Диамантите на Рурк

Джералд не искаше да погледне нито Рурк, нито когото и да е друг. Той взима всичко това присърце, помисли си Уелкъм.

Хейс и Кейтлин се прибраха в дома си. Останаха Рурк, Уелкъм и микробусът на Нол. Уелкъм го подкара, а Рурк шофираше близо до него.

Отправиха се на север, сред натовареното движение.

— Как само се справи с него, като влезе — каза Рурк. — Аз гледах. Исках да видя всичко. Не ти мигна окото.

— Той е крадец, а не боец.

— Не ме интересува. Ти можеш да се справиш с всеки.

— Лесно спечелих петстотинте долара за днес.

— Утре ще бъде по-трудно.

— Така ли? Чакай да си помисля. Утре ти ще извършиш размяната. Искаш си камъните, но не искаш да платиш за тях. Търсиш човек, който да изиграе цялото представление. Това вероятно съм аз.

— Определено.

— Това ще струва много повече от петстотин долара. Кой знае какво ще стане? Ралф казва, че има един съдружник. Но ако са трима или четирима и са намислили същото — да запазят и камъните, и парите? Ще стане сложно.

— Колко искаш?

— Караш ме да ти спестя шестстотин и петдесет хиляди. Това са куп мангизи. Бих казал, че десет процента е съвсем прилично.

— Шейсет и пет хиляди за няколко минути работа?

— Напълно разумно.

— За мен не е.

— Можеш да използваш Джералд и Хармън.

Но Уелкъм знаеше, че Рурк няма да го направи. Джералд и Хармън вече не му бяха любимци. Уелкъм научаваше все повече неща за богатите и неспокойни хора. Видеха ли нещо, което искаха, те трябваше да го притежават на всяка цена. Сетне им омръзваше и пожелаваха нещо друго.

Ново, различно, екстра качество. И ако мислеха, че е най-доброто, биха дали всичко за него.

Уелкъм разбра, че колкото и сприхав да изглежда Рурк, той също не е имунизиран срещу това заболяване. Личеше по начина, по който се вкисна заради Джералд. Само защото го бяха праснали по коляното, докато мъкнеше Хармън.

В момента Уелкъм беше новото и различното, най-продаваната стока на пазара.

— Сигурно си използвал пластичен взрив, за да разбиеш сейфа ми — каза Рурк. — Трябвало е да сложиш и насочен заряд.

Той се опитваше да отклони въпроса с парите. Смени темата на разговора. Добре де. Накрая пак щяха да стигнат до заплащането.

— С-4 — отговори Уелкъм.

— Чудесна работа.

— Елементарно.

— Значи си запознат с експлозивите, а?

— Това е част от професията ми.

— Ами с взривяване от разстояние? Радиоуправляемо?

Уличното движение беше изключително натоварено. Всички бяха като полудели и се стрелкаха по трилентовото шосе. Уелкъм караше в средното платно и се беше съсредоточил в пътя. Трудно му беше да следи мисълта на Рурк.

— Правил съм няколко. Знам основното.

Рурк се размърда и се обърна към Уелкъм.

Той откъсна за миг очи от магистралата и видя, че Рурк се е вторачил в него.

— Тогава ми направи един такъв експлозив — каза Рурк. — За утре.

— Защо ти е?

— Нали искаш шейсет и пет хиляди долара? Направи го, свърши си работата утре и ще ги имаш.

— Какво по-точно си намислил?

— Теб какво те интересува?

— Извинявай. Не ми обръщай внимание. Седемнадесет години съм виждал само бомби и засади, това е всичко.

Един шевролет изпревари Уелкъм, като мина на едва трийсетина сантиметра от калника на микробуса. Сетне се плъзна в дясното платно, към изхода от магистралата. Изобщо не натисна спирачката.

Тук, в Калифорния, всички бяха смахнати.

— Знам каква е целта ми — каза Рурк. — И желания резултат. Но още не съм сигурен как да го постигна. Ти имаш ли някаква представа?

— Опитвам се да разбера — отговори Уелкъм.

54.

В къщата на Рурк беше студено. Най-малко половината прозорци бяха счупени. Рурк изрови няколко найлонови чувала за боклук, нарязаха ги и запушиха дупките.

Нол не им помогна. Това си беше тяхна работа, да ги вземат дяволите. Наблюдаваше ги как работят. И Уелкъм редом с тях.

Мърл сякаш живееше тук. Щом свършиха, Рурк му каза да се прибере у дома и да се наспи. Напомни му, че утре има работа.

Какво ли означаваше това?

Когато Нол влезе в склада, той мислеше, че е изчислил всичко. Смяташе, че е готов. Сетне чу гласа на Уелкъм: „Не се съпротивлявай, само върви“ и установи, че изобщо не е подготвен.

Само речта му беше готова. Би умрял заради скъпоценните камъни. Звучеше убедително. И оказа въздействие. Но какво трябваше да направи, когато Рурк му каза да се обади на съдружника си — да извика Уелкъм ли?

Мърл излезе от къщата и се качи в микробуса. В моя микробус, помисли си Нол. Моите камъни, моят микробус, моят план.

Уелкъм потегли, без дори да погледне назад.

55.

Беше единадесет часът, а Мърл още не се беше прибрал. Нямаше го цяла вечер. Една роза, хитра бележка — и духва.

Негова работа, помисли си Грейс. Но като се имаше предвид, че не се познаваше нищо и никого в Сан Франциско, какво ли правеше толкова до късно?

Тя прекара вечерта на дивана. Чуваше, когато отваряха външната врата на сградата. Всеки път, когато някой влезеше, тя отиваше до вратата на апартамента си и поглеждаше през шпионката.

Това, разбира се, беше безсмислено. Когато се върнеше, Мърл щеше да се отбие първо при нея.

Външната врата пак се отвори. Грейс погледна часовника на стената. Единадесет и седемнадесет минути. Не поглеждай, каза си тя, но само след секунда промени решението си.

Отвори вратата. На прага стоеше Уелкъм, готов да почука.

— Искам да говоря с теб — каза той.

— Аз също.

— Искам да отидем до „Клиф Хаус“.

— „Клиф Хаус“ е затворен. Ако толкова много искаше да отидем там, трябваше да се върнеш преди пет часа.

— Нали не ми се сърдиш?

Качиха се във форда на Грейс и потеглиха по булевард Гиъри. „Клиф Хаус“ беше затворен и тъмен. Нещо повече, наоколо нямаше никаква светлинна. Паркингът беше пуст. Грейт Хайуей — също. Край тях бяха само океанът, плажът, скалите и паркът с дърветата. Въздухът беше студен и много солен. Уелкъм го помнеше такъв, но искаше да се увери.

Той се приближи до ниската каменна ограда с далекогледите и двете кофи за боклук.

Тюлените кряскаха ли кряскаха. Бяха по-неприятни от гаргите. Уелкъм се зачуди какво ли би било, ако работеше в „Клиф Хаус“ като сервитьор или продаваше сувенири по цял ден край тюлените. Не би издържал повече от половин час.

Опитваше се да си спомни нещо, което Джералд Мун бе казал тази сутрин. Че трябва да се помъчиш да се оправяш сам в живота.

Да вземеш нечия страна, бе казал Джералд.

Да разчиташ на някого, би се изразил Уелкъм.

Грейс стоеше до колата със скръстени ръце и го гледаше. Не си бяха казали нито дума, откакто излязоха от апартамента.

Уелкъм застана пред нея и попита:

— Искаш ли да чуеш една история?

И й разказа всичко. Тя слушаше мълчаливо. От време на време поклащаше глава — ядосана, удивена, но не го прекъсна.

— Ти не си в ред — каза тя, когато той свърши.

— Нищо ми няма. Те не са в ред. Хейс и неговата сган. Начинът, по който разсъждават и се държат. Ние със Съни сме различни. Въвлечени сме, но не сме като тях.

И ти не си като тях, искаше да добави Уелкъм.

— Не — възрази Грейс. — Ти си луд.

— Смятам, че можем да го направим. Мислих за всичко — и за хубавите, и за лошите страни. Каквото и да им се случи, те си го заслужават напълно. Само едно искам да знам — ти на моя страна ли си?

— Може би трябва да изслушаш и мен. Накратко. Хейс скъса със съпругата си. Ще я остави в близките дни. Влюбен е в мен. Винаги е бил, но сега го знае със сигурност. Ще направи всичко, за да остана при него. Цялата му собственост е моя. Така каза.

— Какво?

Той я хвана за ръцете. Грейс го погледна в очите. Известно време стояха така. Тюлените не спираха да кряскат.

— Какво ще кажеш, а? — попита тя накрая.

56.

Нол започна да звъни на Уелкъм в седем часа сутринта. Чу шума от включването на деривата. Някой подслушваше от друг телефон в къщата. Но нямаше значение. Никой не отговори нито в неговия апартамент, нито в този на Грейс.