Диамантите на Рурк

Филип Финч

Диамантите на Рурк

На ръба

В пропастта

Според Кейтлин Хеймс животът беше скучен и безсъдържателен, ако човек се придържаше към безопасното и общоприетото. Встрани от посредствеността! Да се откъснеш от нея, дори да нарушиш някои правила, за да го направиш. Пътуване към крайностите. Да стигнеш до самия предел на съществуването, да се наведеш и да отправиш взор в бездната.

Подобни мисли можеха да се родят в главата на човек, постигнал амбицията си да има прекалено много пари и да няма какво да прави.

Или може би тя беше по рождение леко ексцентрична, заразена от онзи вирус на порока, който се спотайваше в нея през всичките тези години и накрая се разрази.

Отначало Хейс мислеше, че това се дължи на предградията. Кейтлин бе израснала в Ню Рошел, област Уестчестър. Тя беше единственото дете на русокоси родители от шотландски произход, които притежаваха къща в стил Тюдор с четири спални и няколко коли. Баща й се занимаваше с реклама и пътуваше с влака до Манхатън всяка сутрин. В Ню Рошел беше хубаво — той не представляваше сбирка от стереотипни квартали, но не беше и райски кът. Ала както и да го опишеш, ако баща ти се смесва всяка сутрин със сивите тълпи на перона, ти не си нищо друго освен хлапе от предградията, обречен завинаги да пазаруваш от близкия супермаркет и свързан с местната гара.

През първите няколко месеца от брака им Хейс мислеше, че Ню Рошел е формирал Кейтлин. Това обясняваше презрението й към установения ред и предсказуемото. Както и вкуса й към свръх изтънченото. Не че беше израснала в такава атмосфера, но съзнаваше много добре какво й липсва, имаше нюх към лъскавите измерения на изтънченото, познаваше го и усещаше, че го заслужава, но е лишена от него. Тя изпитваше необикновен апетит, неприсъщ дори на истински гладните. Най-малко на тях.

Хейс бе израснал в Скотсдейл. Баща му беше управител на пет-шест супермаркета в Тусон и Финикс. Хейс също се измъчваше от утъпкания път на тъй наречения хубав живот, но беше малко стеснителен, за да се опита открито да се домогне до онова, което действително заслужаваше. Ала не беше ли тъкмо това стимулът, който го подтикна към върховите му постижения и печалби от деветдесет и девет процента?

Само че у Кейтлин имаше нещо друго. Тя знаеше как да живее свободно. Не че се отказваше от хубавите неща. Напротив, тя ги приемаше като полагащи й се и тръгваше оттам. Изследваше. Знаеше как да разнообразява живота си. Кейтлин беше винаги готова да ощипе тигъра за носа и това я опияняваше. Истрашно, и увличащо.

След известно време Хейс разбра, че не може да излезе на глава с Кейтлин, Оставаха две възможности — или да я напусне, или да остане при нея и да й позволи да го заведе там, където тя иска.

И все пак, макар че Хейс съзнаваше ясно всичко, той не очакваше, че тя ще премине границата. Според него това приличаше на влакче на ужасите — изпитваш тръпки на вълнение, пулсът ти се учестява, но животът ти не е изложен на риск.

По-късно Хейс видя, че когато Кейтлин загуби контрол, тя го прави наистина.

Дори и тогава, в самия край, той можеше да се измъкне. Но не го направи. Тя се бе устремила натам, където желаеше и правеше каквото си бе наумила. Кейтлин стигна до ръба, премина отвъд и той — заедно с нея.

1.

Мърл Уелкъм наблюдаваше експлозията.

Намираше се под земята. Въздухът не се разтрепери изведнъж. Взривът се разгърна на етапи. Първо се разтресе земята. Над бункера се разхвърчаха големи отломки бетон, като се задържаха за миг във въздуха. Пламъци лумнаха през процепите между плочите и сетне всичко се запали като оранжево огнено кълбо, което непрекъснато нарастваше, всмукваше въздух и го изразходваше.

Пожарът още гореше, когато Уелкъм се обърна и допълзя до Оливър — бойния му другар от взвода.

— Странна война — отбеляза Уелкъм.

— Всички са такива — отговори Оливър.

Уелкъм не можеше да не се съгласи с това, макар че самият той изпитваше по-различни чувства.

Няколко месеца преди Нова година, той взе един плик от купчината, адресирани „За някой войник“. Писмото беше от третокласничка. „Всички в нашия клас пишем на войници. Горещо ли е в пустинята? Имате ли вода за пиене? Страх ли те е?“

Уелкъм го прочете докрай и видя, че е от Кофивил, Канзас. Той беше израснал там. Учил бе в същото училище.

Невероятно! Момичето може би учеше в неговата класна стая и седеше на неговия чин.

Уелкъм дори не смяташе този град за роден. Родителите му починаха. Брат му и сестра му се ожениха и се преместиха да живеят другаде. Минаха седемнадесет години, откакто бе напуснал Кофивил. Отиде във военната флота на осемнадесет години. Рядко се връщаше в Канзас.

А сега четеше това писмо под шарената сянка на маскировъчния сенник. Наоколо имаше само зной, пясък и гола пустиня, но той не виждаше нищо друго освен Канзас. Спомни си за бурите в прерията, пурпурните струи дъжд, изсипващи се от далечен буреносен облак. Как караше стария червен трактор на баща си. Ореше, а от отвесния ауспух се виеше пушек. Кафявата глинеста почва се набраздяваше след него.

Представи си ясно всичко това, макар и без желание. Уелкъм ставаше суеверен, когато наближеше време за сражение. Тези спомени приличаха на сцени от филм, които пробягваха пред очите на умиращ. Уелкъм смачка писмото, но цяла седмица си спомня за родния край.

После го изпратиха на бойното поле. Нямаше време да се сеща какво бе правил предишния ден, още по-малко, преди години.

За Уелкъм войната започна два дни по-рано, отколкото за почти всички останали войници. Двамата с Оливър прелетяха около стотина километра посред нощ над вражеските позиции. Хеликоптерът мина над едно пресъхнало речно корито: намали, изхвърли ги заедно със снаряжението и изчезна. Уелкъм и Оливър имаха дълъг списък от задачи, включваш командните постове и тайните складове на врага. Намираха се сред около петнадесет хиляди неприятели.

Ето, такъв беше животът му.

Свършиха работата за четиридесет и осем часа, после се скриха и зачакаха бойните действия да се приближат до тях. Така и стана. Фронтът се взриви като гръмотевичните бури в прерията на Канзас. Виждаш как идва, усещаш как се разразява и сетне всичко утихва. Обадиха се по радиовръзката и след няколко часа бяха в бронираната кола, на път за тила.

По време на война не можеш да пренебрегнеш малкия нещастник, скрит в окопа. Можеш да го умориш от глад, да го бомбардираш, да го накараш да се почувства в ада, но рано или късно, ако остане жив, той се изправя и продължава да се сражава. Уелкъм знаеше много добре това, защото бе прекарал дълго време в окопите.

Този път действително видя всичко това с очите си. Посред нощ. Беше се изтегнал и бронираната кола. Мръсен, уморен, не искаше повече да се бие, но изпитваше онова блажено чувство, че животът му е бил пощаден. През няколко секунди небето на север просветляваше от експлозиите на бомбите. Озари се още веднъж и тогава Уелкъм видя малкия нещастник, изправен на около петдесет метра от него с базука на рамо.

Уелкъм всъщност имаше време да си го представи свит в окопа, докато наоколо бушуваше битката. Твърде изплашен, за да мърда. Ако беше герой, вече щеше да е история. Уелкъм се зачуди колко ли танка са минали на косъм покрай него. Уплаши се. Мразеше се, когато изпитваше страх. Спреше ли сражението, той се замисляше какъв е пъзльо.

За секунди Уелкъм видя как и нещастника отсреща сигурно изглежда така. Видя огнения пламък от базуката и жълтата струя, която изсвистя към бронираната кола. Съзря бялата светкавица, почувства трясъка и мигновената експлозия. Не чу никакъв звук, но знаеше, че е бил оглушителен. Усети как се издигна над земята и се превъртя. Под него се показаха мятащите се пламъци. Уелкъм почувства, че краката му горят. Съвсем не се изненада, че целият му живот преминава пред очите. Дори чу крякането на пъдпъдък от соената нива, докосна заскрежения прозорец на родния си дом, вдигна бала сено, а плявата се разпиля по ризата му. Кофивил, област Монтгомъри, Канзас, Съединени американски щати. Озова се отново там. Разбра, че ще умре.