Защитения

– Ще рискувам – каза тя и стисна пръсти. – Ние, оцелелите, трябва да се грижим един за друг.

Тя допря стъкленицата с приспивателно до устните му и, задържайки ръката му в своята за кураж, докато очите му не се затвориха.

***

Звукът от цигулка изпълни лечебницата. Пациентите пляскаха с ръце, а чирачките танцуваха, докато си вършеха работата. Дори Лийша и Джизел пристъпваха по-скокливо.

– А младият Роджър взел да се притеснява, че няма с какво да ни се отплати – каза Джизел, докато приготвяха обяда. – Почти съм се навила да му предложа пари да ми забавлява пациентите, след като си стъпи на краката.

– И пациентите, и момичетата го обожават – съгласи се Лийша.

– Виждала съм те да танцуваш, докато си мислиш, че никой не те гледа – каза Джизел.

Лийша се усмихна. Когато не свиреше, Роджър разказваше такива истории, че всички чирачки се скупчваха около леглото му, или ги учеше на гримьорски тайни, за които твърдеше, че идват право от личните куртизантки на херцога. Джизел го обгрижваше постоянно, а чирачките от сутрин до вечер ахкаха и охкаха около него.

– В такъв случай той получава една по-дебела телешка пържола – каза Лийша, наряза месото и го сложи на поднос, вече отрупан с картофи и плодове.

Джизел поклати глава.

– Не знам, това момче къде слага цялото това ядене – каза тя. – Ти и останалите го тъпчете вече месец и нещо, а той още е тънък като тръстика.

– Обядът! – изгърмя тя и момичетата напъплиха в стаята, за да отнесат подносите. Рони веднага посегна към претрупания, но Лийша ù го издърпа от ръцете.

– Този аз ще си го занеса – каза тя и се усмихна към разочарованите физиономии в кухнята.

– Роджър трябва да си почине и да хапне нещо, а не да разправя лични истории докато вие, момичета, му режете пържолите – каза Джизел. – Умилкването го оставете за по-късно.

– Антракт! – извика Лийша, нахлувайки в стаята, но не беше нужно да си прави труда. Лъкът се изхлузи от струните с прискърцване в мига на появата ù. Роджър се усмихна и ù помаха, като събори дървена чаша, докато се опитваше да остави настрана цигулката си. Счупените му пръсти и ръка се бяха оправили напълно, но гипсовите превръзки на краката му все още висяха на канапи и той трудно стигаше до нощното си шкафче.

– Сигурно си доста гладен днес – засмя се тя, сложи подноса в скута му и пое цигулката. Роджър погледна несигурно към подноса и ù се усмихна.

– Едва ли би могла да ми помогнеш да го нарежа? – попита той и вдигна осакатената си ръка.

Лийша вдигна вежда.

– Пръстите ти изглеждат достатъчно чевръсти, докато свириш на цигулката си – каза тя. – Защо пък сега са ти недосатъчни?

– Защото мразя да ям сам – разсмя се се Роджър.

Лийша се усмихна, седна отстрани на леглото му и взе ножа и вилицата. Отряза дебела хапка месо, потопи я в соса и набучи картофче, преди да я поднесе към устата му. Той ù се усмихна и малко от соса изтече от устата му, което накара Лийша да се изкиска. Роджър се изчерви и белите му бузи станаха червени като косата му.

– И сам мога да вдигам вилицата – каза той.

– Искаш ли просто да ти нарежа месото и да си тръгна? – попита Лийша и Роджър поклати енергично глава. – Тихо тогава – каза тя и поднесе нова хапка към устата му.

– Това не е моята цигулка, де – каза Роджър и погледна назад към инструмента след няколко секунди мълчание. – На Джейкъб е. Моята се счупи, когато...

Лийша се намръщи, когато гласът му заглъхна. След повече от месец той все още отказваше да говори за нападението, дори когато стражът го притискаше. Беше поръчал да му донесат малкото вещи, които имаше, но доколкото тя знаеше, дори не се беше обадил на Гилдията на жонгльорите за да им съобщи какво се бе случило.

– Ти не си виновен – каза Лийша и видя как погледът му охладня. – Не си го нападнал ти.

– И аз да бях, все тая – каза Роджър.

– Какво имаш предвид – попита тя.

Роджър погледна настрани.

– Имам предвид... че аз го накарах да се върне отново към работата. Щеше да си е още жив, ако...

– Ти каза, че според него, завръщането му го е накарало да се почувства истински щастлив за пръв път от двайсет години насам – възрази Лийша. – Звучи сякаш си е поживял повече през това кратко време, отколкото през годините прекарани в онази стаичка в дома на гилдията.

Роджър кимна, но очите му се навлажниха. Лийша притисна ръката му.

– Билкарките често виждат смъртта – каза му тя. – Никой, никой не отива при Създателя с изцяло приключени земни дела. На всички ни е отредено различно време, но въпреки това то трябва да ни е достатъчно.

– Просто сякаш хората, които прекосят пътя ми, си отиват много по-рано – въздъхна Роджър.

– Виждала съм твърде много хора да си отиват по-рано, без дори да са чували за Роджър Полухват – каза Лийша. – И за техните смърти ли смяташ да поемеш отговорността?

Роджър я погледна и тя бутна нова хапка в устата му.

– Няма да помогнеш на мъртвите, ако сам спреш да живееш от вина – каза тя.

***

Ръцете на Лийша бяха претрупани с чаршафи, когато вестоносецът пристигна. Тя пъхна писмото на Вика в престилката си, а другите остави за по-късно. Прибра прането, но в този момент до нея дотича момиче за да ù каже, че един от пациентите е изкашлял кръв. След това ù се наложи да намества счупена ръка и да преподаде урок на чирачките.

Преди да се усети, слънцето вече беше залязло, а всичките чирачки си бяха по леглата. Намали фитилите докато не получи мека оранжева светлина и направи една последна обиколка покрай редиците с легла, за да се увери, че пациентите са добре, преди да се качи на горния етаж за през нощта. Срещна погледа на Роджър, докато минаваше край него, и той я викна с жест, но тя се усмихна и поклати глава. Посочи го с пръст и събра длани, сякаш за молитва, после ги допря до бузата си и затвори очи.

Роджър се намръщи, но тя му намигна и продължи, тъй като знаеше, че няма да я последва. Той вече нямаше гипс, но се оплакваше от болки и слабост, въпреки че кракът му беше зараснал добре.

В дъното на стаята тя се отби, за да си налее чаша вода. Беше топла пролетна нощ и каната беше изпотена от кондензацията. Лийша разсеяно избърса пръсти в престилката си, за да ги изсуши, и чу шумоленето на хартия. Припомни си писмото на Вика и го извади, счупи печата с палец и наклони страницата към лампата, докато пиеше.

Миг по-късно изпусна чашата си. Не забеляза и не чу как се пръсна керамичният съд. Стисна здраво хартията и избяга от стаята.

***

Лийша хлипаше тихо в затъмнената кухня, когато Роджър я намери.

– Добре ли си? – попита той тихо, подпрян на бастуна си.

– Роджър? – подсмръкна тя. – Защо не си си в леглото?

Роджър не отговори и седна до нея.

– Лоши новини от дома? – попита той.

Лийша го погледна за момент и кимна.

– Онази настинка, която баща ми беше хванал? – попита тя и изчака Роджър да кимне, че си е спомнил, преди да продължи. – Изглеждаше сякаш се оправя, но се върнала с усложнения. Оказва се, че е било чревна зараза, която се предала от единия край на Хралупата до другия. Повечето изглежда се справили с нея, но по-слабите...

Тя отново започна да плаче.

– Някой, когото познаваш? – попита Роджър и се наруга, че го е казал. Разбира се, че го е познавала. В селцата всички познават всички.

Лийша не забеляза неволната му грешка.

– Моята менторка, Бруна – каза тя, а едрите сълзи капеха по престилката ù. – И още няколко човека, както и две деца, с които така и не успях да се запозная. Повече от дванайсет са общо и половината село все още е на легло. А баща ми е най-зле от всички.

– Съжалявам – каза Роджър.

– Не съжалявай вместо мен. Вината е моя – каза Лийша.

– Какво? – попита Роджър.

– Трябваше да съм там – каза Лийша. – От години не съм чирачка на Джизел. Обещах да се върна в Хралупата на дърваря, когато приключа с обучението си. Ако си бях спазила обещанието, щях да съм там и може би...