Диамантите на Рурк

— Не е необходимо да ми харесват, за да ги открадна — рече Нол.

Всъщност не знаеше какво има Кейтлин против чиниите. Той мислеше, че ще бъде хубаво, ако един ден има в дома си дълги редици от чинии с шейни и дръвчета, нарисувани върху синия порцелан. Само че тогава ще трябва да си ги купи, защото Мери никога не би позволила на стената да висят откраднати предмети.

Нол извади няколко големи платнени чувала и каза на Хейс да сложи вътре сребърните съдове и порцелановия сервиз. Сетне отиде да вземе няколко празни картонени кутии и вестници от килера. Когато се върна, Кейтлин дюдюкаше пред фигурките на бюфета. Каза й, че ще вземат и тях.

— Шегуваш се.

— Това са доста пари.

— Смили се над мен!

— Увий ги добре — заповяда й той.

Пак се върна в хола. Разположението беше старомодно — отделна баня и тоалетна. Третата стая на първия етаж беше спалня за гости, четвъртата — голяма спалня. Хората, оцелели след Голямата депресия, изглежда искаха всички удобства да са им под ръка. Нол влезе в голямата спалня, включи фенерчето и огледа наоколо.

Мебелите бяха от 40-те години. Повечето бижута от витринката на тоалетката ги нямаше. Останалите не си заслужаваха. Нол прерови чекмеджето на шкафчето и надзърна под него — добро място да залепиш пликове, пълни с пари. Нищо. Той клекна до леглото и погледна отдолу. Надигна дюшека. Възрастните жени са непредсказуеми. Пак нищо. Нол обиколи стаята, като провери всички розетки на щепселите. Човек може да си купи фалшиви розетки, зад които да скрие кутийка с ценности в стената. Но тези тук бяха истински.

На една от стените имаше вградена библиотека. Нол разгледа заглавията. Броеве на „Нешънъл Джиографик“, любовни романи с меки корици на „Арлекин“, „Рийдърс Дайджест“. Тъкмо се накани да се обърне, когато съзря „Практичен наръчник по фермерство“ на най-горната лавица.

Аха.

Измъкна книгата. Беше твърде лека за обема си.

Нол се приближи до вратата и погледна към хола. Хейс навиваше на руло килима. Кейтлин слагаше чиниите в кутия и мърмореше нещо за сантименталните боклуци.

— Тихо — изсъска Нол, после се върна в стаята и разтвори наръчника.

Страниците бяха изрязани отвътре, така че да образуват кухина, в която имаше портмоне с пачка зелени банкноти.

Нол захапа фенерчето. Сърцето му затуптя силно и бързо. Купчината пари беше дебела около два сантиметра и половина и когато ги прерови, видя, че всички са стотачки. Дръпна ципа на портмонето и го пъхна в ризата си.

Съвсем не се изненада, че намери такова съкровище. Нищо, което хората правеха с парите си, вече не беше в състояние да го изненада.

Върна се в коридора, като се опитваше да се държи естествено.

Хейс беше прибрал сребърните съдове и порцелана в кутия и бе навил килима.

— Ралф — каза той. — Килимът ни харесва. Може да е оригинален персийски. Ще го вземем, а останалото оставяме на теб, ако си съгласен. Квит ли сме?

— Предполагам — отговори Нол.

Не искаше да говори за тези неща. Искаше само бързо да излезе оттук, да се измъкне с онова, което беше прибрал. Но си каза, че не бива да бърза. Крадците никога не бягат.

— Ако наистина се окаже персийски, правите доста изгодна сделка. Колко — около две хиляди на дребно?

— Кой плаща сега на дребно? — рече Хейс.

Кейтлин се приближи с една кутия в ръка и извика:

— Добре де, опаковах чиниите, но няма да си играя с тези смотани фигурки. Боклук. Щом ти харесват толкова много, увий си ги сам и ги прибирай.

— Ще взема и английските порцеланови чаши.

— Всичко е твое, Ралф.

— Може да увиете чашите в килима.

Как само си прекарваше времето! Пазареше се с две богати хлапета.

— Аз ще го направя — рече Хейс.

— Знаете кое е ценно — каза Нол, като взе няколко вестника и започна да увива фигурките.

— Не ти ли е минавало през ума, че може да сме художници? — попита Кейтлин.

Тя беше в дневната, близо до семейните фотографии на стената. Нол не й обръщаше внимание — беше зает.

— Това е подмяна на действителността — представление. Можем да продаваме билети. Хората биха дали доста пари, за да гледат такова изпълнение.

Нещо в гласа й накара Нол да вдигне глава. Тя държеше една от снимките — черно-бяла, на момченце с велосипед. Кейтлин метна фотографията и тя полетя из стаята, като се разби в камината.

— Не прави това — каза Нол.

— Кое? Това ли?

Тя взе още един портрет и го хвърли. Той се превъртя във въздуха и се строши на отсрещната стена.

— Недей — повтори Нол.

— Я си увивай боклуците! Прави си удоволствието, а аз — моето.

— Ти си опасна — каза Хейс, като се опита думите му да прозвучат като шега, но не се получи, защото знаеше, че това е вярно.

— Точно така — потвърди Кейтлин.

И тя го знаеше.

После счупи още една фотография. Нол не помръдна. Не можеше да я понася, но полагаше усилия да стои и да гледа. Не знаеше защо изобщо му пукаше, но беше така. Кейтлин запрати още един портрет към прозореца и стъклото се разтроши на парчета. На Нол звукът му се стори силен и безкраен — експлозия от стъкълца, които летяха и дрънчаха, докато се сипеха наоколо.

— Хайде — рече Нол, напрегнат и ядосан. — Време е да тръгваме.

— Но ние едва сега започваме — възрази Хейс.

— Дори още не съм загряла — добави Кейтлин.

Нол не отговори. Той взе инструментите и двата чувала със сребро и се отправи към задната врата, като се провикна от коридора:

— Взимам микробуса. Ще ви чакам отзад. Не забравяйте порцелана ми. Щом искате килима, донесете и него.

— Не бъди такъв мухльо — рече Кейтлин. — Току-що дойдохме тук.

— Побързайте, защото иначе ще се връщате пеша.

Нол забрави, че трябва да действа тихо и тръшна вратата след себе си — толкова беше ядосан. Вбеси се още повече, че бе допуснал Кейтлин да го изкара от равновесие. Остави чувала със среброто зад високата ограда, до портата, излезе на тротоара и бързо закрачи към микробуса.

Качи се вътре и сложи парите под седалката. Това предизвика у него лека тръпка на възбуда и го развълнува. Сетне вкара микробуса зад вилата. Там нямаше никой.

Остави мотора включен. Излезе от колата и чу, че в къщата Кейтлин се смее и пищи. До оградата бяха само чувалите със среброто. Нищо друго. Нол не искаше да оставя микробуса да се вижда, но нямаше друг избор. Влезе в кухнята. Навсякъде беше разсипана храна. На пода имаше счупени буркани. Всичко беше омазано с горчица и доматен сос. По подметките му полепна брашно. Той влезе в хола и изкрещя:

— По дяволите! Какво правите?

Долови мириса на прясна боя. В следващия миг яркият цвят го заслепи. Върху бежовия килим течеше жълта боя. Стените и таванът бяха оплескани с тъмносиньо, а брокатената тапицерия на дивана и креслата — в червено. Кейтлин стоеше в средата на стаята и държеше кутия с боя, а до краката й се търкаляха четири празни.

— Пребоядисвам — осведоми го тя и хвърли кутията.

Във въздуха се изви бял водопад, които се изсипа върху пианото.

— По дяволите! — възкликна Нол.

— Аз откачих! — извика тя. — А ти, сладурче, и ти ли откачи?

— Да — отговори Хейс.

Той стоеше до нея. Отвори още една кутия с боя и я подаде.

— Тръгваме — каза Нол.

— Чакай, Ралф — рече Кейтлин и метна кутията.

По ловната сцена се разплискаха дебели петна с цвят на слонова кост и Кейтлин изписка.

Хейс запрати синята боя върху масата в трапезарията.

— Вие сте жалки — каза Нол и взе кутиите с английския порцелан и фигурките. — Изнасям това, връщам се за останалото и изчезвам оттук.

— Само да си посмял, Ралф — каза Кейтлин.

Нол вдигна кутиите и тръгна.

— Аз се махам, а вие идвайте, ако искате.

— Не се заблуждавай, Ралф — рече Хейс. — Нищо няма да правиш без нас.

Нол чу, че зад гърба му се плисна боя.

— Точно така! — изкрещя Кейтлин.

Нол сложи кутиите и торбите със среброто на задната седалка на микробуса. От къщата се чу трясък на стъкло. Нол се върна тичешком и чу още един трясък. Кейтлин бе грабнала ръжена от камината и Нол я завари да троши прозорците един по един.