Диамантите на Рурк

— Можеш ли да го повярваш? — обърна се тя към Нол. — Точно така! — И се изсмя с главозамайващ кикот.

Сетне се приближи до пианото и удари с всичка сила по клавишите. Пианото издрънча и те се разхвърчаха.

Нол видя през строшеното стъкло на прозореца, че лампите в къщите на отсрещната страна на улицата светнаха.

Пианото отново издрънча.

Кейтлин отиде в трапезарията, Нол видя, че и в други къщи запалват лампите и тръгна към нея. Той стовари юмрук върху масата.

После замахна към вратичката на шкафа с порцелана и съдовете се разтрошиха. Всичко се изсипа като дъжд от стъкло и махагон.

— Точно така! — изкрещя тя.

Нол я хвана и я метна на рамото си.

— О, преминах ли границата? — попита тя. — Да! Знам, че го направих. Пак стана!

— Млъкни — заповяда й Нол и я понесе към вратата.

— Господи! Тръгваме ли? — попита тя.

Изглежда не усещаше, че Нол я носи. Хейс явно нямаше нищо против. И двамата мислеха, че това е някаква шега. Нол я хвана още по-здраво, за да изстиска смеха от нея.

— Пак го направих! Боже Господи!

Нол я изнесе през задната врата. В съседните къщи се появиха още светлини. Нол сложи Кейтлин на задната седалка на микробуса и каза на Хейс да седне до нея. После се качи отпред и подкара колата. Докато минаваха по улицата, от прозорците на къщите надничаха глави.

За моменти като този Нол не изчистваше мръсотията от регистрационните номера на микробуса, нито махаше крушката, която ги осветяваше. Той се насочи надолу по хълма, към Оукланд. По пътя се разминаха с патрулна полицейска кола, която бързаше в обратната посока.

— Друсаш ли се? — попита Нол, когато свиха по магистралата.

— Какво? С наркотици ли? — попита на свой ред Кейтлин.

Вече се беше успокоила. Двамата с Хари събличаха анцузите.

— Разбира се, че не — отговори тя.

— Защото е адски тъпо, ако го правиш. Да се друсаш преди работа.

— Приличаме ли ти на наркомани? — попита Хейс.

— Държите се като такива.

— Ние само се опияняваме от престъпленията — рече Хейс. — Не се отчайвай.

— Наистина съжаляваме за това, което се случи — извини се Кейтлин, — но в онази вила имаше нещо, което веднага намразих. Тя беше гадна, разбираш ли? Нямам нищо против старомодното. Малко ретро — бих го преживяла. Но сантименталното — в никакъв случай! Направо ме подстрекава към действие. И нека да бъдем реалисти, Ралф. Какъв смисъл има да сме престъпници, ако се държим прилично?

— Така е — съгласи се Хейс. — Да играем по правилата, докато гепим джунджуриите на някаква си бабичка! Каква тъпотия!

— Онова сребро — добави Кейтлин. — Несъмнено беше сватбен подарък. Ти си падаш малко лицемер, а Ралф?

Нол спря до парка и каза:

— Трябваше да ви оставя там горе.

— И да се простиш с най-добрата сделка, която си сключвал в живота си? — попита Хейс.

— Ченгетата щяха да ви намерят.

— Ралф, ти никога не би направил това — каза Хейс. — Нали знаеш, че ако ни хванат, ще те изпеем за десет секунди? Това трябва да ти е ясно.

— Ако аз вляза в пандиза, и вие ще ме последвате.

Те стъпиха на тротоара.

— Не мисля така — каза Хейс. — Погледни ни, Ралф. Искам да ни погледнеш.

Нол се обърна към тях. Цялата им екипировка на десантчици беше прибрана в чантите. Хейс отново беше с обувките си от чортова кожа от Гучи и коженото яке. Кейт пак бе облякла копринената си риза, ботушите от крокодилска кожа и джинсите от сто долара. Бяха същите самодоволни хлапета със склонност към пакости.

— Приличаме ли ти на хора, които могат да отидат в затвора? — попита Хейс. — Мисля, че не. Не сме такива. Хора като нас не отиват зад решетките. Те се измъкват безнаказано.

Двамата гледаха, докато Нол свиваше по Гранд. Сетне отидоха до пресечката, където беше паркирано беемвето им и се качиха в него. Хейс пъхна ключа в таблото, но не включи двигателя.

Очакваше нещо — благодарности, ентусиазъм, радост.

Кейтлин седеше неподвижно.

— Каква нощ, а? — каза той.

— Имаме много път до дома — отговори Кейтлин.

Нол свърна по пресечката. Направи три десния завоя и се върна на авеню Гранд. Спря и видя Хейс и Кейтлин да се качват в беемвето.

Зачака. Светофарът светна зелено и беемвето потегли. Нол пое след него.

Хейс караше прекалено бързо и това изнерви Нол. Страхуваше се да не го спрат за превишена скорост и някой полицай можеше да освети с фенерчето си откраднатите вещи в микробуса.

Нол не знаеше кога би му се удала по-добра възможност да узнае нещо повече за Хейс и Кейтлин.

Проследи ги до източната част на залива. Нямаше голямо движение и той остана на неколкостотин метра, без да ги изпуска от очи. Не се притесняваше, че може да го забележат. Не бяха такива. Никога не се бяха опарвали. Много е опасно, когато животът е благосклонен към теб. Това те прави прекалено самонадеян и тъп — една гадна комбинация.

Беемвето се заизкачва към Тибурон. Свиха наляво на кръстовището. Пътят минаваше покрай устието на една река: През клоните на евкалиптовите дървета Нол видя остров Ейнджъл, а отвъд него — залива и светлините на Сан Франциско. На около километър и половина от Тибурон беемвето сви наляво и пое по една улица, която се виеше нагоре по стръмния склон и следваше поредица от остри завои.

Нол продължи да кара след тях. От време на време ги виждаше на зигзагите пред себе си.

Забеляза, че изкачването по хълма е като катерене по купчина пари. На всеки един-два завоя можеше да прибави по стотина хиляди долара към цените на къщите. Колкото по-нагоре отиваше, къщите ставаха по-големи, по-хубави, по-скъпи и отдалечени една от друга.

Близо до хребета Нол започна да се чуди дали онези двамата не са го забелязали. Според знаците пътят свършваше на върха на възвишението. Може би го водеха към задънена улица, за да се посмеят за негова сметка и да му напомнят кой е по-умният.

Беемвето се шмугна в една алея за коли. Нол веднага спря и угаси фаровете и мотора.

Беемвето се скри от погледа му. Следователно и те не виждаха микробуса. Нол излезе навън и тръгна по пътя. Стигна почти до хребета. Никакви къщи не се виждаха, само хълмисти ливади и по някой дъб тук-там.

Нол изкачи още един завой и видя беемвето в алеята пред една къща, редом до един мерцедес, лендроувър и шевролет с гюрук. Хейс и Кейтлин се изкачваха по каменните стъпала на осмоъгълната постройка, кацнала на самия връх на хълма. Спряха пред външната врата. Хейс извади ключовете, отвори и двамата влязоха вътре.

Запалиха лампите. Къщата беше разположена на около хиляда и петстотин квадратни метра. А може би и на повече, защото някои от по-ниските нива бяха скрити в източната страна на склона.

Сградата беше солидна. Гредите от червено дърво под стрехите бяха широки колкото подпори на железопътен мост. Къщата сякаш беше вкоренена във възвишението. Да я преместиш, би означавало да повдигнеш цяла планина.

Нол се качи отново в микробуса и се върна надолу по хълма. Пред очите му още беше онази осмоъгълна къща на хребета, като боен кораб, порещ Океана. Същевременно си представяше Хейс и Кейтлин в хола на вилата в Пиемонт, сред разплисканата боя и летящите парчета стъкло.

Трудно му беше да проумее всичко това. Нол знаеше, че животът поднася всякакви изненади и е несправедлив, но това вече беше прекалено.

Хора като тях. С такава къща.

9.

Кейтлин мълча, докато се прибираха у дома. Не пророни нито дума, докато се приготвяха за лягане. Тя можеше да те побърка с бъбренето си, но според Хейс мълчанието й беше по-лошо.

Легнаха й загасиха лампата.

— Съжалявам, че не се забавлява — рече Хейс.

— Напротив.

— Имам предвид неприятностите. Не ти хареса.

— Прекарах добре. Оплаквам ли се? Не.

— Аз прекарах добре — каза той.