Диамантите на Рурк

Той кара колата и ги наблюдава. Доближава се до тях. Може би прекалено близо, но иска да види всичко с очите си. В ръцете си държи вълшебната кутия с магическото копче.

Хейс и Кейтлин — щастливи и доволни от кражбата и коварството в сърцата си. Пръстът му е върху копчето. Наблюдава ги внимателно. Сега са безсилни, животът им е изцяло в неговите ръце и той благоволява да им подари тези последни удари на сърцето и мигове на вероломство. Тяхното безгрижие му доставя удоволствие. Само да знаят какво ги чака…

Той натиска копчето. И става свидетел на последния миг от съществуването им и на първия от смъртта им.

Наистина са близки.

Хейс каза на секретарката си, че ще се забави на обяд. Излезе от сградата, подкара колата по магистрала 101 и мина по моста. Спря пред апартаментите на Джексън стрийт.

Търси Грейс по телефона два пъти посред нощ и десетина пъти сутринта, но тя не отговори. Хейс не можеше да повярва, че му е била дузпата. Вчера му бе отказала, но той знаеше, че това е сигурно някакъв номер. Нямаше начин да не отиде при него.

Вероятно Уелкъм усложняваше нещата. Щом Грейс не е в апартамента си, сигурно е с Уелкъм.

Добре, помисли си Хейс, ще си я взема обратно насила, ако трябва.

Вратата й беше заключена. Хейс се качи до апартамента на Уелкъм. Опита се да не мисли за него като за обучен убиец. Иначе щеше да се уплаши. Не, Уелкъм беше безработен. Той нямаше цел и корени в живота, носеше се по течението. Хора като Уелкъм винаги губеха.

Така беше по-добре. Грейс щеше да прозре истината.

Хейс потропа на вратата на Уелкъм, но никой не отвори.

Той имаше ключове. За всеки случай. Влезе в апартамента на Уелкъм и се огледа. Вътре нямаше никой. Никаква следа от Грейс.

Хейс излезе и затвори вратата след себе си. Слезе долу и влезе в апартамент 1-Б.

Нямаше я. Хейс се разходи из хола. Гардеробът беше отворен и празен.

Малка мръсница. Беше проиграла шанса си. Тъпанарка… Почти я съжаляваше.

Както стоеше в средата на пустия апартамент, Хейс внезапно изпита желание да бъде с Кейтлин. Бяха преживели много заедно — един цял живот за два дни. Вярно, че Кейтлин можеше да ти скъса нервите. Пък и беше опасна.

Но тя имаше дух и въображение. С нея никога не беше скучно. А това беше предостатъчно.

Грейс беше апетитно парче — трябваше да й го признае. Само че тъпа като пън. Въображение ли — вятър и мъгла. Тя не виждаше по-надалеч от носа си. Да прекара остатъка от живота си с мис Привлекателност? Откъде му дойде на ума?

Той излезе бързо от апартамента. Изгаряше от нетърпение да се прибере у дома.

Кейтлин накара Нол да легне на дивана в хола. Той не искаше. Тя допря пистолета до главата му и Нол се подчини.

Кейтлин не искаше да се притеснява за него. Желаеше да затвори очи и да си представя сцената.

Извършили са размяната и сега пътуват с колата. Рурк е някъде зад нея, на няколко мили.

Парите са у нея.

Тя паркира на уреченото място. Чака Рурк.

Кейтлин отвори очи. Нол още лежеше на дивана, но тя не го виждаше. Пред очите й беше Рурк. Нощ. Той се приближава до колата й и си иска парите.

Тя вдига пистолета с две ръце и се прицелва:

Бум!

60.

Рурк разгледа снимките. Вторачваше се във някои, а на други хвърляше само бегъл поглед. Снимки, които показваха, че цялата купчина не струва кой знае колко. Биха могли да бъдат шепа стъкълца.

Но някои от заснетите по-отблизо бяха убедителни. Личеше, че скъпоценните камъни са истински. Той разпозна няколко от любимите си — камъни, които не можеш да забравиш така лесно.

— Разказвай — обърна се той към Джералд.

Двамата стояха до прозореца на хола и разглеждаха снимките на дневната светлина. Нол и Кейтлин бяха в другия ъгъл на стаята.

— Няма много за разказване — започна Джералд. — Мъж и жена, около тридесетгодишни. Тя шофираше. Стар додж полара, не съм сигурен точно от коя година. Той седеше на задната седалка. Спряха, отвориха задната врата и ми казаха да се кача. Кесията беше на седалката помежду ни. Щом се качих, онзи насочи пушка срещу мен.

— Каква? — попита Рурк.

— С две къси цеви. Много опасна. Жената подкара по Юниън стрийт. Мъжът ми каза, че имам половин минута да снимам. Щом свърших, те ме свалиха на пресечката на Юниън и Филмор.

— Как изглеждаха?

— Жената беше с черна коса. Не я видях добре. Мъжът имаше най-обикновена физиономия.

— Какво стана? — обади се Нол.

— Появили са се — отговори Рурк.

— Добре, тогава парите. Казах ти, че ако не ми дадеш парите, няма да извърша размяната.

— Млъквай! — извика Кейтлин.

— Парите — повтори Нол.

Рурк погледна часовника си и каза:

— Джералд, хайде да вземем проклетите пари.

Тръгнаха с исузуто на Джерарлд на запад, към океана.

— Мистър Рурк? — попита Джералд. — Как е майка ми? А сестра ми?

— В страхотна форма са — отговори Рурк. — Днес още не си оплел конците, нали? Ако не сгафиш, нищо лошо няма да им се случи.

— Знам, че се провалих. Много ми е неудобно. Искам да компенсирам за това, дай ми възможност.

— Денят ще бъде дълъг. Не се знае какво ще стане.

В градчето Томалес на крайбрежието имаше клон на Бенк в Америка. Намираше се на главната улица, в една сграда с размерите на гараж за три коли. Вътре имаше една касиерка и една служителка, които познаха Рурк, когато той влезе с единия от двата еднакви куфара.

Вторият остана в багажника на исузуто. Кейтлин и Нол не знаеха за него.

Джералд също влезе в банката, но остана в централната зала. Рурк и служителката отидоха при сейфовете. Помещението беше малко като самата банка. Джералд не можеше да види всичко, но разбра, че Рурк даде на служителката два различни ключа, тя извади още един и отвори две чекмеджета. Издърпа ги и ги сложи на масата.

После излезе и затвори вратата след себе си. След една-две минути излезе и Рурк. Куфарът беше заключен и вече не изглеждаше празен. Служителката върна чекмеджетата на местата им, заключи ги и върна двата ключа на Рурк.

Томалес Роуд — пътят за дома на Рурк — беше на север от града. Но Евън нареди на Джералд да кара на юг, по магистрала 1, Крайбрежния аутобан.

Всъщност той не беше точно на крайбрежието. Вдясно се намираше тесният залив, наречен Томалес Бей, а отвъд него — кривите като гърбици зелени възвишения на Пойнт Рейс Парк. Океанът беше зад тях.

Томалес Бей беше тих и спокоен. Колкото по-нататък отиваха, толкова по-плитък ставаше.

Рурк каза на Джералд да спре. Вдясно имаше широка чакълена отбивка и табела: РЕЗЕРВАТ САМО ЗА ГЛЕДАНЕ.

Стотици водни птици газеха в блатото в края на залива, като изящно се крепяха на тънки като жици крака. Джералд се опита да си спомни как се казват — речни рибарки? Дъждосвирци? Жерави?

На паркинга имаше един-единствен автомобил. Микробусът. Джералд спря до него и Уелкъм слезе.

Носеше картонена кутия.

Сложи я на една дървена маса за пикник край блатото. Рурк и Джералд заключиха вратите на исузуто. Куфарът с парите остана на предната седалка. Рурк взе празния куфар и го занесе на масата.

Уелкъм отвори кутията. Джералд погледна внимателно и се увери, че вътре има радио и предавател. Както и някакво друго устройство и няколко стари книги с меки корици.

Джералд не разбираше много от електроника. Доколкото видя, устройството представляваше няколко жички, свързани с деветволтова батерия и някаква смес, която приличаше на пластелин. Всичко това беше закрепено върху тънка зелена пластмасова платка. Личеше, че е правено ръчно. Но грижливо. Човек оставаше с убеждението, че ще работи.

Рурк отвори празния куфар, Уелкъм трябваше да сложи устройството вътре.

— Не е много тежко — каза Уелкъм. — Аз бих добавил няколко книги. За правдоподобност.