Защитения

Тя стисна очи прекалено късно и с това само помогна на сълзите ù да се процедят, макар да искаше единствено да ги възпре. Роджър докосна лицето ù и тя го погледна. Той се усмихна, пресегна се и извади разноцветна носна кърпичка, сякаш иззад ухото ù. Тя се засмя напук на себе си и взе кърпичката, за да избърше очите си.

– Все още бих могъл да те заведа – каза той. – Изминавал съм целия път оттук до Овчарска долина. Щом съм се справил с това, все ще мога да те заведа до Хралупата на дърваря.

– Наистина ли? – попита Лийша и подсмръкна. – Това не е просто някоя от твоите истории за Джак Люспоусти, като онази, дето разправяш, че омагьосваш ядроните с цигулката си?

– Наистина – отвърна Роджър.

– Но защо би направил това заради мен? – попита Лийша.

Роджър се усмихна и пое ръката ù в своята осакатена.

– Ние сме оцелелите, нали? – попита той. – Веднъж един човек ми каза, че оцелелите трябва да се грижат един за друг.

Лийша изхлипа и го прегърна.

***

Да не съм полудял?, попита Роджър сам себе си, когато оставиха портите на Анжие зад себе си. Лийша беше купила кон за пътуването, но Роджър яздеше за пръв път в живота си, а Лийша най-много за втори. Той седеше зад нея, докато тя направляваше коня със скорост, малко по-бърза от пешеходната.

Още тогава, конят удряше болезнено със скованите си крака, но Роджър не се оплака. Ако беше казал нещо преди да изгубят града от погледа си, Лийша щеше да ги върне обратно.

Точно каквото ти би трябвало да направиш и без това, помисли си той. Ти си жонгльор, не вестоносец.

Но Лийша се нуждаеше от него, а той беше разбрал от пръв поглед, че никога не би могъл да ù откаже нищо. Той знаеше, че тя гледа на него като на дете, но това щеше да се промени, когато я прибереше вкъщи. Тя щеше да види, че той е много повече; че може да се грижи както за себе си, така и за нея.

И без друго, какво го очакваше в Анжие? Джейкъб вече го нямаше, а гилдията вероятно смяташе, че и той е мъртъв, което май беше за негово добро. “Отиди при стражите и теб ще обесят”, беше му казал Джейсън, но Роджър беше достатъчно умен, за да знае, че ако Златният Тон научи някога, че още е жив, Роджър никога повече нямаше да разказва историите си.

Погледна към пътя напред обаче и стомахът му се сви. Също като Щурчов скок, Земеделски пън беше само на ден път езда, но Хралупата на дърваря беше много по-далече, може би на четири нощи, дори с коня. Роджър никога не бе прекарвал повече от две нощи подред на открито, а и това му се случи само веднъж. Смъртта на Арик проблясна в съзнанието му. Щеше ли да го преживее, ако му отнемеха и Лийша?

– Добре ли си? – попита Лийша.

– Какво? – отвърна Роджър.

– Ръцете ти треперят – каза тя.

Той погледна към ръцете си на кръста ù и видя, че беше права.

– Нищо не е – успя да каже той. – Просто ми захладня изведнъж.

– Мразя да става така – каза Лийша, но Роджър едва я чу. Втренчи се в ръцете си и се опита да ги укроти със силата на волята си.

Ти си актьор!, смъмри се той. Изиграй смелчага!

Сети се за Марко Скитника, смелият пътешественик от историите му. Роджър бе описвал човека и бе изигравал приключенията му толкова много пъти, че всяка негова черта и всеки маниер му бяха до болка познати. Гърбът му се изправи, а ръцете му спряха да треперят.

– Кажи ми когато се измориш – каза той – и аз ще поема юздите.

– Мислех, че не си яздил досега – каза Лийша.

– Човек се учи в движение – каза Роджър, цитирайки репликата, която Марко Скитника изричаше всеки път, когато се натъкнеше на нещо ново.

Марко Скитника никога не се страхуваше да прави неща, които не е правил досега.

***

Когато Роджър хвана юздите, тръгнаха по-бързо, но дори така едва стигнаха Земеделски пън преди мръкване. Вкараха коня в конюшнята и влязоха в странноприемницата.

– Ти да не си жонгльор? – попита ханджията, като видя шарените одежди на Роджър.

– Роджър Полухват – каза той, – от Анжие и западните земи.

– Не съм те чувал – изсумтя ханджията, – но стаята ти е безплатна, ако направиш шоу.

Роджър погледна Лийша и когато тя сви рамене и кимна, той се усмихна и извади торбата с вълшебствата.

Земеделски пън представляваше шепа къщи и постройки, свързани с защитени дъсчени пътеки. За разлика от всяко друго село, което Роджър беше виждал, земеделци излизаха навън през нощта и ходеха свободно, макар и забързано, от сграда в сграда.

Тази свобода означаваше пълен салон, което доста се понрави на Роджър. Излезе на сцена за пръв път от месеци, но му идваше отръки и скоро накара цялата зала да пляска и да се смее на историите му за Джак Люспоусти и Изрисувания.

Когато се върна на мястото си, лицето на Лийша беше леко зачервено от виното.

– Ти си прекрасен – каза тя. – Знаех си, че си такъв.

Роджър засия и тъкмо щеше да каже нещо, когато двама мъже дойдоха при тях с огромно количество халби. Подадоха една на Роджър и една на Лийша.

– Едно благодарско за шоуто – каза човекът най-отпред. – То знам, че не е много...

– Чудесно е, благодаря – каза Роджър. – Моля ви, седнете при нас.

Той посочи към празните столове на масата. Двамата мъже седнаха.

– Какво ви води насам? – попита първият мъж. Беше нисък, с гъста дебела брада. Придружителят му беше по-висок, по-як и ням.

– Тръгнали сме към Хралупата на дърваря – каза Роджър. – Лийша е билкарка и ще им помага да се справят с чревната инфекция.

– Хралупата е доста далече – каза мъжът с черната брада. – Как ще издържите нощите?

– Не се бойте за нас – отвърна Роджър. – Имаме вестоноски кръг.

– Преносим кръг? – попита мъжът изненадано. – Т’ва трябва да ви е струвало сериозна пара.

Роджър кимна.

– Даже повече отколкото си мислиш – каза той.

– Е, ние няма да ви държим настрана от леглата ви – каза мъжът и заедно с придружителя си станаха от масата. – Ше искате рано да тръгнете.

Те се отдалечиха и се присъединиха към трети мъж на друга маса, а Роджър и Лийша довършиха питиетата си и се отправиха към стаята.

Двадесет и седма глава

Здрач

332 СЗ

– Вижте ме! Аз съм жонгльор! – каза единият от мъжете, кльофна на главата си шарената шапка със звънче и заподскача из стаята. Мъжът с черната брада се изсмя гръмко, но третията им другар, по-голям от другите двама взети заедно, не каза нищо. Всичките се усмихваха.

– Искам да разбера, какво ми метна вещицата – каза чернобрадият. – Наврях си цялата глава в реката, а още си усещам очите като да горят. – Захилен, вдигна кръга и юздите на коня. – И все пак, лесна плячка като тая веднъж ще ти кацне.

– Месеци ше минат, докато ни се наложи пак да бачкаме – каза човекът с шарената шапка, докато подрънкваше кесията с монети, – а по нас няма и драскотина.

Той подскочи и удари пети във въздуха.

– Може по теб да няма – изкиска се чернобрадият, – но аз имам няколко по гърба! Т’ва чукане си струваше почти колкото кръга, макар че едва видях кое къде влезе с тоя прах, дето ми го фърли в очите.

Мъжът с шарената шапка се разсмя, а гигантския им ням другар запляска с ръце, ухилен.

– Тря’ше да си я ‘земем с нас – каза мъжът с шапката. – Става студено в тая тъпа пещера.

– Не ставай глупав – каза чернобрадият. – Сега си имаме кон и вестоноски кръг. Вече не ни трябва да стоим в пещерата и това е най-доброто. В Пъна разправят, че херцогът нещо разпитвал за обира. Тръгваме на юг още призори, преди стражите на Райнбек да са ни погнали.

Мъжете така се бяха увлекли в разговора си, че не забелязаха мъжа, който яздеше по пътя насреща им, докато не се оказа само на десетина метра от тях. На бледнеещата светлина той изглеждаше като привидение, загърнат в развята роба и на гърба на черен жребец, който се движеше в сенките на дърветата покрай горския път.