Диамантите на Рурк

Той протегна ръка към сина си.

— Не разчитай много на това — каза Мери.

— Това е всичко, което мога да направя.

— Само не се надявай, че ще те чакам. Не искам да бъда сламена вдовица повече. Влезеш ли пак в затвора, ще си намеря друг.

Тя хвана другата ръка на Рой и добави:

— О, по дяволите, излъгах те.

— Знам — отговори Нол.

— Внимавай. Обещаваш ли? Не ставай алчен. Избирай местата. Чу ли?

— Това е единственият начин.

— Колко ще ти дадат сега? От шест до осем години ли? Ще бъда развалина, когато излезеш.

— Гледай на нещата откъм хубавата им страна.

— Или повече. Десет? Дванайсет? Над дванайсет години?

— Трудно е да се каже точно.

— Значи повече от дванайсет. Господи! Напълно ще се скапя дотогава.

— Няма да допусна да ме хванат.

— Така говореше и последния път.

— Мисля, че не е необходимо да споменавам, че става дума за големи пари.

— Да не си посмял — отговори Мери и прикова огромните си очи в Нол.

Рой започна да се върти неспокойно. Погледна баща си, после майка си и взе да хленчи.

— Да се прибираме — рече Нол, взе сина си на ръце и тримата излязоха от сладкарницата.

Хари се обади на следващия ден. Нол му каза, че вече се е заел с работата.

— Информацията ти е точна — добави Нол. — Не съм виждал такова нещо. Страхотно попадение.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Всички обитатели са на почивка.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— Може би имаш право.

— Вероятно имаш връзки в някое туристическо бюро и оттам ти казват кога хората отиват на почивка.

— Не се притеснявай за това.

— Идеята по принцип не е лоша. Въпросът е, че разчиташ на някой друг — връзката ти в туристическото бюро. Може да те използват.

— Нещата не стоят така.

— А как?

— Не се измъчвай с тези въпроси. Никога няма да разбереш. Работата е бетон — ще продължи още десетина години, ако не ни писне дотогава.

На следващата седмица тримата обраха една къща в стил ферма в Лос Алтос, а няколко дни по-късно Нол извърши сам още един тараш. Делът му от двете кражби беше над пет хиляди долара. Хари и Кони разбраха, че държи на думата си, когато им даде полагаемото. Знаеше, че можеше да ги излъже. На тях им беше все едно. Явно не вършеха обирите заради парите. Кони бе казала, че го правят за развлечение, и след като веднъж Нол ги видя в действие, повярва, че е така. Приличаха на абитуриенти, отишли на екскурзия — наперени, шумни, пълни с тъпи въпроси, засмени.

Това караше Нол да се чувства неловко. Според него човек не биваше да се забавлява толкова много от престъпленията, които върши.

Една нощ, докато обираха друга ферма близо до Корте Мадера, Кони започна да надава радостни крясъци, когато видя индианските грънци, окачени по стените. Това им доставяше огромно удоволствие. Вълнуваха се, бърбореха, спореха. Издадоха истинските си имена — Хейс и Кейтлин. От това, разбира се, Нол не успя да научи кои са и какво всъщност са намислили.

Седмиците се изнизваха една след друга. Хейс продължаваше да му съобщава нови адреси. Нол трупаше пари. Но много неща у Хейс и Кейтлин или го обиждаха, или го изнервяха — всъщност почти всичко. Ала наистина притежаваха богат запас от информация.

Във Виетнам Нол познаваше един човек, който имаше маймунка. Не се беше сещал за него от години, но като видя Хейс и Кейтлин в действие, си спомни за него. Маймунката хапеше, пищеше и отказваше да бъде опитомена. Нол така и не разбра за какъв дявол му е на онзи тип. От друга страна, да предположим, че маймуната акаше злато. Е, тогава щеше да е съвсем различно. В такъв случай човек можеше да се примири с много неща.

7.

Джералд Мун караше към забуления в мъгла бряг, който приличаше на стена. Отправил се бе на запад по двупосочното шосе, виещо се през обраслите с червеникави дървета възвишения към океана.

Времето беше мрачно, макар че наближаваше обяд. Червеникавите дървета бяха високи и израснали близо едно до друго. От време на време през лабиринта от клони се провираше по някой слънчев лъч и това беше всичко.

А сега и тази стена от мъгла се издигаше на пътя пред него. Джералд намали и включи фаровете на исузуто.

Предположи, че колата е на мистър Рурк. Той му каза да отиде да я вземе от паркинга на Гиъри в десет и половина. Джералд не се изненада, когато я видя там. Рурк явно си бе свършил работата. Не очакваше обаче, че ще види името си, вписано в регистрационния талон.

Рурк знаеше как да прави хората свои длъжници.

Джералд продължи да шофира през мъглата. Сякаш минаваше през мляко. Отпусна педала на газта и колата намали ход. Тридесет километра в час. Двадесет. Джералд напрягаше взор през предното стъкло, като се опитваше да се движи до бялата линия в края на шосето. Той беше на двадесет и две години, метър и деветдесет и шест и почти толкова дебел, колкото висок. Юмруците му бяха като пъпеши. В ръцете му воланът изглеждаше като връв от лико. Бе наследил ръста от майка си — полинезийка. Баща му беше кореец — умен и мълчалив, но имаше склонност да се зъби. В лицето Джералд приличаше на него.

Продължи да кара в мъглата. Искаше да погледне часовника си, но не можеше да откъсне очи от пътя. Трябваше да бъде при мистър Рурк по обяд и не искаше да закъснява.

Нямаше насрещно движение. Това поне беше хубаво. Джералд запомни указанията и не се налагаше да проверява записките си. След около двадесет и пет километра трябваше да има разклон и табелка за пътя към страноприемница „Синята гъска“. След известно време видя отбивката вляво. Подмина я. Включи на задна скорост, върна се и сви по чакълената настилка.

От двете страни на тесния път растяха гъсти храсталаци. През последните осем-девет километра Джералд забеляза само няколко къщи. Явно се намираше в дълбоката провинция.

Чакълът потропваше под гумите на колата. Джералд погледна часовника си — дванадесет без пет — и когато вдигна глава, видя пред себе си черните стоманени пилони на висока порта.

Натисна спирачките. Колата се плъзна и спря на около двадесет сантиметра от портата.

Оттатък се чу някакъв шум — все едно някой си правеше гаргара с пясък. Джералд отвори прозореца на колата си. Звукът идваше от черен високоговорител, поставен на един от металните пилони.

— Покажи си лицето — чу се оттам.

На върха на пилона имаше камера. Джералд подаде глава от прозореца на колата и погледна в обектива. Чу се изщракване и бръмчене и черната порта се отвори. Джералд подкара навътре.

Мистър Рурк беше голяма работа. Човек никога не знаеше с какво може да го изненада. Всеки четвъртък следобед от три седмици насам той даваше на Джералд по шестстотин долара в брой, без да иска нищо в замяна. Джералд непрекъснато му повтаряше, че трябва да заслужи парите и мистър Рурк все обещаваше, че ще му предостави възможност.

Чакъленият път минаваше през една ливада и свършваше пред двуетажна дървена къща, където беше паркирана тойота терсел. Джералд спря до нея. Излезе от колата си и раздвижи рамене под сакото на синия си вълнен костюм. Купил го бе от магазина за гиганти. Това беше първият му костюм и му струваше по-голямата част от седмичната заплата — ако това беше точната дума. Но подсъзнателно чувстваше, че въпреки неугледния си външен вид, мистър Рурк ще отдаде дължимото на деловия му костюм.

Джералд подръпна краищата на сакото и се приближи до вратата. Преди да успее да почука Рурк се появи на прага и го покани да влезе.

Интериорът беше такъв, какъвто би се очаквало от човек, който купува дрехите си от най-евтините магазини, Напомни му за апартамента, в който Джералд живееше с майка си и сестра си в Сан Франциско. Рурк имаше пари, а живееше като тях.

Не биваше обаче да го подценява. Щом мистър Рурк предпочиташе да си харчи парите за коли, вместо да си купува мебели, Джералд нямаше нищо против.