Диамантите на Рурк

Спряха на първата площадка и Кони извади черната скулптура изпод палтото си. Вдигна я и Нол видя, че отдолу са залепени две листчета, на които пишеше: „Обелиск XXII“ и „1800 долара“. — Ченгетата биха ли направили това? — попита Кони.

— Не казах, че сте ченгета — отговори Нол. — Само че може да сте — откъде да ви знам?

Кони хвърли скулптурата и тя се строши на парчета. В ръката й остана само заострената черна основа.

— Едно ченге би ли направило това? — повтори тя.

— Не — отговори Нол.

— В такъв случай можем ли да смятаме въпроса за решен?

— Да.

— Добре. Имам тук нещо за теб — намеси се бързо Хари и му подаде някакво листче. — Три адреса. В Напа, Сан Матео и Портеро Хил. Това ти предлагам. Поогледай ги няколко дни, за да се увериш, че не лъжа. Може да действаш и да обереш някоя от къщите.

— Да направя тараш — поправи го Нол. — Не да обера.

Той взе листчето и добави:

— Да направиш тараш, да гепиш, да чопнеш, да свиеш — не да обереш. Така се изразяват ченгетата.

— Аха — отговори Хари. — Професионален жаргон, а? Разбрах.

— Ние усвояваме бързо — добави Кони.

Нол пъхна листчето в джоба си. Пръстите му напипаха банкнотите и той ги задържа върху тях.

— Ще ги огледам — рече Нол. — И ще ви се обадя. Дайте ми телефона си.

— Ние ще се свържем с теб — каза Хари.

— Но аз трябва да знам къде да ви търся.

— Не, не е необходимо. Аз съм Хари, тя е Кони, и това е всичко, което трябва да знаеш. Аз ще ти подсказвам идеите, ти ще вършиш работата и ще ти казваме кога искаме да дойдем с теб.

— Не мога да работя така.

— Ще намериш начин. Щом парите потекат, повярвай ми — ще свикнеш.

— Това е много странно, изчанчено.

— Това е идеята — каза Кони. — Обикновените стремежи носят обикновено удоволствие. Истинската отплата е отвъд границата.

— Искаш ли да опиташ или не? — попита Хари. — Иначе ще намерим друг. Не си единственият с такъв талант.

Нол знаеше, че това е вярно: но не му хареса, че го казват на висок глас.

— Ще видя къщите — каза той. — Значи ще ми се обадите след няколко дни?

— Разбира се, след пет-шест. Не бързай.

— Нищо не обещавам — отговори Нол.

Но знаеше, че се заблуждава. Свършено беше с него. Погали парите в джоба си. Приятен допир до истински пари. Хари и Кони го бяха оплели в мрежите си. Срамуваше се да си признае колко добре се чувства с пари в джоба и колко лесно се е предал.

— Е, какво ще кажеш? — попита Хейс, когато останаха сами в колата си.

— Направен е като по поръчка — отговори Кейтлин. — Идеален е.

— Ще го направим.

Имаше предвид обирите с взлом.

— О, да. Разбира се, че ще ги извършим. Това ни е предопределено от съдбата. Чу ли го само как говори? Изчанчено било! Видя ли ризата му? А панталона? Ботушите!

— Черна работа за черноработник.

— Същински Барни — добави Кейтлин.

— Кой?

— Онзи от рисуваните филмчета. Барни Ръбъл — най-добрият приятел на Фред Флинтстоун.

— Тъп като пън.

— Не е толкова тъп — възрази Кейтлин. — Само малко муден. Точно такъв ни трябва. Някой достатъчно умен, за да върши работата, но бавно загряваш. Никакви стремежи, никакво въображение. Колкото и усилия да полага, винаги ще бъде смотаняк.

Пътуваха към дома си с новото си беемве, което се стрелкаше сред другите коли като тигър, подскачащ между дърветата.

— Точно такъв ни трябва — повтори Хейс.

— Намерихме го — допълни Кейтлин. — Нашият Барни.

6.

Нол скри петстотинте долара под една тенекия от автомобилно масло в гаража си. Не каза на жена си за Хари и Кони. Преди да излезе от затвора, той й обеща, че никога няма да се върне към предишния си живот и не искаше да я разочарова, докато не се увереше, че от цялата работа ще излезе нещо.

Четири дни оглежда трите къщи. Рой седеше до него в микробуса. Изгори много бензин. Искаше да мине покрай всяка от къщите по различно време в продължение на няколко дни. Вглеждаше се в колите, които влизаха и излизаха от дворовете, в затворените прозорци.

Къщата в Напа беше голяма, на няколко нива. Намираше се в квартал от нови сгради на стойност половин милион долара. Тази в Портеро Хил беше във викториански стил, пребоядисана в яркочервено. Третата — в Сан Матео — бе построена в холандски колониален стил, вероятно през петдесетте години. Беше в предградията.

Нол не видя хора в нито една от тях. Алеите за коли около тях останаха пусти, прозорците — затворени. Звъня и по телефона, но му отговаряше само телефонният секретар.

Накрая реши да започне с къщата в Портеро Хил. Онази в Напа по всяка вероятност имаше алармена система, а тази в Сан Матео изглеждаше скромна.

Но и в трите нямаше никой. Беше смаян. Зачуди се как Хари е разбрал това.

В четвъртък Нол се обади на няколко места. После сложи Рой до себе си в микробуса.

— Къде отиваме? — поиска да разбере момчето.

— Да видим един човек.

— Кой?

— Не го познаваш.

— Как се казва?

— Анди. Анди Попс. Ще му казваш „сър“.

Нол пое покрай южния край на залива. Мина през един стар индустриален парк и се отправи към склад, ограден с висока ограда от вериги, отгоре с усукана бодлива тел. Складът нямаше прозорци и се откроявате от другите постройки. Зад него се простираха мръсни апартаменти и равната ивица на залива.

Нол спря пред плъзгащата се порта. На оградата имаше табела с надпис:

От малката бяла будка до портата излезе униформен пазач. На ръкава му беше избродирано „Охрана Олимп“. Няма да намериш телефона на тази фирма в указателя. На никелираната му значка пишеше „Специален помощник“. Виж такива човек можеше да си купи от всяка заложна къща за два-три долара.

— Очакват ме — каза Нол. — Мистър Холмс.

За по-безопасно Анди Попс измисляше имена на клиентите си в този тъмен бизнес.

Пазачът провери в един списък. Протегна ръка в будката и натисна някакъв бутон. Чу се бръмчене, изщракване на магнитна ключалка и портата започна да се отваря. Досущ като врата на затвор.

Нол спря на асфалтирания паркинг пред склада.

— Там, отзад — каза пазачът, — покрай онази стена…

— Бил съм тук — прекъсна го Нол. — Благодаря.

Двамата с Рой минаха покрай товарния док. Складът приличаше на огромен таван. Кашони, щайги, маси, столове. Голяма част от помещението беше в сянка. Имаше само шест мъждукащи крушки — по три от всяка страна, високо над покривните греди.

Нол и Рой си проправяха път към задната част на склада. По цялата дължина на сградата се простираше галерия. В нея имаше още мебели и кашони. Кабинетът беше сгушен ниско долу, където големите стъклени панели се издигаха от високи до коляното прегради до тавана. Вътре имаше само едно метално бюро, три стола и зелен метален шкаф. До бюрото стоеше висока халогенна лампа, която пръскаше ярка светлина в този ъгъл на склада.

Анди Попс седеше зад бюрото си. Имаше черни мустаци, прошарени бакембарди и сълзливи очи зад очила с дебели лупи. Плешив. На черепа му стърчаха осем-десет косъма, сякаш бяха лакирани.

Нол и Рой влязоха вътре.

Анди Попс протегна ръка и ги поздрави. Говореше с лек акцент, защото беше грък. Нол веднъж чу истинското му име, но не го запомни.

— Отдавна не съм те виждал. Радвам се, че си тук — рече Анди Попс. Думите му прозвучаха почти откровено. — Кой е този?

— Синът ми Рой.

— Последният път не беше с теб.

— Това беше шест месеца преди, той да се появи на белия свят.

— Аха.

На лицето на Анди Попс се изписа съчувствие. „Значи е роден, докато си бил в затвора. Неприятно.“

— Искаш ли близалка? — обърна се той към момчето и извади шепа разноцветни захарни бонбони на клечка от джоба на ризата си. — Тези са мое производство. Всяка работа си иска майсторлъка.