Ден за изповед

Роскани кимна, после огледа изпитателно Дани и се обърна към Хари.

— Херкулес е записан за прехвърляне в друг затвор. Има някакво объркване с документите… Искам го тук утре по същото време.

— Утре по същото време можете да приберете всички ни — каза Хари. — Какво стана с пистолета?

Роскани се поколеба, после рязко кимна на Скала. Скала разкопча сакото си, измъкна изпод колана полуавтоматичен пистолет и го подаде на Хари.

— Деветмилиметров парабелум калико. Шестнайсет заряда в пълнителя — каза той на английски със силен акцент. После извади от джоба си и втори пълнител.

— Серийните номера са изличени — безизразно изрече Роскани. — Ако ви хванат, не помните откъде го имате. Споменете ли какво е станало тук, ще отричаме твърдо, а на процеса ви чакат невъобразими неприятности.

— Срещали сме се само веднъж, старши инспекторе — отвърна Хари. — Когато ме прибрахте от аерогарата… Другите изобщо не са ви виждали.

Роскани плъзна поглед из стаята. Огледа Херкулес. Елена. После Дани и накрая Хари.

— Утре — каза той — товарният вагон от Ватикана ще бъде откаран на едно отклонение между гарите Трастевере и Остиензе. Временно ще го оставят там. През цялото време ще се движим след него. Когато локомотивът тръгне, идваме ние. Колкото до останалото… Съветвам ви да избягвате Фарел и хората му на всяка цена. Твърде много са и имат отлична връзка.

Роскани извади от вътрешния си джоб снимка 12х18 и я подаде на Хари.

— Това е Томас Кайнд преди три години. Не знам дали ще ви свърши работа, защото той променя външността си, както ние си сменяме дрехите. Чернокос, рус, мъж, жена… говори поне шест езика. Ако го видите, стреляйте, без да се замисляте. И продължавайте, докато умре. После бягайте. Нека Фарел да обере лаврите. — Роскани огледа стаята. — Отвън през цялата нощ ще има един от нас.

— Мислех, че ни вярвате…

— За в случай, че Томас Кайнд открие къде сте…

Хари кимна.

— Благодаря — искрено каза той.

Роскани отново огледа останалите.

— Buona fortuna — каза той и се обърна към Скала и Кастелети.

След миг вратата се затвори зад тримата полицаи.

Buona fortuna. Късмет.

130

Уси, Китай, 17 юли, петък, 3:20

Блясък!

Ли Уън изкриви лице от ослепителната лазерна светлина и се помъчи да отдръпне глава. Груба ръка го блъсна обратно.

Блясък! Блясък! Блясък!

Нямаше представа кои са тези хора. Нито пък къде се намира. Или как го бяха открили, докато се промъкваше към гарата през ужасената тълпа. Просто се мъчеше да напусне града след трескав спор с ръководството на водопречиствателната станция. Пробите, които бе взел на разсъмване, показваха тревожна концентрация на токсини от синьо-зелени водорасли — също като в Хефей. И той им го каза. Но единственият резултат от неговото предупреждение бе масово струпване на местни политици и здравни инспектори. Докато приключат със споровете и спрат водоснабдяването от езерото Тайху, бедствието вече беше в разгара си.

— Признай! — заповяда някой на китайски.

Груби пръсти отметнаха назад главата на Ли Уън и той видя над себе си лицето на офицер от Народоосвободителната армия, но веднага разбра, че не е само това. Този човек беше от Министерството на държавната сигурност.

— Признай! — повтори офицерът.

Изведнъж тласнаха лицето на Ли Уън към купчина листове, пръснати по масата пред него. Той се вгледа. Това бяха формулите, които получи в пекинския хотел от американския хидробиолог Джеймс Хоули. Носеше ги в куфарчето си, когато го арестуваха.

— Рецепти за масово убийство — изрече гласът зад него. Ли Уън бавно надигна глава.

— Нищо не съм направил — каза той.

Рим, 16 юли, четвъртък, 21:30

Скала седеше и гледаше как жена му играе на карти с майка си. Децата му — на една, три, пет и осем години — спяха. Имаше чувството, че от месеци не си е бил у дома, и искаше да остане тук. Просто да слуша, как бъбрят жените, да усеща мириса на апартамента и да знае, че децата му са в съседната стая. Но не можеше. В полунощ трябваше да смени Кастелети пред апартамента на Виа Николо V и да изчака, докато Роскани пристигне в седем сутринта. После можеше да поспи три часа, преди да се срещнат в десет и половина, за да проследят как служебният локомотив влиза във Ватикана — и сетне излиза — през грамадната желязна порта в непристъпните стени.

Канеше се да иде в кухнята и да свари кафе, когато телефонът иззвъня. Тон бързо вдигна слушалката.

— Si.

— Хари Адисън е в Рим… — изрече гласът на Адриана Хол.

— Знам…

— Брат му е с него.

— Аз…

— Къде са, Сандра?

— Не знам…

— Знаеш, Сандра, не ме лъжи. Не точно сега, след толкова много години.

Толкова много години… Скала си спомни времето, когато Адриана бе млада репортерка, току-що пристигнала в Рим. Готвеше се да пусне репортаж, след който кариерата й щеше да хвръкне до небесата, но така би провалила следствието на Скала по едно тежко убийство. Той я помоли да изчака и тя неохотно се съгласи. Заради това стана fidarsi di — достойна за доверие. И той й вярваше, години наред й подхвърляше вътрешна информация, а тя от своя страна подпомагаше полицията със сведения. Но този път бе различно. Прекалено много неща бяха заложени на карта. И Господ нямаше да ги спаси, ако медиите узнаеха, че полицията помага на братята Адисън.

— Съжалявам. Не разполагам със сведения… Късно е, разбери… — тихо каза Скала и затвори телефона.

131

22:50

Седяха край кухненската маса и слушаха Дани. Около нарисуваната от него скица на Ватикана имаше чаши кафе, бутилки минерална вода и остатъци от пицата, която Елена бе отишла да купи.

— Тук е целта. Тук е мисията — каза Дани за двайсети път. Не говореше като свещеник, а като елитен морски пехотинец. Кулата, е тук, гарата тук.

Дани отново заби пръст в схемата на Ватикана и огледа поред Хари, Елена и Херкулес, за да се увери, че следят и разбират всеки ход. Като че им говореше за пръв път.

— Тази висока стена — продължи той — отива на югоизток покрай тесен павиран път, който, започва от кулата и продължава около шейсет метра. Отдясно е оградата — Дани махна с ръка настрани, — същата, която виждате през прозореца. — Той надигна глава и отново огледа лицата около масата. — От края на стената започва чакълеста алея през дърветата, която ще ви изведе до Виале дел Коледжо Етиопико, булеварда на Етиопския колеж. Оттам надясно стигате до ниска стена и сте почти на гарата. Всичко зависи от точността. Не бива да измъкнем Маршано твърде рано, защото ще имат време да завардят навсякъде. Но трябва да напуснем кулата и да сме във вагона, преди да отворят портата в единайсет за локомотива. Това означава, че той трябва да е извън кулата в десет и четирийсет и пет, а до десет и петдесет и пет да е във вагона. Не по-късно, защото началник-гарата или някой от хората му ще дойде да види дали портата не заяжда. А сега — Дани отново плъзна пръст по скицата, — да речем, че излизате от кулата, но по някаква причина… хората на Фарел, Томас Кайнд, природно бедствие или каквато и да била друга причина… не можете да продължите покрай стената. Тогава тръгнете направо през градината. След неколкостотин метра ще видите друга кула, това е Радио Ватикана. Щом я видите, завийте надясно. Пак ще излезете на Виале дел Коледжо Етиопико, а оттам до стената пред гарата. Продължете около трийсет метра покрай нея. Дотогава вече ще сте на нивото на релсите. Товарният вагон е точно там, между гарата и тунела. Прекосете релсите и минете от другата страна на вагона, за да не ви виждат откъм булеварда. Оттатък има само още един коловоз и стена. Отворете вратата — а това може да ви затрудни, защото е стара и ръждясала — и се качвайте вътре. Затворете. И чакайте локомотива… Някакви въпроси?