Ден за изповед

— Едно джудже. Казва се Херкулес.

127

— Апартамент 3а — каза Хари.

— Добре — кимна Роскани и Хари излезе от колата.

Постоя още малко, докато колата на полицаите се отдалечи, после влезе в сградата. Нямаше път назад. Роскани знаеше къде се намират, сега трябваше да го каже на Дани.

— Адриана Хол уведомена. Итън уведомен. Точно както…

— И полицията уведомена.

Дани яростно завъртя количката. Мина в другия край на хола и с безсилен гняв се загледа през прозореца.

Хари не помръдна. Гледаше брат си и не знаеше какво да направи. Елена положи ръка на рамото му.

— Моля те, Хари, остави за по-късно…

Искаше й се той да отиде в спалнята и да си почине. Долавяше как гласът му загрубява, виждаше в очите му умората от вълненията през последната седмица и знаеше, че е на ръба. Беше се върнал да им разкаже за телефонните разговори и за срещата си с полицаите. За помощта, която не можеха да им окажат. Разказа им за заплахите на Роскани и за сключеното споразумение. За Херкулес. За Томас Кайнд. Но Дани сякаш бе чул само онова, което искаше — че когато се върнат с Маршано, ще ги чака главният прокурор. Като че кардиналът е някакъв шпионин или военнопленник, готов незабавно да сподели какво знае за неприятеля.

— Дани… — Хари се отдръпна от Елена и пристъпи към брат си. Умората правеше гласа му още по-настоятелен. — Разбирам гнева ти и уважавам твоите чувства към кардинала. Но, за бога, погледни трезво и разбери, че единствен Маршано стои между нас и затвора. Ако той не проговори пред полицията и прокурора, всички ние — Хари стрелна поглед назад — … включително и Елена отиваме на топло за много дълго време.

Дани бавно се завъртя и погледна брат си.

— Кардинал Маршано няма да погуби църквата, Хари — каза той спокойно и тихо. — Не би го сторил за теб, за мен, за сестра Елена, нито дори заради себе си.

— Ами… заради истината?

— Дори и заради нея…

— Може би грешиш.

— Не греша.

— Тогава, Дани — гласът на Хари бе станал също тъй тих и спокоен, — смятам, че можем само да се опитаме да го измъкнем жив и здрав, а после да оставим решението на него… Честно ли е така?

След дълго мълчание Дани най-сетне прошепна:

— Честно е.

— Добре… — Изведнъж Хари усети как умората го надвива и се обърна към Елена. — Къде да си легна?

128

Ватикана, кулата „Сан Джовани“, същият час

Кардинал Маршано седеше на стола и като замаян гледаше от метър и половина екрана на телевизора. Звукът все още беше изключен. В момента предаваха реклами. Анимация. Той изобщо не осъзна какво предлагат.

В другия край на стаята лежеше кадифената торбичка, която му остави Палестрина. И чудовищният предмет в нея доказваше — сякаш изобщо имаше нужда от доказателства, — че държавният секретар окончателно е потънал в бездната на безумието. Неспособен дори да погледне натам, камо ли да я докосне, Маршано помоли да я махнат, но Антон Пилгер само застана на прага и заяви, че нищо не бивало да се внася или изнася без изрична заповед, а такава нямало. След това добави, че съжалява, и затвори вратата. Шумът на ключалката отекна като гръмотевица в ушите на кардинала.

Изведнъж върху телевизионния екран се появи карта на Китай с обозначения за градовете Уси и Хефей.

Веднага след това камерата се прехвърли в Пекин. Репортерът стоеше на площад Тянанмън.

Маршано посегна за дистанционното.

Щрак

Репортерът говореше на италиански. Предстояло важно съобщение във връзка с трагедиите в Хефей и Уси. Предполагало се, че става дума за незабавна и всеобхватна реконструкция на инфраструктурите в китайската енергетика и водоснабдяване.

Щрак.

Устните на репортера продължиха да мърдат беззвучно. Маршано остави дистанционното. Палестрина бе победил. И все пак въпреки тази победа оставаше още един град, още едно масово отравяне. Що за дяволска упоритост?

След като знаеше какво става, след като знаеше какво ще се случи тепърва, Маршано затвори очи и от все сърце съжали, че отец Даниъл не бе умрял от експлозията на автобуса, та никога да не узнае какъв ужас е породило гнусното безсилие на Маршано и неговото бездействие срещу Палестрина. Съжали, че сам не е умрял, вместо сега да бъде убит от наемниците на Фарел, когато се сетеха за него — вече напълно излишен след станалото в Китай.

Маршано се озърна. През стъклената врата се лееха примамливо слънчевите лъчи на ранния следобед. Освен съня и молитвите тази врата бе единствената му утеха. От нея можеше да погледне към ватиканските градини и да види един пасторален свят, изпълнен с красота й покой. Той пристъпи натам, дръпна завесите и загледа през стъклото как слънчевите лъчи пронизват дървесните корони, обсипвайки земята с великолепна плетеница от светлина и сянка. След малко щеше да обърне гръб на вратата, за да коленичи до леглото си и да моли — както правеше често през последните дни — Бог да му прости ужаса, за чието създаване бе помогнал.

Мислейки за молитвите, той понечи да тръгне назад, когато изведнъж цялата прелест пред погледа му изчезна. Онова, което видя на нейно място, потресе душата му. Беше го виждал стотици пъти, ала никога с такава погнуса, както сега.

Двама мъже вървяха към него по парковата алея. Единият беше грамаден на ръст, облечен в черно. Другият — много по-стар и по-дребен, в бели одежди. Първият бе Палестрина. Човекът в бяло до него бе светият отец Джакомо Печи, папа Лъв XIV.

Докато двамата вървяха напред, Палестрина говореше и оживено жестикулираше. Сякаш в света нямаше нищо друго, освен радост. А до, него папата както винаги се поддаваше доверчиво на обаянието му. И поради това оставаше напълно сляп за истината.

Когато двамата наближиха, Маршано усети как студени тръпки избиха по плещите му и плъзнаха като леден дъх надолу по гръбнака. За пръв път видя с неописуем ужас кой е всъщност този scugnizzo, това безпризорно хлапе от Неапол, както сам обичаше да се нарича Палестрина.

Нещо повече от надарен, обичан и безкрайно убедителен политик. Нещо повече от човек, достигнал със собствени сили до второто по могъщество място в римокатолическата църква. Дори нещо повече от порочно, обезумяло и параноично същество, дало тласък за едно от най-зловещите масови убийства в човешката история. Усмихнатият, червендалест, беловлас великан, който крачеше из шарената сянка на райските градини заедно с омаяния свети отец, бе самият мрак, цялостно и всеобхватно въплъщение на злото.

129

20:35

— Мистър Хари! — избъбри Херкулес, когато Хари отвори и Роскани му кимна да влезе.

Слисаното джудже се люшна навътре с патериците, следвано от Роскани, Скала и Кастелети.

Кастелети заключи вратата и остана до нея, а Скала хвърли поглед към Дани и Елена, после тръгна да обиколи апартамента.

— Въжето, което искахте, е отвън, в коридора — каза Роскани.

Хари кимна, после погледна Херкулес, който висеше на патериците си пред Кастелети, зяпнал от недоумение.

— Заповядайте, моля, седнете… Това е брат ми, отец Даниъл, а това е сестра Елена — каза той на Роскани и Херкулес. Говореше тъй спокойно, сякаш бяха канени на приятелска, вечеря.

Все тъй изумен, Херкулес последва Хари през стаята. Нямаше ни най-малка представа какво става тук. Знаеше само, че ненадейно го измъкнаха от килията в Централния затвор и му казаха, че го местят другаде. Петнайсет минути по-късно пътуваше през Рим с тъмносиня алфа ромео, седнал до главния полицай на Групо Кардинале.

— Чисто е — каза Скала, като влезе отново в хола и погледна Роскани. — От кухнята има изход към задното стълбище. Заключено е с резе. Ако някой се опита да се промъкне през покрива, ще трябва да счупи стъклото и да вдигне доста шум.