Ден за изповед

— Първо патериците. После въжето.

Хари подаде патериците над главата си, после метна въжето. Херкулес го сграбчи, изтръска един-два метра, прехвърли примка през рамото си и пусна свободния край.

Хари хвана и усети, че въжето е здраво изпънато. Отгоре Херкулес се усмихна и му махна с ръка. След десет секунди Хари се озова на корниза до него.

— Може да не ме бива в краката, мистър Хари, но инак съм като гранит, а?

— Така си е — отвърна Хари с лека усмивка.

— Тръгнали сме да търсим истината. А на света няма по-благородна цел, нали, мистър Хари? — Херкулес впи поглед в Хари и от очите му бликна болката на цял един живот. После бързо вирна глава и погледна към върха на стената. — Повдигни ме пак, мистър Хари. Този път ще е по-сложно. Облегни гръб на стената и гледай да пазиш равновесие, инак и двамата ще се озовем долу.

Хари притисна гръб към стената и заби пети в тесния каменен корниз.

— Давай — прошепна Хари.

Усети как Херкулес го хвана за раменете и се изтегли нагоре. Навитото въже изшумоля по гърдите му, парализираните крака на Херкулес го удариха по лицето и тежестта изчезна. Хари бързо се озърна нагоре. Херкулес бе коленичил върху стената.

— Патериците — каза той.

— Как изглежда? — запита Хари, докато ги подаваше.

Херкулес провря ръка през патериците и надникна във ватиканския парк. Само на трийсет метра от тях кулата се извисяваше над няколко дървета. Наведе глава и видя как Хари му махна.

— Успех.

— Ще се видим вътре — намигна Херкулес.

Сетне Хари го видя как намота въжето около една издатина на стената, прихвана по-здраво патериците и изчезна отвъд ръба.

Хари се поколеба за секунда, после отново огледа улицата и скочи. Падна, претъркаля се и веднага стана. Изтупа се, придърпа черната барета над челото си и тръгна по Виале Ватикано обратно натам, откъдето бяха дошли. Пистолетът на Скала беше под колана му. В джоба си усещаше тежестта на клетъчния телефон. Сградите отпред се очертаваха като черни силуети на фона на просветляващото небе.

138

6:45

С късо подстригана черна коса, облечен в черен костюм и бяла риза като агент на Фарел, Томас Кайнд оглеждаше Рим от терасата около купола на катедралата „Свети Петър“. Преди два часа бе узнал, че в Пекин всичко е приключило. Двете задачи, свързани с Ли Уън и Чън Ин, бяха изпълнени. Първата — от неподозиращия Чън Ин. Втората струваше доста по-скъпо, но пък бе извършена в най-кратък срок от един агент на севернокорейската тайна полиция със солидни връзки в китайското Министерство на държавната сигурност. Отведоха Ли Уън за разпит на едно военно летище край Пекин. Срещу тлъст подкуп часовият остави вратата отворена и се престори на разсеян, докато влизаше Чън Ин. А Чън Ин свърши работата, очаквайки, че ще го оставят да си отиде. Точно тогава се намеси още един подкупен агент и всичко приключи.

Оставаше само въпросът с отец Даниъл и хората около него. По заповед на Палестрина и с благословията на Фарел вчера Кайнд бе прекарал почти целия ден с петима от ватиканските мъже в черно, подбрани лично от техния шеф. На пръв поглед нямаше никаква разлика между тях и останалите членове на елитната швейцарска гвардия. Бяха католици и швейцарски граждани, но приликата свършваше дотук. Докато всички други бяха преминали с отличие обучението си в швейцарската армия, в досиетата на тези петима пишеше просто: „притежава военен опит“. И ако някой се разровеше из документите, щеше да разбере защо. Всички бяха наети лично от Фарел за телохранители на Палестрина. Трима бяха прогонени от френския Чуждестранен легион преди изтичането на задължителния петгодишен договор. Другите двама бяха започнали като малолетни престъпници, имаха по няколко присъди, преди да постъпят в швейцарската армия и да бъдат изхвърлени от нея — единият за побой, другият заради опит за убийство. Вторият беше Антон Пилгер. И петимата бяха приети в охраната през последните седем месеца, тъй че Кайнд се питаше дали Палестрина не е предвиждал възникването на сегашния проблем и необходимостта от подобни хора. Така или иначе, той прие избора на Палестрина, срещна се с хората, раздаде им снимки на братята Адисън и обясни плановете си.

Единствената цел на братята, обясни той, е да освободят кардинал Маршано. Затова трябваше да охраняват кулата от разстояние и да ги оставят да наближат както си искат. Щом влезеха, капанът щеше да се затвори. Щяха да застрелят братята, да натоварят труповете в багажника на открадната кола и да ги откарат някъде извън Рим, където да бъдат открити след ден-два — убити от неизвестен извършител.

От височината на купола Томас Кайнд се вгледа в празния площад под себе си. След час хората щяха да тръгнат насам. Тълпата, дошла от цял свят да посети това древно и свято място, щеше да се сгъстява с всяка минута. Помисли си колко е странно, че тук се чувства далеч по-спокоен, откъснат от лудостта и отчаянието. Дали пък наистина катедралата нямаше някакво духовно излъчване?

А може би просто му помагаше разстоянието, както и фактът, че само организира убийството. И той се замисли, че ако спре да убива, ако напълно престане, може и да оздравее. Мисълта го ужасяваше, защото с нея най-сетне признаваше, че е болен, безнадеждно пристрастен към убийствата. Но както при всяка болест или пристрастяване, първата стъпка в лечението бе да признае истината пред себе си. А тъй като нямаше как да подири помощ от професионалист, трябваше сам да си бъде лекар и да предпише необходимата терапия.

Той надигна глава и плъзна поглед по далечните брегове на Тибър. Планът, който изложи на петимата, беше делови и съвсем простичък, но пък и не ставаше дума за трета световна война, тъй че при дадените хора и обстоятелства щеше да свърши работа. Сега оставаше само да дебнат и да чакат кога ще дойдат братята.

И тогава Кайнд щеше да направи първата крачка към изцелението: да ръководи плана, докато другите изпълняват.

139

Из кухнята се носеше звън на стъкло и смесен мирис на ром и бира. С глухо бълбукане Елена Возо изля в мивката последното шише малцово пиво „Морети“. После пусна водата, изплакна бутилката и заедно с другите четири я сложи на масата до Дани.

Пред него имаше голяма керамична купа с улейче на ръба. Вътре бяха смесени поравно две прости кухненски съставки — деветдесетпроцентов сладкарски ром и зехтин. На масата вдясно от него лежаха ножици и кутия самозалепващи се найлонови пликчета. Малко по-настрани се виждаше готовото производство — десет нарязани платнени салфетки, напоени със сместа и навити на плътни тръбички. С мазните си пръсти Дани грижливо ги подреждаше в пликчетата и залепваше ръбовете. Бяха общо четирийсет на брой — десет пликчета, по четири тръбички във всяко от тях.

След като свърши, той се избърса с книжна салфетка, после взе бирените бутилки и ги подреди пред себе си. Вдигна купата и предпазливо напълни шишетата с останалата смес.

— Нарежи още една салфетка — каза той на Елена, без да прекъсва работата. — Ще ни трябват пет фитила, дълги около петнайсет сантиметра.

— Добре.

Елена взе ножиците и погледна часовника над печката.

Роскани рязко дръпна незапалената цигара от устата си и я смачка в пепелника на таблото. Ако бе закъснял само секунда, щеше да посегне към запалката. Озърна се към Кастелети, после към огледалото и накрая към широкия булевард отпред. Движеха се на юг по Виале ди Трастевере. През цялата безсънна нощ Роскани не бе изпитвал такава тревога, както сега; мислеше си колко му липсва Пио и колко би искал сега да са заедно.

За пръв път през живота си беше напълно объркан. Нямаше представа дали постъпват правилно. Там беше магията на Пио — той би погледнал цялата работа от съвсем друг ъгъл и биха обсъдили нещата, докато накрая открият приемливо за всички решение. Но Пио го нямаше и ако искаха да намерят решение, трябваше да го търсят сами.