Защитения

– Какво ще правим? – изписука Лийша и сграбчи ръцете му болезнено силно.

Роджър отново се обърна към образа на Марко Скитника и този път той му изникна веднага.

– Първо, ще се махнем от пътя – каза той, сякаш изпълнен с увереност, макар да не беше. Звучеше сякаш има план, макар да нямаше. Лийша кимна и му даде да я изправи на крака. Присви се от болка и това го проряза право в сърцето.

Роджър подкрепяше Лийша и двамата се отдалечиха със залитане от пътя и навлязоха в гората. Оставащата светлина намаля драматично под горския покров, а земята под краката им пукаше от съчките и сухите листа. Наоколо се носеше противно сладката миризма на гниещи растения. Роджър мразеше гората.

Претърси ума си за истории за оцелели насред голата нощ, за думи, които поне звучат правдиво, търсеше нещо, каквото ще да е, само и само да им помогне.

Според всички приказки, пещерите бяха най-доброто. Ядроните предпочитаха да ловуват на открито и една пещера, дори с най-прости защити на входа, беше по-безопасна от всеки друг опит да се скриеш. Роджър се сещаше поне за три поредни защити от кръга си. Може би достатъчно, за да защити отвора на пещера.

Но Роджър не знаеше никакви пещери наблизо и нямаше представа какво да търси. Той се заоглежда безпомощно наоколо и долови шума на течаща вода. И веднага задърпа Лийша в тази посока. Ядроните проследяваха със зрение, слух или мирис. Ако не разполагаш с истинско убежище, най-добрият начин да ги избегнеш беше да заличиш от себе си тези неща. Може би можеха да се закопаят в калта край брега на реката.

Но когато намери източника на звука, разбра, че е просто рехаво поточе без никакъв бряг. Роджър грабна гладък камък от водата и го метна с отчаян рев.

Обърна се и видя как Лийша клечеше във водата, която ù стигаше до глезените, и плачеше отново, докато загребваше шепи вода и се плискаше. Лицето. Гърдите. Между краката.

– Лийша, трябва да тръгваме... – каза той и посегна, за да хване ръката ù, но тя изпищя и я дръпна, като се наведе за още вода.

– Лийша, нямаме време за това! – изкрещя той, сграбчи я и я изтегли на крака. Завлече я обратно в гората, без да знае, какво въобще търси.

Най-накрая той се отказа, когато намери малко сечище. Нямаше къде да се скрият, затова единствената им надежда беше да оформят защитен кръг. Пусна Лийша и се втурна да разчиства гниещите листа, за да стигне до меката, влажна пръст отдолу.

***

Замъгленият поглед на Лийша бавно се фокусира, докато гледаше как Роджър изгребва листата от горската почва. Облегна се с цяло тяло на едно дърво, тъй като краката ù все още не я държаха.

Само допреди няколко минути тя си мислеше, че никога няма да успее да превъзмогне мъчението си, но ядроните, които всеки момент щяха да се надигнат, бяха прекалено непосредствена опасност и Лийша откри, почти с благодарност, че те я отклониха от сцените на нападението, които се преповтаряха отново и отново в съзнанието ù, още откакто мъжете грабнаха плячката си и ги зарязаха.

Бледите ù бузи бяха омазани с кал и набраздени от сълзите. Опита се да приглади разкъсаната си рокля, да си възвърне някакво чувство за достойнство, но болката между краката ù не спираше да ù напомня, че достойнството ù беше белязано завинаги.

– Вече е почти тъмно! – простена тя. – Какво ще правим?

– Ще нарисувам кръг в калта – отвърна Роджър. – Ще стане точно. Ще направя всичко съвсем точно – обеща той.

– Знаеш ли въобще как? – попита тя.

– Разбира се... предполагам – отвърна Роджър неубедително. – Този, преносимия, го имам от години. Мога да си спомня знаците.

Той взе пръчка и започна да дълбае линии в калта, без да спира да поглежда отново и отново към помръкващото небе.

Правеше се на смел заради нея. Лийша го погледна и усети пронизващо чувство за вина, че го забърка в това. Той твърдеше, че е на двадесет, но тя знаеше, че няколко години го делят от истината. Не биваше да го взима на такова опасно пътуване.

Той изглеждаше почти по същия начин, както на първата им среща – с подпухнало, насинено лице, с кръв, стичаща се от носа и устата му. Той я бършеше с ръкава си и се преструваше, че не се трогва от това. Лийша веднага разгада позата му, разбра, че е точно толкова ужасен, колкото и тя, и все пак, усилията му ù подействаха успокоително.

– Струва ми се, че не го правиш както трябва – каза тя, докато надзърташе иззад рамото му.

– Ще стане – сопна се Роджър.

– Сигурна съм, че ядроните ще са възхитени – отвърна му рязко тя, раздразнена от безцеремонния му тон, – тъй като въобще няма да им попречи. – Тя се огледа наоколо. – Можем да се покатерим на някое дърво – предложи тя.

– Ядроните се катерят по-добре от нас – отвърна Роджър.

– Ами ако намерим някакво скривалище? – попита тя.

– Търсехме, колкото можахме – каза Роджър. – То време и за свестен кръг не ни остана, но това все е по-добре от нищо.

– Съмнявам се – отвърна Лийша, като погледна неуверените линии в почвата.

– Само да имах цигулката си на разположение... – започна Роджър.

– Не започвай отново с тези глупости – сопна му се Лийша с остро раздразнение, което се надигна, за да притъпи унижението и страха. – Едно е да се фукаш пред чирачките на дневна светлина, че можеш да омагьосваш демоните с цигулката си, но какво ще спечелиш, като отнесеш лъжата и в гроба си?

– Не лъжа! – настоя Роджър.

– Нека бъде твоето – въздъхна Лийша и скръсти ръце.

– Ще стане – каза отново Роджър.

– Създателю, ама ти не можеш ли да спреш да лъжеш поне за миг? – извика Лийша. – Няма да стане и ти много добре го знаеш. Ядроните не са разбойници, Роджър. Няма да се задоволят само с... – Тя погледна надолу към разкъсаните си поли и гласът и заглъхна.

Лицето на Роджър се сгърчи от болка и Лийша разбра, че е била прекалено остра. Просто искаше да си го изкара на някого, а ù беше лесно да обвини Роджър и неговите напомпани обещания за това, което се случи. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че вината беше повече нейна, отколкото негова. Той напусна Анжие заради нея.

Тя погледна смрачаващото се небе и се зачуди, дали ще има време да му се извини, преди да бъдат разкъсани на парчета.

Движение сред дърветата и шубраците ги накара да се обърнат от страх. Мъж, загърнат в сива роба, пристъпи в сечището. Лицето му беше скрито под сянката на качулка и макар да не носеше никакви оръжия, Лийша можеше да отгатне само по движенията му, че беше опасен. Ако Марик беше вълк, този мъж беше лъв.

Тя мобилизира силите си и с нападението, все още прясно в съзнанието ù, честно се зачуди кое би било по-лошо: ново изнасилване или демоните.

Роджър стана на мига, сграбчи я за ръката и я избута зад себе си. Размаха напред пръчката като копие и оголи заплашително зъби.

Мъжът не им обърна внимание и отиде да прегледа кръга на Роджър.

– Имаш пролуки в мрежата тук, тук и тук – каза той, докато сочеше с пръст – а това – той изрита калта до един недодялан символ, – това дори не е защита.

– Можеш ли да го поправиш? – попита Лийша обнадеждено, като се изтръгна от Роджър и отиде при мъжа.

– Лийша, не – прошепна Роджър с безпокойство, но тя не му обърна внимание.

Мъжът дори не погледна към нея.

– Няма време – каза той и посочи ядроните, които вече се надигаха по ръба на сечището.

– О, не – изстена Лийша с пребледняло лице.

Първият, който се материализира, беше въздушен демон. Изсъска щом го видя и се приведе, сякаш за да се хвърли, но мъжът не му даде никакво време. Докато Лийша наблюдаваше с изумление, той скочи право срещу ядрона и хвана ръцете му, за да му попречи да разпери крилата си. Плътта на ядрона свистеше и димеше от допира му.

Въздушния демон изпищя и раззина паст, пълна с остри като карфици зъби. Мъжът тръсна глава назад, отметна качулката си и с пълен напред блъсна челото на голата си глава в муцуната на ядрона. Проблясна енергия и демонът бе запратен назад. Удари се в земята зашеметен. Мъжът стегна пръстите си и ги вкара в гръкляна на ядрона. Последва ново проблясване и черна сукървица се разпръска наоколо.