Защитения

– Веднъж видях как в Крайгорско чревна зараза уби няколко човека – каза Роджър. – И тях ли би желала да сложиш на съвестта си? А може би и всички останали, които умират в този град, просто защото не можеш да се погрижиш за тях?

– Много добре знаеш, че не е същото – отвърна Лийша.

– Не е ли? – попита Роджър. – Сама каза, че не помагаш на мъртвите, ако откажеш да живееш заради вината си.

Лийша го погледна, очите ù бяха обли и влажни.

– Та, какво ще правиш сега? – попита Роджър. – Ще прекараш нощта в плач или ще започнеш да си стягаш багажа?

– Да си стягам багажа ли? – попита Лийша.

– Имам вестоноски преносим кръг – каза Роджър. – Можем да тръгнем за Хралупата на дърваря утре сутринта.

– Роджър, та ти едва ходиш! – каза Лийша.

Роджър вдигна бастуна, сложи го на тезгяха и се изправи. Ходеше малко сковано, но без помощни средства.

– Да не си се преструвал, за да запазиш топлото легло и въздишащите жени за по-дългичко? – попита Лийша.

– Аз, никога! – изчерви се Роджър. – Аз просто... не съм готов да давам представления все още.

– Но си достатъчно здрав, за да извървиш целия път до Хралупата на дърваря? – попита Лийша. – Ще отнеме седмица без кон.

– Съмнявам се, че по пътя ще ми се наложи да правя задни салта – каза Роджър. – Ще се справя.

Лийша скръсти ръце и поклати глава.

– Не. Абсолютно забранявам.

– Аз не съм ти някоя чирачка, че да ми забраняваш – отвърна Роджър.

– Ти си мой пациент – сопна му се Лийша – и аз бих забранила всичко, което излага здравето ти на опасност. Ще наема вестоносец да ме заведе.

– Успех с откриването на такъв – отвърна Роджър. – Седмичният за на юг трябва да е потеглил днес, а по това време на годината повечето са ангажирани. Ще ти струва цяло състояние да накараш някой да си остави работата и да те заведе до Хралупата на дърваря. Пък и аз мога да пъдя демоните с цигулката си. Никакъв вестоносец не може да ти предложи това.

– Не се и съмнявам, че можеш – отвърна Лийша, а тонът ù ясно казваше, че се съмнява по-скоро в обратното, – но това, от което се нуждая е бърз вестоноски кон, а не магическа цигулка.

Тя пренебрегна възраженията му, пришпори го обратно към леглото му и се качи горе, за да си събере нещата.

***

– Значи, си сигурна, че го искаш? – попита я Джизел на сутринта.

– Трябва да отида – отвърна Лийша. – Твърде много работа се е струпала на Вика и Дарси.

Джизел кимна.

– Роджър изглежда смята, че той ще те води – каза тя.

– Е, това няма да стане – отвърна Лийша. – Ще наема вестоносец.

– Стяга си багажа цяла сутрин – каза Джизел.

– Едва е оздравял – каза Лийша.

– Ба! – разсмя се Джизел. – Минаха вече почти три месеца. Цяла сутрин не съм го видяла да ползва бастуна. Мисля, че просто си е търсил причина да се навърта около теб още малко.

Лийша се ококори.

– Мислиш, че Роджър...?

Джизел сви рамене.

– Просто казвам, че не всеки ден се среща мъж, който ще се изправи срещу ядроните заради теб.

– Джизел, аз съм достатъчно стара, за да му бъда майка! – отвърна Лийша.

– Брей! – подигра ù се Джизел. – Ти си само на двадесет и седем, а Роджър твърди, че е на двадесет.

– Роджър твърди много неща, които не са истина – каза Лийша.

Джизел отново сви рамене.

– Ти казваш, че нямаш нищо общо с майка ми – започна Лийша, – но и двете успявате да намерите начин да превърнете всяка трагедия в разискване на моя любовен живот.

Джизел понечи да отговори, но Лийша вдигна ръка, за да я спре.

– Моля да ме извиниш – каза тя. – Имам да си търся вестоносец.

Напусна стаята разгневена, а Роджър, който подслушваше на вратата, едва успя да се махне от пътя и погледа ù.

***

Благодарение на активите на баща си и на спечеленото от Джизел, Лийша успя да изтегли от Банката на херцога сто и петдесет мливарийски слънца. Подобна сума надхвърляше всякакви мечти на обикновения анжиерски селянин, но вестоносците не рискуваха живота си за клатове. Тя се надяваше, че ще ù стигнат, но думите на Роджър се оказаха пророчество или проклятие.

Пролетната търговия течеше на пълни обороти и дори най-некадърните вестоносци получаваха поръчки. Скот беше извън града, а секретарят на Гилдията на вестоносците направо отказа да ù помогне. Най-доброто, което можеха да ù предложат, беше човека за на юг другата седмица, което означаваше след цели шест дена.

– За това време мога да стигна и пеша до там! – извика тя на чиновника.

– В такъв случай по-добре тръгвайте – саркастично отвърна той.

Лийша преглътна гнева си и се отдалечи с тежки стъпки. Помисли си, че ще полудее, ако трябва да чака още една седмица. Ако баща ù умреше през тези шест дена...

– Лийша? – провикна се глас.

Тя се спря на място и бавно се обърна.

– Наистина си ти! – извика Марик и закрачи към нея с разтворени обятия. – Нямах представа, че все още си в града!

Шокирана, Лийша му позволи да я прегърне.

– Какво правиш в дома на гилдията? – попита Марик и се отдръпна, за да се наслади на гледката. Все още беше красив, с неговите вълчи очи.

– Трябва ми превоз до Хралупата на дърваря – каза тя. – В селото върлува чревна инфекция и имат нужда от помощта ми.

– Предполагам, че бих могъл да те заведа – каза Марик. – Ще трябва да помоля един, който ми длъжник, да ме замести за пътуването до Речен мост утре, но това едва ли ще е проблем.

– Имам пари – каза Лийша.

– Знаеш много добре, че не взимам пари за придружаване – каза Марик, изгледа я похотливо и скъси дистанцията помежду им. – Интересува ме само една отплата.

Ръката му се пресегна, за да стисне задника ù и Лийша устоя на импулса да се отдръпне. Помисли си за хората, които имаха нужда от нея, и още повече за думите на Джизел за цветята, които никой не вижда. Може би срещата ù с Марик в този ден беше по волята на Създателя. Тя преглътна тежко и му кимна.

Марик замете Лийша към една сенчеста ниша, встрани от главната зала. Притисна я към стената зад една дървена статуя и я целуна дълбоко. След секунда тя отвърна на целувката и обви ръце около раменете му; езикът му беше топъл в устата ù.

– Този път няма да имам същия проблем – обеща Марик, хвана ръката ù и я сложи върху твърдата си мъжественост.

Лийша се усмихна боязливо.

– Бих могла да дойда в странноприемницата ти преди да мръкне – каза тя. – Бихме могли да... прекараме нощта там и да потеглим на сутринта.

Марик хвърли поглед в двете посоки и поклати глава. Отново я притисна до стената, а с една ръка се пресегна надолу, за да разкопчае колана си.

– Прекалено дълго чаках това – изпъшка той. – Сега съм готов и няма да позволя да ми се размине.

– Няма да го направя в коридор – изсъска Лийша и го блъсна назад. – Някой ще види!

– Никой няма да види – каза Марик, натисна я и започна да я целува. Извади коравия си член и задърпа полите ù. – Ти си тук като по чудо – каза той, – а този път и аз съм налице. Какво повече да искаш?

– Да се усамотим, а? – попита Лийша. – Легло? Една-две свещи? Каквото и да е!

– Жонгльор да ни свири под прозореца? – присмя ù се Марик, докато пръстите му тършуваха между краката ù, за да намерят отвора. – Звучиш ми като девственица.

– Аз съм девственица! – изсъска Лийша.

Марик се отдръпна, все още с ерекцията си в ръка и я погледна кисело.

– Всеки знае в Хралупата на дърваря, че си се праскала с оная маймуна Гаред поне дузина пъти – каза той. – Още ли ще лъжеш за това след толкова много време?

Лийша се навъси, заби с всичка сила коляно в чатала му и изхвърча бясно от дома на гилдията, докато Марик все още пъшкаше на земята.

***

– Никой ли не иска да те заведе? – попита Роджър същата нощ.

– Никой, който да не иска да спи с мен в замяна – изсумтя Лийша, като пропусна да спомене, че по-рано се бе решила на сделката. Дори сега се боеше, че бе направила огромна грешка. От една страна ù се искаше просто да се беше оставила на Марик, но дори Джизел да беше права и девственото ù съзнание да не беше най-ценното нещо на света, със сигурност струваше повече от това.