Ден за изповед

134

1:40

Дани пак погледна часовника върху нощното шкафче. Бяха минали петнайсет минути. Нямаше представа дали е задрямал през това време. Току-що Хари дойде да си легне. Преди повече от час бе отишъл да провери батериите. Кой знае къде се бе губил толкова дълго. Сигурно при Елена.

Още от Беладжо усещаше как между него и нея се трупа напрежение и знаеше, че рано или късно то трябва да избухне. Монашеското расо нямаше значение. Когато Елена дойде да се грижи за него в Пескара, Дани почти веднага разбра, че не е от жените, способни да се задоволят с тихия, самовглъбен манастирски живот. Дори и в най-дивите си фантазии не би очаквал тя да се влюби тъкмо в брат му. Но сегашните обстоятелства — той се ухили в мрака — далеч надхвърляха най-безумните му фантазии. Да, безумни — усмивката му внезапно посърна — и ужасно, ужасно трагични. Пред погледа му отново изплува човекът с пистолета в автобуса за Асизи. Отново усети експлозията. Спомни си огъня, писъците, хаоса, премятането на автобуса. Спомни си как инстинктивно скочи и натъпка документите си в джоба на убиеца. Изведнъж този спомен отмина и той вида Маршано зад телената решетка на изповедалнята, чу измъчения му глас: Благослови ме отче, защото съгреших…

Дани рязко се завъртя, притисна глава върху възглавницата и се помъчи да прогони останалото. Но не можеше. Помнеше всичко дума по дума.

Адриана се размърда от шума и надигна глава. Итън излезе от колата, приглади бежовото си лятно сако и тръгна по тротоара към автомобила на Скала. Тя го видя как заобиколи светлото петно под една улична лампа, без да откъсва очи от мрачния силует на отсрещния жилищен блок, после изчезна в сенките. Адриана веднага погледна оранжевата светлинка на часовника върху таблото и се зачуди колко време е спала.

2:17

След малко Итън се върна и седна до нея.

— Там ли е Скала? — запита тя.

— Седи в колата и пуши…

— Тъмно ли е в коридора?

— Тъмно е. — Итън се вгледа в нея. — Заспивай. Ако стане нещо, ще разбереш.

Адриана се усмихна.

— По едно време си мислех, че те обичам, Джеймс Итън…

Итън пак се загледа към сградата.

— Не обичаше човека, а службата…

— И човека, и службата, поне отначало.

Адриана придърпа тънкото джинсово яке и се сгуши на седалката. Дълго гледа как Итън наблюдава сградата, докато накрая се унесе.

135

Пекин, Китай, все още 17 юли, петък, 9:40

— Джеймс Хоули. Американски, инженер хидробиолог — каза Ли Уън на китайски. Обливаше се в пот, а устата, му бе пресъхнала. — Той… той е от Уолнът Крийк, Калифорния. Даде ми указанията. Аз… аз… не знаех какво представлява. Мислех… че е нов тест… за про… проверка на токсичните примеси…

Човекът с армейска униформа отсреща зад грубата дървена маса бе същият, който преди шест часа във Уси искаше от Ли Уън да си признае. Същият, който му сложи белезници, придружи го с военния реактивен самолет до Пекин и после до тази ярко осветена бетонна сграда във военната база, където кацнаха.

— Няма никакъв Джеймс Хоули от Уолнът Крийк, Калифорния — тихо каза военният.

— Не, има. Трябва да има. Аз не съм измислил формулите. Той ми ги даде.

— Повтарям… няма никакъв Джеймс Хоули. Това вече е проверено по документите, които ни даде.

Ли Уън усети как дробовете му се изпразват и изведнъж, осъзна, че през цялото време са го правили на глупак. Ако планът се провалеше, само той щеше да плаща.

— Признай!

Ли Уън бавно надигна глава. Зад мъжа отсреща имаше видеокамера и червената светлинка подсказваше, че всичко се записва. А зад камерата видя лицата на пет-шест униформени войници — военни полицаи или още по-зле, хора от Министерството на държавната сигурност.

Накрая той кимна и като гледаше право в камерата, разказа как бе пуснал „снежните топки“ — смъртоносния, неуловим полицикличен ненаситен алкохол — в системата за водоснабдяване. Надълго и с пълни научни подробности обясни формулата, за каква цел е била създадена и колко души се е очаквало да загинат.

Когато свърши и избърса с длани потта от челото си, двама от униформените изведнъж пристъпиха напред. След миг го вдигнаха на крака и го помъкнаха през вратата към полумрачен бетонен коридор. Преди да изминат десетина крачки, от едно отклонение те застинаха от изненада. В следващия миг човекът пристъпи напред. Държеше пистолет със заглушител. Очите на Ли Уън се разшириха. Човекът беше Чън Ин. Той плъзна пръст върху спусъка и стреля от упор.

Тататата! Тататата!

Ли Уън се сгърчи, отхвръкна назад и кръвта му оплиска стената.

Чън Ин погледна войниците, усмихна се и понечи да тръгне обратно. Изведнъж усмивката му се превърна в гримаса на ужас. Първият войник вдигаше автомата си. Чън Ин отскочи назад.

— Не! — изкрещя той. — Не, вие не разбира…

Той се завъртя и хукна към изхода. Отекна приглушен тътен като звук от миньорски пистолет. Първите куршуми завъртяха Чън Ин, последните пръснаха черепа му точно над дясното око. Също като Ли Уън, той издъхна още преди да се сгромоляса на пода.

136

Рим, 4:15

Хари бе влязъл в банята, за да се отърве най-сетне от брадата. Поемаше голям риск, тъй като щеше да разкрие лицето си, познато на всички от телевизията и вестниците. Но нямаше избор. Дани твърдеше, че не бил виждал във Ватикана нито един брадат градинар.

Херкулес седеше до кухненската маса и гледаше как над чашата горещо черно кафе в ръцете му се вдига пара. Срещу него Елена мълчеше, без да докосва кафето си.

Преди петнайсет минути Херкулес бе излязъл от банята — толкова рядък лукс и удоволствие, че посвети над половин час на бръсненето и горещата вана. И когато Хари излезеше, щяха да имат още нещо общо помежду си. Не само да тръгнат към вражеските земи като дръзки и доблестни кръстоносци, но и да го сторят гладко избръснати. Дреболия може би, ала тази дреболия напомняше униформата на някакво тайнствено братство и безкрайно ласкаеше самолюбието на Херкулес.

Скала видя как вратата на сградата се отвори и двамата излязоха на тротоара. Хари изглеждаше точно като свещеник, тръгнал за ранна литургия. С една-единствена разлика — дългото намотано въже, преметнато през рамото му. Край него джуджето се люшкаше върху патериците си с мощни, сръчни движения на гимнастик.

Напускаха Виа Николо V; Скала ги видя как завиха през мрака наляво и продължиха покрай ватиканската стена на запад, към кулата „Сан Джовани“. Беше пет без двайсет сутринта.

Итън — седнал зад волана на форда с нощен далекоглед в ръката — също ги видя да излизат. Две неща го озадачиха: джуджето и дългото намотано въже.

— Хари и джудже — обади се Адриана.

Беше съвсем будна и ги зърна ясно в секундата, когато минаха под една улична лампа, преди да изчезнат в мрака.

Итън остави далекогледа.

— Но отец Даниъл го няма, а Скала не си мръдна и пръста.

— За какво им е въже? Мислиш ли, че…

— Отиват да измъкнат Маршано — довърши Итън. — А полицията кротува.

— Нищо не разбирам.

— И аз.

137

По мрачната улица изтрополи камион, натоварен с дърва. После отново настана тишина. Хари и Херкулес излязоха от прикритието си зад ъгъла на ватиканската стена.

— Знаеш ли за какво са тия дърва, мистър Хари — прошепна Херкулес. — Целият град е пълен с пещи за пица. Пица — Той болезнено примижа. Изведнъж подаде патерицата си на Хари и се завъртя към стената. — Повдигни ме.

Хари се озърна към улицата, после хвана Херкулес за кръста и го вдигна към тесния корниз, който минаваше някъде на половината височина. Херкулес протегна ръце и успя да се вкопчи в ръба. След миг вече балансираше върху корниза.