казах аз. — Кого видяхте? Кажете ми?

— Не знам, не го познавам. Някакъв човек с фотоапарат. Това беше всичко. Заобиколих къщата, за да намеря задната врата, качих се на верандата и надникнах вътре. Съвсем за малко. Но той си беше там, целият в черно и щракаше с апарата си. — Замълча за малко — някой чукаше на вратата, която той беше затворил. — За бога, трябва да приключвам, господине. Не ви познавам и не знам нищо. — След това се чуха стъпки и той затвори телефона.

Аз също оставих слушалката и се запътих към колата на Джордж. По целия път обратно към апартамента си прехвърлях подробностите, които бях научил.

Някой се беше обаждал в „Пица Експрес“ преди мен. Някой друг вече бе разпитвал момчето от пицарията. Но кой?

Естествено, Виктор Селс. Проследявайки хората, които имат информация за него и за възможното му присъствие в къщата. Може да е бил пиян или пък някой от гостите му да е поръчал пицата — а сега Виктор се опитваше да заличи следите си.

Следователно той знае, че някой го търси. Доколкото се досещам, той е бил в къщата, когато аз отидох там миналата нощ. Изчезнал човек, който не иска да го открият, може да стане опасен, когато някой започне да души около него.

А фотографът? Който обикаля около прозорците и прави снимки. Порових се в джоба на шлифера и открих празната кутийка от филмова лента. Това обясняваше поне откъде е дошла. Но защо някой ще се навърта наоколо и ще прави снимки на Виктор и приятелите му? Може би Моника е наела и частен детектив, без да ми каже. Или някой съсед, който иска да направи мръсни снимки? Няма начин да се разбере. Нова загадка.

Паркирах студебейкъра пред къщи и угасих мотора. Претеглих постигнатото тази вечер — загадки — много, резултати — никакви.

Разследването за Моника Селс беше довело до съпруг, който организира оргии в къщата край брега на езерото, след като е изхвърлен от работа, и се страхува да не бъде разкрит. Вероятно напреднал случай на мъжка менопауза. Моника не ми приличаше на жена, която би погледнала благосклонно на това — нито пък щеше да ме обвини в лъжа, ако й кажа истината. Но случаят поне заслужаваше още малко внимание — мога да му посветя още няколко часа и да изкарам още малко пари, преди да й представя сметката. Все още обаче не знаех цялата истина.

Опитът при Бианка бе довел до задънена улица заради Линда Рандал. Имах още въпроси към нея, но тя се бе затворила като банка в неделя. Не можех да представя нищо сигурно на Мърфи, за да може да продължи случая. По дяволите, налагаше се да направя проучването въпреки всичко. Може от него да излезе нещо полезно, някаква улика, която да помогне на мен и на полицията да открием убиеца.

А може и дракони да излетят от задника ми. Но трябваше да опитам.

Излязох от колата и се отправих към апартамента, за да поработя.

Мъжът ме беше дебнал зад кофите с боклук, които стояха до стълбите при входната врата. Бейзболната бухалка ме уцели зад ухото и ме повали почти напълно безчувствен в подножието на стълбите. Усетих стъпките му, но не можех да помръдна, когато той се спусна към мен.

Това пасваше на целия ден.

Той стъпи на врата ми. След това вдигна бухалката и тя просвистя, за да се стовари с пълна сила върху черепа ми.

Само дето пропусна целта си и удари асфалта на сантиметри от окото ми.

— Слушай, Дрезден — каза нападателят ми. Гласът му беше груб, тих и преднамерено заплашителен. — Имаш дълъг нос. И го навираш, където не трябва. Устата ти е голяма. Спри да говориш с хора, с които не бива. Или ние ще я затворим. — Направи мелодраматична пауза и добави: — Завинаги.

Стъпките му се отдалечиха от стълбите и заглъхнаха.

Останах да лежа известно време и единственото, което виждах, бяха стълбите пред мен. Мистър се появи отнякъде, вероятно привлечен от моето пъшкане, и започна да ближе носа ми.

Постепенно възвърнах подвижността си и успях да седна. Виеше ми се свят и ми се повръщаше. Мистър се отърка около мен и макар да усещаше, че нещо не е наред, започна да мърка. Успях да се надигна и да се задържа достатъчно дълго прав, за да отключа вратата на апартамента, да влезем вътре заедно с Мистър и да заключа отново след нас. Довлякох се до креслото в тъмнината и се отпуснах в него, издишвайки шумно.