Диамантите на Рурк

Нол се появи на прага на къщата и тръгна към тях. Уелкъм му отвори да седне на задната седалка. Джералд подкара на изток, към градчето Уолнът Крийк.

Той свърна в паркинга пред банка „Крокър“. Хубава банка в предградията, голям паркинг, много места. Джералд спря до един нов бял линкълн континентал, зад чийто волан седеше Анди Попс. В скута му имаше дипломатическо куфарче.

Всички излязоха и застанаха на слънчевата светлина. Анди Попс държеше куфарчето.

— Ето ни отново — каза Уелкъм.

— Да не би да ви става скучно? — попита Анди Попс.

— Напротив — отговори Уелкъм.

Да се отърват от скъпоценните камъни не представляваше проблем на теория. Анди Попс щеше да ги купи. Само че искаше сделката да се състои извън склада, пък и Нол, Уелкъм и Джералд отказаха да влязат в негова територия с камъните и без никаква гаранция.

На Джералд му бе хрумнала една идея, докато гледаше Рурк в банката в Томалес. Стаичката със сейфове беше неутрална територия. Там имаше банкови служители, охрана, клиенти и камери. За още по-сигурно, тримата разделиха камъните на шест пакетчета, които трябваше да продадат в шест поредни дни. Пакетчетата се съхраняваха в различни банки, а Анди Попс имаше сметки във всяка от тях.

Днес беше последният ден.

Влязоха в банката заедно. Помощник-управителката ги заведе в стаичката със сейфовете. Нол й даде ключа, измъкна кутията и я притисна до гърдите си. В помещението имаше само едно гише и два стола и четиримата изпълниха останалото пространство. Нол седна на единия стол, а Анди Попс — на другия.

Анди отвори куфарчето и извади везната, лупата и пинцетите си. Нол измъкна кесията от кутията.

Изсипа скъпоценните камъни в шепата си, после внимателно ги струпа на купчинка върху гишето.

Анди Попс взе един диамант с пинцетата. Задържа го под лупата и го пусна върху везната. Малко повече от карат и половина.

Той имаше и джобен калкулатор. Изчисли стойността на диаманта и го пусна в кесията.

Те знаеха, че сделката е изключително изгодна за Анди, но и сумата на екранчето на калкулатора непрекъснато нарастваше.

Провериха всеки скъпоценен камък по този начин. В продължение на шест дни преброиха над триста. Беше им необходим повече от час, за да ги измерят.

Последният камък беше изумруд, голям колкото палец.

Анди изчисли стойността му и вдигна калкулатора да видят цифрата.

— Съвсем честно — отбеляза Нол.

Анди Попс взе своя ключ, намери помощничката и се върна с отворената си кутия. Вътре имаше пачки банкноти. Той ги разпредели на купчини по петдесет, сто и двадесет.

Нол наблюдаваше парите. Купчинките растяха, а пръстите на Анди отброяваха банкнота след банкнота. Нол не откъсваше поглед от тях. Човек не може да свикне с толкова мангизи за седмица-две, помисли си той. А може би и никога — след като цял живот не си имал достатъчно.

Анди Попс нареди последните няколко банкноти и попита:

— Искате ли да ги преброите?

— Вие? — обърна се Нол към Джералд и Уелкъм.

— Не — отговори Уелкъм.

— Точно са — каза Джералд.

Те знаеха. И те бяха наблюдавали.

Нол веднага започна да събира пачките, като ги стягаше с ластик и ги слагаше в металното чекмедже на сейфа. Анди Попс пусна кесията в своята кутия и я изнесе от стаята. Когато след няколко секунди се върна, ръцете му бяха празни, а скъпоценните камъни — заключени.

Нол прибираше втората дебела купчина банкноти.

— Доста пари — отбеляза Анди Попс.

— Добра работа за един ден — съгласи се Джералд.

— За една седмица сигурно сте натрупали над седемстотин хиляди.

— Седемстотин и осемдесет хиляди и триста.

— Внимавайте — предупреди ги Анди. — Толкова много пари могат да скочат и да ви ухапят.

— Как така? — учуди се Нол, без да вдига глава.

— Парите размътват мозъка — обясни Анди Попс. — Те не обичат да седят кротко. Искат да излязат и да правят разни неща, и човек се принуждава да им позволи да протегнат крака. Но това е все едно да се опиташ да сложиш каишка на лъв и да отидеш на разходка. Трябва да си силен. Да знаеш накъде те тегли лъвът. Може дори да те схруска. Виждал съм такива случаи.

Сега вече Нол вдигна глава и погледна Уелкъм. Мърл беше спокоен и щастлив. Но стоеше и нащрек, изправен и готов. Уелкъм беше винаги готов. Нол хвърли едно око и на Джералд — як, непоклатим и невъзмутим.

Уелкъм се ухили. На лицето на Джералд също разцъфтя усмивка. Радостна светлина, която сияеше отвътре и си пробиваше път навън, веселие, което той искаше да сдържи — иначе щеше да се разсмее на глас.

Анди Попс изглеждаше озадачен. Опитваше се да разбере шегата.

— Знаеш ли какво? — каза Нол. — На твое място не бих се притеснявал за това.