Ден за изповед

След това, както преди малко с Адриана, просто остави слушалката, отдалечи се и не спря да върви. Зави по Виа дела Стационе Ватикана — най-обикновен самотен свещеник, крачещ покрай ватиканските стени. Над него се издигаха арки — може би на акведукт, докарвал преди векове вода. Надяваше се скоро да види онова, което представляваха днес — релси, водещи към масивната порта и отвъд нея към ватиканската гара.

„С влак“ — бе казал Дани, когато Хари попита как двамата с отец Бардони са смятали да измъкнат Маршано от Ватикана. В днешно време гарата и релсите се използвали рядко. Само от време на време минавал италиански товарен влак за по-големи доставки. Някога папата пътувал с влака от Ватикана към Италия. Но тази епоха била отминала. Останали само портата, гарата, релсите и един ръждясал товарен вагон на отклонението към късия задънен тунел в края на линията. Само Господ и бетонните стени знаели откога вагонът стои там.

Малко преди да потегли от Рим за Лугано, отец Бардони се обадил на началник-гарата и казал, че кардинал Маршано, макар и болен, не желае повече да вижда вагона и настоява да бъде махнат незабавно. Не след дълго един от железничарите позвънил да съобщи, че точно в единайсет часа в петък сутринта ще дойде локомотив да го откара.

Това бил целият план. Когато вагонът потеглел, кардинал Маршано щял да бъде в него. Просто и ефикасно. Тъй като обаждането идвало от обикновен железничар, отец Бардони не се съмнявал, че работата ще мине като едно от многото делнични задължения. Охраната щяла да се намеси само колкото да пропусне локомотива — пак обикновен разговор между дребни служители, твърде светски, за да стигне до кабинета на Фарел.

Сега Хари вървеше по хълма към горния край на акведукта. Не спираше, гледаше право напред. Когато стигна горе, той се обърна. Ето я главната линия, извита наляво, с лъснали от дългата употреба релси, ето и ръждясалия двоен коловоз право към стените на Ватикана.

Хари погледна назад, където главната линия водеше към гарата Сан Пиетро. Разполагаше с десет минути да стигне дотам, да се огледа и да реши дали ще влезе. Ако размислеше, можеше да си тръгне, преди да пристигнат. Но още когато се обади по телефона, знаеше, че няма да го стори. В десет и четирийсет и пет имаше среща с Роскани на гарата.

124

Ватикана, кулата „Сан Джовани“, същият час

— Искали сте да ме видите, ваше преосвещенство.

Масивната фигура на Палестрина изпълваше почти изцяло рамката на вратата.

— Да.

Маршано отстъпи назад и Палестрина влезе. Един от хората с черни костюми прекрачи след него, затвори вратата и застана на стража до нея. Беше Антон Пилгер, вечно усмихнатият ведър младеж, който само преди няколко дни караше колата на Маршано.

— Исках да поговорим на четири очи — каза Маршано.

— Както обичате.

Палестрина вдигна грамадната си десница и Пилгер изведнъж изпъчи гърди, после се завъртя на пети и излезе — движение не на полицай, а на военен.

Маршано дълго се взира в Палестрина, сякаш се мъчеше да проникне отвъд очите му. После бавно вдигна ръка и посочи мълчащия телевизор. Кадрите върху екрана повтаряха ужасите в Хефей. Конвой от камиони с части на народоосвободителната армия. Тълпи по тротоарите от двете страни. Камерата се насочва към репортер със защитно облекло. Звукът е изключен, но той очевидно се опитва да обясни какво става.

Лицето на Маршано бе станало пепеляво.

— Уси е второто езеро. Искам да бъде последно. Искам да отмените следващото.

Палестрина се усмихна сърдечно.

— Светият отец питаше как сте, ваше преосвещенство. Искаше да ви посети. Казах му, че сте много слаб и засега ще е по-добре да си почивате.

— Стига толкова смърт, Умберто — прошепна Маршано. — Вече съм в ръцете ти. Прекрати този ужас в Китай. Прекрати го и ще ти дам каквото искаше от самото начало…

— Отец Даниъл? — Този път Палестрина се усмихна снизходително. — Ти ми каза, че бил мъртъв, Никола…

— Не е. Ако го помоля, ще дойде. Отмени последното езеро и върши с нас каквото си искаш… Ще отнесем в гроба тайната на твоя „Китайски протокол“.

— Много благородно, ваше преосвещенство. Но за жалост твърде късно във всяко едно отношение… — За момент Палестрина хвърли поглед към телевизора, после пак се обърна. — Китайците капитулираха и вече молят за договор… И все пак… — добави Палестрина със замислена усмивка — във войната няма път за отстъпление. — Той помълча, за да подчертае, че всякакъв спор е излишен, после продължи: — Колкото до отец Даниъл, излишно е да го викате. Той пътува към вас. Може би дори вече е в Рим.

— Невъзможно! — извика Маршано. — Откъде може да знае, че съм тук?

Палестрина пак се усмихна.

— Отец Бардони му каза.

— Не! Никога! — Маршано бе пламнал от гняв и възмущение. — Той никога не би издал отец Даниъл.

— Но все пак го стори, ваше преосвещенство… В крайна сметка се увери, че аз съм прав, а вие и римският кардинал грешите. Че бъдещето на църквата струва повече от живота на един-единствен човек, независимо за кого става дума… ваше преосвещенство… — Усмивката на Палестрина изчезна. — Не се съмнявайте, отец Даниъл ще дойде.

Маршано не бе мразил никого през живота си. Но сега мразеше пламенно, с неподозирана сила.

— Не ви вярвам.

— Вярвайте в каквото си искате…

Палестрина бавно плъзна ръка в джоба на черното си сако и извади торбичка от черно кадифе.

— Отец Бардони ви праща пръстена си за доказателство…

Той остави торбичката върху писалището до Маршано, погледна го право в очите и тръгна към изхода.

Маршано не забеляза кога е излязъл Палестрина. Не чу как се затваря вратата. Очите му бяха приковани в черната кадифена торбичка. Бавно я взе с треперещи ръце и дръпна шнурчето.

Градинарят отвън рязко вдигна глава, стреснат от нечовешкия писък.

125

10:42

Роскани вървеше сам. Утрото беше топло и ставаше все по-горещо. Отпред се издигаше гарата Сан Пиетро. Преди малко Роскани бе слязъл от колата, а Скала и Кастелети продължиха напред. Трябваше да дойдат поотделно и от различни посоки — единият малко преди Роскани, другият веднага след него. Имаха заповед да се оглеждат за Хари Адисън, но да реагират само ако побегне. Идеята бе Роскани да действа спокойно насаме с беглеца, да създаде колкото се може по-непринудена обстановка; но, от друга страна, двамата да заемат такива позиции, че ако Адисън се опита да побегне, неминуемо да попадне на единия или другия. Не водеха подкрепления. Така бе обещал Роскани.

Хари Адисън поведе играта умело. В десет и двайсет позвъни в полицейското управление и каза само:

— Името ми е Хари Адисън. Роскани ме търси.

След това продиктува номер на клетъчен телефон и затвори. Нямаше никакво време да проследят обаждането.

Пет минути по-късно Роскани му позвъни от мястото, където бе отишъл незабавно след кацането в Рим — апартамента на убития отец Бардони.

Роскани: „Обажда се Роскани.“

Хари Адисън: „Трябва да поговорим.“

Роскани: „Къде сте?“

Хари Адисън: „На гарата Сан Пиетро.“

Роскани: „Останете там. Идвам при вас.“

Хари Адисън: „Роскани, елате сам. Променен съм, няма да ме познаете. Видя ли полицаи, веднага си тръгвам.

Роскани: Къде точно ще бъдете?“

Хари Адисън: „Не се безпокойте, аз ще ви намеря.“

Роскани пресече улицата и наближи гарата. Спомни си как бе искал да тръгне срещу Хари Адисън. Сам, с пушка в ръце. Да го убие заради Джани Пио. Но нещата се преобръщаха с главата надолу и ставаха невъобразимо сложни.

Ако Хари Адисън наистина чакаше на гарата, щеше да бъде извън Ватикана, на италианска територия. Може би същото се отнасяше и до отец Даниъл. Все още имаше надежда Роскани да се намеси, преди всичко да попадне в ръцете на Талиа и политиците.

Хари видя как Роскани влезе, прекоси чакалнята и спря отвън на перона. Сан Пиетро бе малка, служебна гаричка край криволичещата през Рим железопътна линия. Наоколо имаше само няколко души. Озърна се и забеляза един мъж със спортно сако, може би цивилен полицай. Но човекът бе влязъл малко преди Роскани, тъй че кой знае…