Диамантите на Рурк

— Сигурно — рече Уелкъм.

— Те си знаят работата — продължи лекарят, но Уелкъм не го чуваше, а мислеше само за уволнението. — Много са способни. Имат всякаква техника. Болница „Летърман“ в Сан Франсиско. Бил ли си там?

Уелкъм поклати сковано глава. Уволнен!

— Страхотен град — каза лекарят. — Навсякъде кипи живот. Там ще те изправят на крака и ще се забавляваш.

В „Летърман“ сложиха в крака на Уелкъм няколко пирона от неръждаема стомана. Можа да стъпи едва в началото на юни. Междувременно правеше упражнения със здравия си крак. Убеди една от медицинските сестри да му донесе гири, за да поддържа мускулите на ръцете и горната част на тялото си. Правеше по хиляда коремни преси на ден, като си почиваше след всеки сто.

Направи първите си стъпки — отиде до тоалетната. Най-сетне се измъкна от леглото.

Лекарите му предписаха гимнастика по три пъти на ден, за да възстанови силата и гъвкавостта си. Уелкъм започна собствена рехабилитационна програма. Какво друго можеше да прави с краката, освен да върви? И затова започна да ходи. Болницата беше голяма. Той слизаше с асансьора на долния етаж и крачеше по коридора. Изчисли, че една пълна обиколка е равна на осемстотин метра.

След седмица направи пълна обиколка. На следващия ден — две. Започна да мисли, че военните са променили решението си и ще му разрешат да остане във флотата. Заякваше. Тялото не му изневери.

Официалното съобщение дойде през юни. Там пишеше: „На служба до 02 юли.“ Лекарят му каза, че тогава ще излезе от болницата.

Наскоро след това го посети служителка, отговаряща за ветераните от войните. Каза, че ще му помогне през периода на приспособяването към цивилния живот. Записа данните от автобиографията му, за да ги изпрати на подходящи работодатели из целия щат.

Уелкъм й се ядоса съвсем безпричинно. Тя не беше виновна, че ще му търси работа, която никога не бе искал.

Разпита го за военната му подготовка и дали може да използва нещо от нея в цивилния живот.

— Аз имам тясна специалност — отговори Уелкъм. — Съмнявам се дали ще има приложение извън войската. Седемнадесет години съм убивал хора и съм взривявал обекти. Мислите ли, че тази професия се търси?

4.

Седмица след Деня на благодарността един от клоновете на ЕвХаТек изгуби голям дял от основните продукти, които продаваха на пазара. На връх Коледа цялата емисия от акции на друг клон потъна в дън земя.

Къде? — чудеше се Хейс. В някоя дупка в пустинята?

Цяла сутрин говори със служителите от складовете и превозвачите. Не отиде да обядва, а накара секретарката си да му донесе кисело мляко и ментов чай с лед.

В офиса не беше лошо, ако се налагаше непрекъснато да говориш по телефона. Кабинетите на компанията и Сан Рафаел приличаха на общинските колежи в Калифорния, които държавата построи с десетки в края на петдесетте и шестдесетте години, когато парите се нареждаха след добрия вкус и чара. Продълговати ниски постройки, просторни помещения, прозорци в покривите, белосани стени, греди, дървен под и множество прозорци с гледка към парка и игрищата.

Хейс продължи да говори с хората от югозапад. В два часа следобед през открехнатата врата на кабинета си той видя, че Рурк се е отправил към изхода, щастлив и доволен, че си е свършил работата за деня.

Хейс го повика и Рурк подаде глава през вратата.

— Къде отиваш?

— У дома — отговори Рурк така, сякаш искаше да му каже, че не е негова работа.

— Онези от югозапад изгубиха стоката.

— Така ли? Защо ти се занимаваш с това? — попита Рурк.

— Това е много стока, Евън.

— Ние плащаме на служителите си да се справят с тези проблеми.

— Мислиш ли, че на разпространителите не им е писнало вече?

— Така е в бизнеса — каза нетърпеливо Рурк.

Изглеждаше много по-обезпокоен, че го задържат, отколкото за загубата на компанията.

— Сега всичко е наред. Овладях положението — добави Хейс.

— Вършиш черната работа.

— Е, можеш да си ходиш.

— Добре.

Рурк се обърна и излезе. Хейс се завъртя на стола си и го видя как крачи към автомобила си, паркиран начело на редицата коли, принадлежащи на изпълнителните директори на компанията. Изобщо не му пукаше, ако се съдеше по походката му.

Как го постигаше? Сякаш идваше тук за развлечение, а после имаше работа.

По-рано Хейс се възхищаваше на безразличието на Рурк. Той винаги запазваше хладнокръвие в трудни моменти.

Двигателят на мустанга му запали, потрепери и изрева силно, докато Рурк го изкарваше от паркинга на заден ход.

Сега обаче безразличието му късаше нервите на Хейс.

5.

Те нахлуха в живота на Съни Нол ей така, ненадейно. Едно неделно утро той беше вкъщи с петгодишния си син. Нол, съпругата му Мери и Рой живееха в едно разнебитено бунгало в Сан Пабло, зад няколко резервоара с петрол. Нол вършеше всичко — боядисване, дърводелство и дребни поправки на двигатели. Биваше го. Рекламираше услугите си с написани на ръка бележки, които залепяше върху таблата за обяви, в супермаркетите и обществените перални. Нямаше постоянна работа от седем месеца. Мери беше сервитьорка в клуб „Падък“, до прочутия мост Голдън Гейт.

Телефонът иззвъня. Обади се някакъв тип, който се представи като Хари. Нол никога не беше чувал такъв глас — рязък, властен. Знаел, че Нол търси работа и може би двамата щели да свършат нещо.

— За каква работа става дума? — попита Нол.

— За онова, което знаеш да правиш най-добре.

След няколко секунди Нол рече:

— Приключих с нея.

— Пак ще говорим — настоя Хари.

— Няма за какво. Не искам да ти губя времето.

— Нямам нищо против.

— Тогава не губи моето — сряза го Нол. — Ако мога така да се изразя.

— Само за разговора ще получиш петстотин долара. Най-лесният начин, по който си печелил пари. Пет стотака за половин час.

— Не думай.

— В центъра, на площад „Жирардели“, край фонтана, в седем часа — каза Хари и затвори, преди Нол да успее да възрази.

Цял ден Нол си повтаря, че няма да отиде. Беше скъсал с онзи начин на живот. Никой нямаше да му плати петстотин долара само за да говори.

Замисли се обаче за Мери, която работеше за двадесет и пет долара на седмица, ако не се брояха бакшишите. Ако им провървеше, донасяха вкъщи общо около четиристотин долара. Едва стигаха за наема, храната, газта и застраховката на микробуса. Купуваха на сина си дрехи на старо.

Течеше втората седмица от декември. Коледна музика се разнасяше от радиоапарата — нямаше отърване от нея. Нол трябваше да преброи набързо монетите в джоба си, ако искаше да си купи хамбургер. А сега онзи тип му предлагаше петстотин долара за половин час, при това само да поговорят.

Мери се прибра в пет часа. Нол смени ризата си и се качи в микробуса. Каза й, че ще се върне в осем.

На площад „Жирардели“ имаше скъпи пазарни центрове. Намираше се непосредствено до залива на Сан Франциско, на улица „Пауъл“, под спирката на въжената линия — рая за туристите. Нол застана до фонтана и средата на площада. „Жирардели“ го изнервяше заради блясъка си. Мъже и жени се разхождаха по плочките на вътрешния двор и се мотаеха по коридорите на триетажните магазини, като вървяха с небрежната походка на хора с пари в джоба и в кредитната карта.

От горните етажи се разнесе весела инструментална версия на „Елхови лес“. Соло на китара. Нол съзнаваше много добре, че мястото му не е тук. Беше облечен с фланелена риза и войнишки ботуши с метални плочки отпред.

Вглеждаше се в лицата на минувачите в очакване да види Хари, който търси крадец.

Забеляза мъж и жена от другата страна на фонтана: Бяха около тридесетгодишни: той — може би няколко години по-голям от нея. И двамата бяха руси, свежи и привлекателни — така би изглеждал всеки, който може да си позволи всичко. Страхотни прически, безупречна кожа, съвършени зъби. Той беше със сив панталон, обувки от „Гучи“ и червен пуловер, който сигурно беше от кашмир. Тя се бе загърнала с дълго манто от чортова кожа. На врата й беше завързан скъп шал, а на китките й блестяха гривни с диаманти.