Веровещица

Сюзан Денърд

Веровещица

(книга 1 от "Вещерия")

ЕДНО

Всичко се беше объркало ужасно.

Набързо скроените планове на Сафия фон Хастрел за обира се проваляха стремглаво един след друг.

Първо, черната карета с лъскавия златист флаг не беше целта, която Сафи и Изьолт дебнеха. Още по-лошо, че проклетото возило бе съпровождано от осем реда градски стражари, присвили клепачи под напора на обедното слънце.

Второ, Сафи и Изьолт не разполагаха с абсолютно никакъв път за бягство. Единственият начин да стигнат до град Веняса от голата варовикова скала, на която се бяха покачили, беше прашният път под тях. Сивата скална грамада се извисяваше над пътя, а той на свой ред се извисяваше над необятното тюркоазено море. И нищо друго. Седемдесет стъпки отвесна скала, блъскана от мощни вълни и още по-мощни ветрове.

И трето - което беше същинският ритник в бъбреците, - в мига, в който стражарите стъпеха върху заровения капан на момичетата и гърнетата с барут отдолу избухнеха... Ами, след това нямаше начин да не претършуват всяка педя от скалата.

- Адски двери, Из! - Сафи затвори с щракване далекогледа. - По четирима стражари на всеки ред. Осем по четири прави...

Тя сбърчи лице. Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет...

- Трийсет и две - рече Изьолт невъзмутимо.

- Трийсет и двама трижди проклети стражари с трийсет и два трижди проклети арбалета.

Изьолт просто кимна и плавно свали качулката на кафявата си пелерина. Слънцето огря лицето ѝ. Двете бяха пълната противоположност - Сафи беше с житноруси кичури, а Изьолт с черна като среднощен мрак коса; Сафи имаше тен, кожата на Изьолт беше луннобяла; Сафи беше синеока, Изьолт имаше лешникови очи.

... които сега се плъзнаха към Сафи, след което Изьолт грабна далекогледа.

- Не ми се ще да казвам „Нали ти казах“...

- Тогава недей.

- ... но - продължи тя - всичко, което ти обясни той снощи, беше лъжа. Беше очевадно, че той не се интересува от някаква си съвсем обикновена игра на карти. - Тя вдигна два пръста, скрити си в ръкавицата. - Както и че няма да напусне града тази сутрин по северния път. А и се обзалагам - вдигна се и трети пръст, - че дори името му не беше Кейдън.

Кейдън. Ако... не, когато Сафи откриеше шлифования измамник, щеше да натроши всички кокалчета на съвършеното му хитро личице.

Сафи простена и блъсна глава в скалата. Беше загубила всичките си пари срещу него. Не някакви пари... всичките.

Миналата нощ далеч не беше първата, в която Сафи залагаше всички спестявания, направени от нея - и от Изьолт, - на игра на карти. Тя обаче никога не губеше, тъй като „не можеш измами веровещица“, както гласеше поговорката.

Освен това печалбата от един-единствен кръг в играта на таро с най-висок залог във Веняса би позволила на Сафи и Изьолт да си купят свое собствено местенце. Край с живота на тавана за Изьолт, край със задушната квартира в дома на гилдмайстора за Сафи.

Да, но по прищявка на Съдбата Изьолт не можа да се присъедини към Сафи по време на играта - родословието ѝ беше попречило да влезе в превзетата странноприемница, в която се беше състояла тя. А без нишкосестра си до себе си Сафи имаше склонността да... греши.

Особено около мъже с изразена челюст и лъжлив език, които я засипваха с комплименти, а те някак убягваха на веровещерската ѝ природа. Всъщност не беше доловила и една лъжовна костица в тялото на шлифования измамник, когато беше прибрала печалбата си от банката. Нито когато той беше мушнал ръка в нейната и я беше повел в топлата нощ... Или когато се беше привел, за да залепи на бузата ѝ благоприлична, но все пак подлудяващо омайна целувка.

„Никога повече няма да играя комар - закле се тя, потропвайки с пета по варовика. - И никога вече няма да флиртувам?

- Ако ще бягаме - гласът на Изьолт прекъсна мислите ѝ, - то по-добре да го направим, преди стражарите да стигнат до капана.

- Не думай.

Сафи стрелна с гневен поглед нишкосестра си, която наблюдаваше през далекогледа приближаващите се стражари. Вятърът се закачаше с тъмната коса на Изьолт и гонеше непокорните кичури, изплъзнали се от плитката ѝ. В далечината една чайка поде досадното си „скрий, скр-р-скрий, скр-скрий!“

Сафи ненавиждаше чайките. Непрекъснато цвъкаха по главата ѝ.

- Още стражари - пророни Изьолт.

Вълните почти погълнаха думите ѝ, но тя добави по-силно:

- Още двайсет стражари се задават от север.

За половин миг дъхът на Сафи секна. Дори двете с Изьолт да се справеха с трийсет и двамата, придружаващи каретата, останалите двайсет щяха да ги спипат, преди да успеят да се измъкнат.

Тя изпълни жадно дробове с въздух. Всички ругатни, които беше научила през живота си, се търкулнаха по езика ѝ.

- Можем да избираме между две неща - прекъсна я Изьолт и се върна до нея. - Или да се предадем...

- Само през разложения труп на баба ми - изсъска Сафи.

- ...или да се опитаме да стигнем до стражарите, преди да задействат капана. След това трябва просто да си пробием път с преструвки.

Сафи я измери с очи. Както обикновено, лицето на нишкосестра ѝ беше непроницаемо. Безизразно. Тревогата ѝ си личеше единствено в дългия нос - той помръдваше на всеки няколко секунди.

- А след като се измъкнем - добави Изьолт, наметна обратно качулката и скри лице в сянка, - ще следваме обичайния план. Хайде, бързо.

Тази подкана беше ненужна - Сафи очевидно щеше да побърза, - но тя сдържа хапливата си забележка. Все пак Изьолт за пореден път щеше да спаси кожите им.

Освен това, ако ѝ се наложеше да чуе още веднъж „Нали ти казах...“, щеше да удуши нишкосестра си и да захвърли трупа ѝ на раците отшелници.

Стъпалата на Изьолт докоснаха песъчливия път. Сафи се спусна пъргаво до нея, около ботушите ѝ се надигна облаче прах и внезапно... я озари прозрение.

- Чакай, Из.

Тя трескаво свали пелерината и отряза качулката с няколко бързи „хряс-кръц-хряс“ с кинжала си.

- Пола и кърпа на главата! Престорени на селянки, няма да сме толкова заплашителни.

Изьолт присви очи. После се тръшна на земята.

- Така обаче лицата ни ще се виждат по-добре. Натъркай се колкото можеш с прах.

Тя се зае да натрива лицето си, придавайки му кално-кафеникав оттенък. Сафи пък уви качулката около главата си, а пелерината пристегна около кръста. После затъкна кафявия плат под колана и се постара да прикрие ножниците под него. Накрая и тя омаза бузи с прах и пръст.

Не беше минала и минута, а двете момичета бяха готови. Сафи измери бързо Изьолт с преценяващ поглед... маскировката беше сполучлива. Достатъчно сполучлива. Нишкосестра ѝ изглеждаше като селянка, която отчаяно се нуждае от баня.

Следвана плътно от Изьолт, тя заобиколи пъргаво варовика, задържала дъха си... После издиша рязко, без да забавя крачка. Стражарите все още бяха на трийсет крачки от заровените гърнета.

Сафи помаха непохватно на един мустакат стражар от първия ред. Той вдигна ръка и останалите се заковаха на място. После един по един арбалетите им се насочиха към момичетата.

Тя се престори, че не забелязва, и щом стигна до купчинката сиви камъчета, които отбелязваха капана, я разчисти с лек подскок. Зад нея Изьолт стори същото - едва забележим скок.

В този миг мустакатият - очевидно той беше предводителят - вдигна и своя арбалет.

- Стой!

Сафи се подчини и остави краката си да спрат, но междувременно се постара да се приближи колкото може повече.

- Онга ? - произнесе тя аритовската дума за „да“.