Защитения

Когато го забелязаха, веселието се изтри от лицата им, а на негово място се появиха застрашителни погледи. Чернобрадият мъж пусна преносимия кръг на земята, измъкна тежка бухалка от седлото и тръгна към непознатия. Беше нисък и дебел, с оредяваща коса над дългата си рошава брада. Зад него немият вдигна сопа с размерите на малко дърво, а човекът с шарената шапка размаха копие, чието острие беше нащърбено и грубо наточено.

– Това тук е нашият път – обясни чернобрадият на непознатия мъж. – Нищо против да го споделим, нали, ама си има такса.

В отговор мъжът излезе с коня си от сенките.

Колчан с тежки стрели висеше от седлото му, лъкът му беше приготвен и напълно в обхват. Копие, дълго колкото пика, почиваше на ремък от другата му страна, а до него висеше кръгъл щит. Вързани зад седлото, стърчаха няколко по-малки копия, а остриетата им проблясваха зловещо на залязващото слънце.

Но непознатият не се пресегна към нито едно оръжие, само остави качулката му леко да падне назад. Мъжете се ококориха, а водачът им заотстъпва, като прибра набързо преносимия кръг.

– Може и да те пуснем този път – поправи се той и погледна назад към останалите.

Дори гигантът беше пребледнял от страх. Държаха оръжията си в готовност, но внимателно се изнизаха покрай грамадния кон и продължиха заднишком надолу по пътя.

– И повече да не си стъпил на тоя път! – извика чернобрадият, когато се намериха на безопасно разстояние.

Непознатият продължи напред с безразличие.

***

Роджър се бореше със страха си, докато гласовете им се отдалечаваха. Бяха се заканили да го убият, ако се опиташе отново да се изправи. Той посегна в тайния си джоб, за да извади талисмана си, но намери само дървени трески и туфа жълтобяла коса. Сигурно се беше счупил, когато немият го ритна в стомаха. Остави парченцата да се изсипят между вдървените му пръсти в калта.

Звукът от сподавения плач на Лийша го проряза и той се уплаши да погледне нагоре. Преди беше направил същата грешка, когато гигантът се вдигна от гърба му, за да си кара реда с Лийша. Един от останалите бързо беше заел мястото му и използва гърба на Роджър за седалка, откъдето да наблюдава купона.

В очите на исполина нямаше много разум, но ако на него му липсваше садизмът, присъщ на другарите му, безмълвната му похот беше още по-кошмарна: щенията на животно в тялото на каменен демон. Ако Роджър можеше да заличи спомена за гиганта, покатерен върху тялото на Лийша, като издере очите си, щеше да го направи без да се колебае.

Беше постъпил като пълен глупак, да разправя така открито за посоката и ценните им вещи. Твърде дългият му престой из западните села беше притъпил естественото му недоверие към непознатите, калено по улиците на големия град.

Марко Скитника нямаше да им се довери, помисли си той.

Но това не беше съвсем вярно. Марко всеки път се оказваше жертва на измама или на удар по главата с бухалка. Оцеляваше като в следващия момент запазваше самообладанието си.

Оцелява, защото това е една история и ти определяш края ù, напомни сам на себе си Роджър.

Но идеята за Марко Скитника, който се изправя на крака и се отръсква от прахта, зачовърка съзнанието му и накрая Роджър събра сила и кураж, за да се вдигне на колене. Прониза го остра болка, но не мислеше, че са му счупили кости. Лявото му око беше подуто и едва виждаше с него, а в устата си вкусваше кръвта от удебелената си устна. Целият беше натъртен, но Ейбръм му беше причинявал и по-лошо.

Но този път нямаше стражи, които да го пренесат на безопасно място. Нямаше нито майка, нито майстор, които да препречат с тяло пътя на демона.

Лийша отново изстена и вината го разтърси. Той се би за да защити честта ù, но те бяха трима, въоръжени и по-силни. Какво можеше да направи?

Ще ми се да ме бяха убили, помисли си той, оклюмал. По-добре мъртъв, отколкото неволен свидетел на...

Страхливец, изръмжа глас дълбоко в съзнанието му. Ставай. Тя има нужда от теб.

Роджър се изправи несигурно на крака и се огледа. Лийша се беше свила в пръстта на горския път, без да има силата дори да прикрие срама си. От разбойниците нямаше и следа.

Разбира се, това почти нямаше значение. Бяха взели преносимия му кръг, а без него часовете им бяха преброени. Земеделски пън беше почти на ден път зад тях, а напред нямаше да срещнат нищо още дни наред. Щеше да се стъмни след малко повече от час.

Роджър изтича при Лийша и падна на колене до нея.

– Лийша, добре ли си? – попита той и се наруга задето гласът му пресекна. Той трябваше да бъде силен за нея.

– Лийша, моля те, отговори ми – примоли се той и стисна рамото ù.

Лийша сякаш не го чу и свита на кълбо, продължи да трепери и плаче. Роджър погали гърба ù и ù зашепна, за да я успокои, докато едва доловимо дърпаше надолу роклята ù. Където ù да я беше отвел умът ù, за да изтърпи мъчението, тя не искаше да се връща от там. Той се опита да я прегърне, но тя го изблъска и отново се сви, срината в сълзи.

Роджър се вдигна и започна да събира от пътя малкото им останали вещи. Разбойниците бяха преровили дисагите им и бяха взели каквото им се хареса, а останалото, подиграно и унищожено, лежеше на земята. Дрехите на Лийша бяха пръснати наоколо, а Роджър откри разноцветната торба с вълшебства на Арик стъпкана в конската тор. По-голямата част от съдържанието ù беше взето или строшено. Боядисаните дървени топчета бяха натикани в калта, но Роджър ги остави, където си бяха.

Встрани от пътя, там където го беше изритал немият, лежеше калъфът на цигулката и Роджър си позволи да вярва, че може да оцелеят. Втурна се нататък и намери калъфа разбит. Самата цигулка можеше да се оправи с малко настройване и няколко нови струни, но лъкът беше изчезнал безследно.

Роджър се хвърли да го търси в малкото време, което им оставаше, и с нарастваща паника заразмята листа и шума във всички посоки, но без резултат. Нямаше го. Прибра цигулката обратно в калъфа ù, разпъна една от дългите поли на Лийша и малкото спасяеми вещи сложи във вързоп.

Силен вятър разкъса тишината със звука от шумолящите листа на дърветата. Роджър погледна нагоре към залязващото слънце и изведнъж осъзна, по начин, който му беше убягвал преди, че щяха да умрат. Какво значение имаше, че ще държи цигулка без лък и някакъв вързоп с дрехи, когато това се случеше?

Той поклати глава. Все още не бяха мъртви и не беше невъзможно да избегнеш ядроните за една нощ, стига да запазиш самообладание. Той стисна здраво калъфа на цигулката си за успокоение. Ако доживееха до утре, можеше да си направи нов лък с кичур от косата на Лийша. Ядроните нямаше да ги наранят, ако разполагаше с цигулката си.

От двете страни на пътя гората се възправяше над тях мрачна и застрашителна, но Роджър знаеше, че ядроните предпочитаха хора пред всякакви други създания. Щяха да дебнат на пътя. Гората им предлагаше най-добри шансове да се скрият или да си намерят усамотено място, където да направят защитен кръг.

Как? попита го онзи омразен глас. Така и не си даде зора да се научиш.

Върна се обратно при Лийша и коленичи внимателно до нея. Тя все още трепереше и плачеше безшумно.

– Лийша – каза той тихичко, – трябва да се разкараме от пътя.

Тя го игнорира.

– Лийша, трябва да намерим къде да се скрием.

Той я разтръска. Отново никакъв отговор.

– Лийша, слънцето залязва!

Риданията спряха и Лийша обърна към него широки, изплашени очи. Погледна към загриженото му, насинено лице, нейното собствено лице се изкриви и тя заплака отново.

Но Роджър знаеше, че макар и за миг бе стигнал до нея и нямаше да се откаже сега. Не можеше да се сети за много неща, по-лоши от това, което ù се случи, но разкъсването от ядрон беше едно от тях. Сграбчи я за раменете и бясно я разтърси.

– Лийша, осъзнай се! – изкрещя той. – Ако скоро не намерим място, където да се скрием, слънцето ще ни намери разпилени по целия път!

Описа нещата доста живо, съвсем не без да иска, и това оказа желания ефект върху Лийша, която се надигна, за да си поеме въздух; задъхваше се, но вече не плачеше. Роджър изтри сълзите ù с ръкава си.