Буреносен фронт

Нямаше голяма вероятност да заспя и за да се успокоя, реших да се позанимавам малко с алхимия.

Много пъти ми се е искало да притежавам някакво приятно и социално приемливо хоби, с което да запълвам минути като тези. Например да свиря на цигулка (или май беше виола?) като Шерлок Холмс или да дрънкам на орган като капитан Немо — във версията на „Уолт Дисни“. Но не. Аз съм нещо като мистериозно подобие на класически компютърен програмист. Правя магии под една или друга форма и това е. Много ми се иска някой ден да се захвана с нещо по-човешко.

Живея в сутерена на голяма стара къща, която впоследствие е била разделена на много апартаменти. Полуетажът и целият подземен етаж са мои, което е доста удобно. Аз съм единственият наемател, който се разполага на цели два етажа и плаща по-нисък наем, но за сметка на това пък нямам големи прозорци.

Къщата непрекъснато скърца, въздиша и издава шумове, като че ли времето и животът са оставили следи в тухлите и дървото. По цели нощи чувам всякакви стонове и усещам характера й. Тя е стара, но тихичко напява в мрака и по своя скърцащ си начин е жива. Тя е моят дом.

Мистър ме чакаше пред стълбите, които водят надолу към входната врата. Той е огромен сив котарак. Ама като ви казвам огромен, значи наистина огромен. Виждал съм кучета, по-дребни от Мистър. Тежи малко повече от петнайсет килограма и по тялото му няма нито грам излишна тлъстинка. Допускам, че баща му е бил дива котка, рис или нещо подобно. Преди три години го намерих в кофа за боклук — малко мяукащо котенце с опашка, откъсната от куче или кола — не знам точно от какво, но Мистър еднакво мразеше и двете и беше винаги готов да ги нападне или да им избяга.

Само за няколко месеца Мистър възстанови самочувствието си и скоро се сдоби с убеждението, че той всъщност е собственик на апартамента, а аз съм само някой, когото търпи и с когото дели жилищната си площ. В момента ме гледаше и мяукаше отегчено.

— Мислех, че си отишъл на любовна среща — му казах аз.

Той се нахвърли върху мен и се заби игриво в коляното ми. Олюлях се, но успях да запазя равновесие и отключих вратата. Както си му е редът, Мистър влезе преди мен.

Апартаментът ми се състои от една по-голяма стая с кухненски бокс в единия ъгъл и камина в другия. Една врата води към останалите помещения — спалнята и банята, а зад плъзгащата се врата е входът към мазето, където е моята лаборатория. Обичам уюта и затова на пода има няколко килима, стените са облицовани и навсякъде се виждат колекции от най-разнообразни неща — от жезъла и меча ми в ъгъла до препълнените лавици на библиотеката, която съм решил да подредя някой ден.

Мистър се разположи на своето място пред камината и ми нареди да запаля огъня. Веднага се подчиних, но запалих и една газена лампа. Разбира се, имам електрическо осветление, но то толкова често се разваля, че не си струва да се занимавам с него. Не смея дори да ползвам газово отопление и затова предпочитам простите неща като камината и свещите. Имам специална печка на въглища, пригодена да изкарва дима навън, но независимо от всичките ми усилия, при мен винаги мирише на горящи дърва.

Свалих си шлифера и преди да вляза в лабораторията, навлякох дебела плетена роба. Кълна се, че магьосниците винаги носят роби точно затова, защото в лабораториите вечно цари ужасен студ. Слязох по стълбите със свещ в ръка и веднага запалих няколко лампи и бензиновия нагревател в ъгъла.

Светлината разкри една дълга маса в средата на помещението, други маси покрай трите стени и едно свободно пространство в единия край на стаята, чийто под бе зает от широк меден кръг, завинтен за пода с яки болтове. Рафтовете над масите бяха препълнени с празни клетки, кутии, пластмасови контейнери, буркани, консервени кутии от всякакъв вид и размери. Имаше също чифт странни животински рога, няколко кожи, стари мухлясали книги, цяла купчина бележници, изписани с нечетливия ми почерк, и един избелял човешки череп.

— Боб — казах аз и започнах да разчиствам голямата маса, хвърляйки кутии, пластмасови контейнери и кесии в бронзовия кръг на пода. Трябваше да си освободя място за работа. — Боб, събуди се!

Мълчанието продължи още известно време, докато свалях разни неща от рафтовете.

— Боб! — извиках по-силно. — Размърдай се, сънливецо!

В празните орбити на черепа се появиха оранжеви светлинки, които затрепкаха като пламък на свещ.

— Не стига, че трябва да се събудя, ами се налага и да слушам глупости. Какво ти става?

— Спри да мрънкаш — казах аз по-бодро. — Чака ни работа.

Черепът Боб измънка нещо на старофренски, което не ми беше ясно, особено в частта за анатомическите особености на жабите. Той се прозина и когато си затвори устата, зъбите му изщракаха. Боб всъщност не беше човешки череп. Той беше въздушен дух — подобен на елфите, но не съвсем. Беше се установил в този череп, приготвен специално за него, преди няколкостотин години и работата му беше да помни. По разбираеми причини не мога да ползвам компютър, за да съхранявам информация и да следя промените в бавноразвиващите се закони на квазифизиката. Затова ми е нужен Боб. Той е работил с десетки магьосници и е натрупал големи познания и немалко нахалство.

— Проклети магьосници — измърмори той.

— Не мога да спя, така че ще забъркаме няколко отвари. Какво ще кажеш?

— Да не би да имам избор — каза Боб. — По какъв случай?

Набързо разказах на Боб какво се беше случило през този ден. Той подсвирна (което не е лесно, ако нямаш устни).

— Изглежда опасно.

— Доста — съгласих се аз.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Ако ме изведеш с колата, ще ти кажа как да се оправиш.

Наострих уши.

— Боб, веднъж те разходих. Помниш ли?

Той кимна замечтано, драскайки по дървото с костта.

— Помня, Девическия клуб.

Изсумтях и сложих да се вари вода на една от горелките.

— Предполага се, че си интелектуален дух. Не разбирам защо си толкова привлечен от секса.

Тонът на Боб звучеше оправдателно.

— Това е чисто академичен интерес, Хари.

— Да бе. Какво академично има в това, да надничаш в хорските къщи?

— Чакай малко. Аз не само надничам…

Прекъснах го с ръка.

— Спести ми подробностите. Не искам да слушам.

Той изръмжа:

— Ти вулгаризираш нещо, което има значение за мен. Обиждаш моята мъжественост.

— Боб — възразих аз, — ти си череп и не притежаваш никаква мъжественост!

— Така ли? — предизвика ме той. — Присмял се хърбел на щърбел, Хари. Ти не си свалил още никоя мадама. Повечето мъже се занимават с други неща посред нощ, а не правят химически опити.

— Ако искаш да знаеш — казах аз, — имам среща в събота вечер.

Очите на Боб заблестяха с червеникави пламъчета.

— Ооо — ухили се злобно той. — Готина ли е поне?

— Мургава — отговорих аз. — Черна коса, черни очи. Страхотни крака. Дяволски умна и секси.

Боб се изкиска.

— Едва ли ще поиска да види лабораторията ти.

— Престани с това мръснишко мислене.

— Не, наистина — каза Боб. — Ако е толкова готина, чудя се какво толкова намира в теб? Не ми приличаш много на сър Гауейн 8.

Беше мой ред да се оправдавам.

— Просто ме харесва — казах аз. — Това шокира ли те?

— Хари — провлече Боб, — това, което аз знам за жените, ти не си го и сънувал.

Погледнах го и с известна тъга си помислих, че черепът май е прав. Не че бих му го признал, дори и след милион години.

— Искам да направим отвара за бягство — казах аз. — Не ми се виси тук цяла нощ, хайде да се залавяме за работа, а? Помня едва половината от рецептата.

— Знаеш, че винаги има време да направиш две отвари, дори когато ти трябва само една.

Това беше вярно. Приготвянето на алхимическа отвара се състои в смесване, бъркане и чакане. Нищо не ти струва да започнеш още една и да ги редуваш. Понякога може дори да започнеш три, но това е малко прекалено.