Диамантите на Рурк

— Вземи си — каза Нол и Рой си избра оранжевата.

— Благодаря — отговори Рой. — Сър.

— Добро момче, рече Анди Попс.

— Мисля, че се въвлякох в нещо — започна Нол.

— Съжалявам да го чуя. Винаги съм те харесвал.

— Трябва ми чист прекупвач.

— И сделка с чист продавач.

— Никога не съм споменавал името ти — каза Нол. — Нито твоето, нито на когото и да е друг. Не предавам хора, които се държат добре с мен.

— Не знаех това. Прекарах много безсънни нощи заради теб. Все очаквах да потропат на вратата ми.

Анди Попс не се преструваше. В гласа му се долавяше неподправен страх. Приличаше на развалина, но нещо винаги ставаше зад тези воднисти очи на стар кон.

— Не ми трябва такава работа — рече той. — Имам законен бизнес. Такова нещо е десет процента за мен, а главоболията — деветдесет и девет. Дори не знам дали си заслужава труда.

— Аз знам — каза Ной. — Вещите, които хората крадат, са много по-интересни от онези, които продават.

— Тук позна.

— Напипал съм златна мина. Имам няколко адреса. Да не ти казвам какви неща ще измъкна от къщите.

Рой махаше обвивката на близалката, като люлееше крака, без да обръща внимание на разговора на възрастните.

— Ти знаеш какво е качество. Само като видях къщите, си представих какво има вътре.

Анди Попс махна очилата си и потърка очи. Въздъхна тихо, сякаш се предаваше.

— Ако свиеш нещо необикновено, донеси го — каза той.

— А стоки за потребление?

— Занеси ги другаде. За какво ми е използвано видео? Аз не съм прекупвач.

— И още как — възрази Нол. — Ти си един взискателен прекупвач.

— Не желая неприятности.

— Знам, че не искаш да продавам стоката другаде. На някой ексцентричен аматьор, който ще ме издаде, веднага щом го надушат. По-рано бях благороден, макар че ми даваше само между шест и осем процента. Нека сега бъдат петнадесет-двадесет и ще си затварям устата.

Старата развалина Анди се замисли дълбоко и се умълча. Очите му се проясниха и той ги впери в Нол.

Рой престана да люлее крака. Нол чакаше Анди Попс да заговори, като се чудеше дали не го беше притиснал твърде много.

— Ще ги продавам. Но не ми носи нищо белязано. Не ме интересува. Има ли име или номер, по-добре си го заври някъде. Няма да дам и два цента за такъв предмет.

— Напълно съм съгласен с теб — отговори Нол.

Анди Попс ги изпрати. На външната врата каза:

— Надявам се, че работиш сам.

— До известна степен.

— Ще бъдем в безопасност, докато хората около нас са чисти. Не забравяй това. Що се отнася до мен, партньор може да ми бъде само човек, на когото имам пълно доверие.

— Не знаех, че имаш партньор — рече Нол.

— И аз — отговори Анди Попс.

На следващия ден — петък — Нол нае детегледачка за сина си и отиде с микробуса до Портеро Хил в един часа следобед. В миналото това беше бедняшки квартал, но през последните десет години тук масово се заселиха работници, които се възхищаваха на грозните му гледки и местоположението на завет от океанската мъгла. Жилищата в Хил сега наброяваха триста хиляди.

Нол включи на задна скорост и се приближи до вратата на гаража. Улицата беше безлюдна. Господ да поживи глупаците, които ходеха на работа, помисли си Нол. В делничен ден кварталът беше безлюден като царството на мъртвите.

Нол заобиколи къщата и слезе до вратата на мазето. Носеше спортна чанта с лост и няколко отвертки, резачка за стъкло, лепенки и малко фенерче. Сложи си памучни ръкавици, извади лоста и пъхна острата част между вратата и касата. Ключалката сигурно беше закована с няколко дървени винта. Нол дръпна лоста към себе си, натисна го и вратата се отвори.

Влезе и се качи в коридора на първия етаж. На площадката спря да си поеме дъх. Господи! Не ти достига въздухът, когато си на път да получиш петнадесет-двадесет процента от откраднатото.

Започна да изнася разни неща. Стерео-уредба и няколко стола от Барселона, които измъкна от боядисания в бяло хол. Десетина италиански чаши на високи столчета и някакъв скапан китайски порцеланов сервиз. Както и няколко сребърни чинии — още по-скапани.

В хола имаше остъклен бюфет с петдесет-шейсет старинни японски украшения от слонова кост с резба. Нол ги уви поотделно в книжни салфетки и ги сложи в една калъфка за възглавница, която намери в гардероба.

Спалнята беше боядисана в тъмночервено и бежово. Мебелите бяха от розово дърво. Над леглото беше окачена голяма литография — летовник, излегнал се под синьото като тюркоаз небе. Според Нол литографията се различаваше от останалото обзавеждане. Свали я от стената, занесе я в микробуса и заличи разликата.

В спалнята имаше два гардероба. В единия висяха двадесетина костюма от Армани и Джани Версачи, малък размер. Би ги продал на всеки друг прекупвач най-малко за десетина долара на парче, но Анди Попс не би ги взел. Вторият гардероб беше пълен с дрехи от обикновен универсален магазин — вълнени костюми и жилетки. Бяха му по мярка и Нол взе няколко черни панталона и едно сако на рибена кост с кръпки от кожа на лактите.

Другите две стаи бяха обзаведени за домашни офиси. Компютър Макинтош 386, H-P лазерен принтер, факс Мурата и копирна машина Канон. Нол занесе всичко в микробуса. Беше вече почти пълен. Сетне погледна часовника си и установи, че е бил в къщата дванадесет минути. Хвърли спорната чанта отзад, покри стоката с брезент, затвори вратите и потегли.

До Фремонт имаше един час път. Нол не бързаше. Пазачът на портата очакваше мистър Холмс. Нол вкара микробуса на заден до товарния док и Анди Попс излезе от склада.

Той пъхна глава в микробуса, дръпна брезента и погледна. Видя японските украшения и каза:

— Три хиляди и сто.

— А литографията? Има печат и номер.

— Билет право за затвора. И без това интересът намаля. Пазарът е пренаситен. Изостанал си.

Нол влезе с Анди Попс в кабинета му, докато други хора се заеха да разтоварват микробуса. Взе парите в банкноти от сто и петдесет долара, а Анди му даде няколко близалки за Рой. Преди да започнат задръстванията по пътищата, Нол се отправи към Сан Пабло с три хиляди и сто долара в джоба, като се чудеше дали не е продал твърде евтино японските украшения. Трябваше да се осведоми за новите цени.

Замисли се да заведе Мери в хубав ресторант. Да извика детегледачка. Да обуе черния панталон и сакото на рибена кост. На няколко пресечки от дома си той спря и напъха дрехите в една кутия за дарения. Взе Мери и Рой и ги заведе на вечеря, после да ядат мелба в сладкарница.

Извади пачката и отброи петдесет долара, за да плати сметката. Знаеше, че Мери ще ги види. Това беше единият от начините да й съобщи новината.

Изядоха сладоледа. Нол наблюдаваше Мери под око и я чакаше да каже нещо.

Тя беше хубава жена. Кожата й беше гладка и чиста. С големи, шоколадово-кафяви очи и добре очертани скули, които прилягаха на изваяните извивки на веждите и брадичката й. Беше на тридесет и шест години и имаше съвсем леки бръчки в ъгълчетата на устата. Дължаха се на тревогите й. Тя се омъжи за Нол, когато беше на двадесет години и преживя доста покрай него.

Той изгребваше последните лъжички сладолед, когато Мери каза:

— Виждам, че седмицата ти е била успешна.

— Не беше лоша.

— Много ли работа имаше?

Мери имаше страхотни пълни устни, но сега те бяха стиснати и изтънели.

— Мисля, че попаднах на нещо.

— О, Съни!

— Струва ми се безопасно.

— Не съществува такова.

— Писна ми да си броя дребните пари.

— Предпочитам да го правя, отколкото да отглеждам сина си сама.

— Ще направя всичко възможно това да не стане.

Рой спря да яде сладоледа. Очите му се стрелкаха ту към Нол, ту към Мери. Детето се бе появило съвсем неочаквано, защото го бяха заченали дълго след като бяха престанали да се надяват. Рой не се отделяше от родителите си. Нол се зачуди дали това има нещо общо с факта, че се е докоснал до баща си едва когато стана на четири години.