Диамантите на Рурк

В този миг Джералд се сети, че мистър Рурк бе идвал в апартамента му. Знаеше къде живее майка му.

Дали би посегнал на нечия майка? Джералд видя колко съсредоточено се бие Рурк в гимнастическия салон, и погледа в очите му. Ами ако му скрои някакъв номер и го направи за смях?

— Виждам, че си разбран — каза Хармън. — Не си като Оскар.

Джералд го погледна. Очите на Хармън бяха притворени. Подхилваше се. Опитваше се да хитрее.

— Не мога да работя, ако съм враждебно настроен към партньора си — продължи Хармън. — Мисля, че с теб ще се спогаждаме. Може да организираме нещо. Няма само да изпълняваме неговите поръчки. Може да свием нещо. Понякога в торбичката има две хиляди долара.

Джералд натисна рязко спирачката и стисна Хармън за врата. Хармън разпери неокосмените си ръце и започна да грачи. Лицето му се зачерви. Джералд го пусна и каза:

— Да не си посмял дори да си го помислиш.

8.

— Ще правим ли нещо възбуждащо тази вечер? — попита Кейтлин.

— Нямаме време — отговори Хейс. — Не ми харесва тази идея — ей така, на момента. Рисковано е.

— А на мен точно това ми харесва.

Кейтлин се наведе към него и го целуна по ухото. После го захапа леко, за да привлече вниманието му.

— Можем да се обадим на Барни — рече Хейс. — Да го накараме да огледа Пиемонт.

— Нещо възбуждащо, а?

— Да. Нали това искаш?

— Аз ли? — попита Кейтлин. — Сякаш на тебе не ти се иска.

— Да — призна Хейс. — Иска ми се.

— Имам работа за теб — каза Хейс на Нол по телефона и му съобщи адреса.

Нол изръмжа. Пиемонт. Страхотно.

— А сега условията — продължи Хейс. Ще го направим тази вечер.

— Няма да стане — отсече Нол.

— Тази вечер — повтори Хейс.

— Трябват ми поне два дни, за да се уверя, че е безопасно.

— Сега или никога!

— Готов съм да откажа.

— А готов ли си да развалиш цялата сделка? Ти си лесно заменим.

Нол замълча отчаяно, сетне каза:

— Мога да отида с колата и да поогледам.

— Тогава да кажем в полунощ, а? На Гранд Авеню, срещу театъра, входа за Лейксайд парк.

— Ще видя какво е положението.

— Бъди там — рече Хейс.

Вече беше юни. Нол работеше с тях от шест месеца. Това бяха най-необикновените месеци в живота му. И най-доходните. Плащаха си сметките и последния път, когато надникна в спестовната книжка на Мери, видя, че тя има двадесет и две хиляди долара.

Нол не обичаше да прави обири преди неколкодневна подготовка, но знаеше, че в къщите няма да има хора. Винаги беше така.

Качи се в микробуса и потегли към Пиемонт, нагоре към възвишенията над Оукланд.

Обектът беше една дървена вила. Намираше се близо до улицата, но пред прозорците цъфтяха храсти. Задният двор беше опасан с осемнадесетметрова ограда, която закриваше алеята за коли пред постройката.

Кварталът, разбира се, беше богаташки. Но в Пиемонт всички са такива.

Нол обиколи вилата два пъти. Не видя никого. Над предната и задната врата светеха крушки, но всичко останало тънеше в мрак. Вечерта беше топла, ала бунгалото беше затворено отвсякъде. Тревата не беше окосена. Нол се върна надолу по хълма, яде пържени яйца в едно ресторантче и после отиде в един бар с оскъдно осветление. Седна до тезгяха, изпуши пет-шест цигари, изпи две бири и хапна фъстъци. На всеки половин час звънеше по телефона във вилата, но никой не вдигаше.

В единадесет и половина излезе от бара. Качи се в микробуса и пак обиколи вилата. Може би прекаляваше, но трябваше да бъде сигурен. Всичко това го изнервяше — адрес след адрес, баровски квартали, безлюдни къщи, лесно. По-хубаво нещо не му се беше случвало.

И продължаваше. Тази вечер отново. Вилата беше затворена и тъмна, с изключение на лампите на предната и задната врата. Стана почти полунощ. Във вилата нямаше никой.

Нол отиде на уреченото място. Хейс и Кейтлин вече бяха там — пред входа на Лейксайд парк. В ръце държаха еднакви малки пътнически чанти. Хейс беше със скъп панталон и кожено яке. Кейтлин се бе докарала с копринена риза и яке, джинси от сто долара и каубойски ботуши от крокодилска кожа.

Нол паркира до тротоара. Те седнаха на задната седалка и микробусът потегли.

— Вероятно си мислехте, че няма да дойда — рече Нол.

— Аз не се притеснявах за това — отговори Хейс.

— Ти няма да ни разочароваш, нали Ралф? — попита Кейтлин.

— Каква е къщата? — заинтересува се Хейс.

— Стара вила. Няма да ни затрудни — отговори Нол. — Задната врата е остъклена и можем да влезем оттам.

— Само ми кажи, че ще го направим — каза Кейтлин.

— Предполагам.

— Върховно!

Те започнаха да се преобличат в черни анцузи. Сложиха си черни плетени шапки, черни кожени ръкавици, черни маратонки. Това беше един обикновен обир, а те се държаха като на десант. Нол беше с всекидневните си дрехи — работни панталони и памучна риза.

Изкачиха се по хълма и той посочи вилата, докато минаваха покрай нея. Спря една пресечка по-нататък и ги накара да махнат шапките и ръкавиците си, докато вървят по улицата и алеята пред къщата. Високата порта беше залостена отвътре, но Нол прехвърли Кейтлин от другата страна и тя я отвори. Влязоха в двора и се приближиха до задната врата.

Нол си сложи ръкавици и отвъртя крушката. В горната част на вратата имаше четири квадратни прозорчета.

— Ще сложим ли лепенка на стъклото? — попита Кейтлин. — Искам и аз да опитам.

Нол се съгласи, без да спори. Тя извади ролка лепенки от чантата му, откъсна няколко ленти и ги залепи на едно от прозорчетата. После счупи стъклото с дръжката на една отвертка. Чу се само едно изскърцване и нищо повече. Кейтлин издаде леко стенание, което прозвуча като нещо, което би направила в леглото по време на полов акт.

Тя махна лентата заедно с полепналите по нея стъкла.

— Ето, правим го — изцвърча Кейтлин. — О, да, наистина го правим!

— Тихо — каза Нол и разчисти стъкълцата, бръкна вътре, напипа резето и отключи вратата.

Влязоха в пълния с кашони, буркани, градинарски инструменти, тенекии с боя и купчини стари вестници килер. Вратата за кухнята беше заключена. Нол си поигра с нея две секунди и тя се отвори. Чувстваше се напрегнат и нащрек.

Тръгнаха по дългия централен коридор към хола. Всичко беше подредено и чисто. Личеше, че тук живее сама възрастна жена. От двете страни на коридора бяха окачени разноцветни чинии, някои от които датираха от 50-те години. Подът беше застлан с бежов мокет, върху който имаше ориенталски килим. В ъгъла на хола стоеше пиано и големи, тапицирани с брокат диван и кресла. На стената — семейни снимки, а над камината висеше гравюра на ловна сцена в позлатена рамка.

— Бабичка — отбеляза Кейтлин. — Някоя дребна дъртофелница ще падне, като се прибере в дома си.

Хейс и Нол отидоха в трапезарията. В бюфета имаше поднос, купичка за сос и няколко чинии — всички от сребро. Порцелановите съдове бяха от Лимож 2 — на цветенца.

Нол отвори долните вратички. Вътре имаше още сребро — две кутии, три по-големи подноса, три чинии и сервиз за чай. Не беше необходимо да гледат знака за качеството.

— Пълен кич — извика Кейтлин от хола.

Тя съзерцаваше редицата големи чаши, наредени на полицата над камината.

— Това е английски кралски порцелан от Доултън — рече Нол през рамо. — Ще ги вземем.

— Мислиш ли, че някой ще ги иска?

— Моят прекупвач ще вземе всичко — по дванадесет долара парчето. Ще ги увием във вестници. Коледните чинии от хола — също.

— Кои?

— Порцелан от Делфт 3. Колекционерите ги събират. Между седем и петнадесет долара за по-новите и вероятно петнадесет-двадесет за по-старите.

— Господи! Америка на свободата и баналността! — възкликна Кейтлин.