Диамантите на Рурк

— На тебе ти хлопа дъската.

— Нали ме хареса главно заради това.

— Това влизаше в цялостния ти облик.

— Винаги съм мислила, че с теб сме страхотна двойка в това отношение.

И двамата се умълчаха. Евън се приближи до нея, почти на една ръка разстояние.

— Защо ме остави? — попита той.

— Сладурче, трябва да знаеш, че ти не беше онова, което исках. Беше невъзможен. Изгради стена около себе си, не можех да се доближа до теб, чаках най-малкия знак, за да ми покажеш, че ще ме допуснеш при себе си. Но ти така и не го направи. Омръзна ми да гледам отстрани.

— Ти ми причини голяма болка.

— Не съм разбрала.

— Никой не ме е наранявал така.

— Сигурна съм.

— Както и да те виждам с Хейс.

— Хейс ми даде знак. Той ме желаеше.

— Да, наистина.

— Не казвам, че бях щастлива и че той изобщо може да се сравни с теб.

— Надявам се, че е така. Хейс си има добрите страни. Но за жена като теб…

— Изумително. Това е предопределеност, психическо сливане — не знам как да го обясня по друг начин.

— Кое?

— Цяла сутрин мислих за това. За, теб, мен и Хейс. Стигнах до извода, че не те убих, защото всъщност не съм искала.

— Радвам се да го чуя.

— Не искам да те убивам, скъпи, напротив — желая те.

— Крайно време беше.

— Но ми се иска да убия някого. Тази мисъл ми е влязла в главата и ще го направя.

Тя бърбореше, като се опитваше да установи връзка с Рурк и му казваше всичко, което би му се поправило. И той наистина се улови на въдицата.

— Можеш ли да преминеш границата? Знам, че можеш. Дълго, необикновено пътуване към крайностите. Ти си бил там, скъпи, територията ти е позната. Видях те тази сутрин. Ти си вече там, скъпи.

— Може би.

— Нека да ти кажа за какво мислих. Става дума за застраховката. Ако ще убиваш някого, то поне трябва да си заслужава, нали?

Рурк не трепна. Кейтлин знаеше, че няма да го направи.

— Може би — отговори той.

— Ако загинеш ти, това би означавало три милиона за компанията. Загубите се изплащат, по един милион за Хейс и мен. Но ако умре Хейс, парите са същите — само че по един милион за теб и мен, защото аз наследявам дела му. Да не говорим за къщата, колите и инвестициите.

— Това е вярно — вметна само Рурк, защото не искаше да я спира.

— Мога да го направя сега. Не се шегувам. Настроена съм. Мога да изляза и да го очистя.

— Чакай.

— Тогава ще останем само аз и ти. Готова съм. Желая те. Отдавна те желая, скъпи.

— Ще бъде тъпо. Ако ще убиваме Хейс, последното, което искаме, е да го оставиш заради мен.

Рурк говореше така, сякаш вече беше станало.

— Но аз съм готова за това — рече Кейтлин. — Само ти и аз.

— Трябва да го направим хитро. Сега ще излезеш и ще се държиш като вярна съпруга.

— Добре де, ще го надхитрим. Но ще го пречукаме, нали?

— Може да си помисля — отговори Рурк.

Хейс, Кейтлин и Рурк тръгнаха заедно по алеята за колите. Спряха се при Уелкъм, Джералд и Хармън и побъбриха с тях. Уелкъм си помисли, че войната по принцип е странна, но това тук е наистина необикновено — да преминат толкова бързо от оръжията и скандалите към маловажни разговори.

Рурк започна да дразни Джералд и Хармън, като им се подиграваше здравата.

— Моите здравеняци, надеждата ми — каза той. — Двама скапаняци. Много шум за нищо.

Хармън беше навел глава. Джералд се преструваше, че не го чува. Беше взел камата на Уелкъм и дялкаше дъбови клонки. Уелкъм се зачуди колко ли им плаща Рурк, за да се примиряват с такива обиди.

— Хармън, теб с какво те повали? — попита Рурк.

— Не знам — отговори Хармън.

— Простря те на земята, а ти не знаещ как.

— Изобщо не го видях.

— Хармън, ти си боклук. Ако мозъкът беше мускули, нямаше да можеш да вдигнеш и чаша чай.

Хармън го погледна изпод подпухналите си клепачи, но не каза нищо.

— Ами Джералд — Доктор Смърт. Моят ас. Какво, по дяволите, се случи с теб?

Гласът на Рурк напомни на Уелкъм за хлапе, което къса крачетата на буболечки.

— Той ме изненада — отговори Джералд, без да вдига глава. — Оказа се, че се е скрил на едно място, където не предполагах, че може да бъде.

— С какво те перна?

— С ръжена от камината. В коляното.

Камата отсече тънка като лист стърготина. Виждаше се през нея.

— Заболя ли те? — продължаваше Рурк. — Какво ли те питам?

Джералд отмести поглед от камата и клонката и погледна Рурк в очите. Уелкъм си спомни как Джералд бе разбил вратата само с един ритник. Зачуди се дали Рурк съзнава какво върши, като го предизвиква така.

— За малко — отговори Джералд.

— Удар с ръжен по коляното. Това ли сломи съпротивата ти?

Рурк, изглежда, знаеше колко далеч да отиде.

— Да — отвърна Джералд.

— И земята се разтресе. Трябваше да съм там. Страхотна гледка ще да е било. Двамата ми кита, проснати на плажа.

— Те се разделиха — това беше единствената им грешка — намеси се Уелкъм. — Успях да се справя с тях един по един. Нямам желание да се срещаме отново.

Рурк се обърна към Уелкъм. Изражението му беше напрегнато. Очите му бяха като прожектори, които сега пронизваха Уелкъм. Джералд и Хармън вече не съществуваха.

— Морски пехотинец — отбеляза Рурк.

— Точно така — процеди през зъби Уелкъм.

Нямаше да му позволи да обижда морските пехотинци.

— И по-точно специалният взвод — продължи Рурк.

— Да.

— Най-добрите.

— И ние мислим така.

— Ти си истински боец — каза Рурк. — Съдружнико, не знам как си го направил, но когато си го намерил, ти си улучил десятката.

Рурк говореше на Хейс и Кейтлин, но гледаше Уелкъм.

— Знаем — рече Кейтлин.

— Ръкопашен бой, специални оръжия, самолети, подводни операции, експлозии… Пропуснах ли нещо?

— Това е в общи линии — отговори Уелкъм.

— Както и саморъчно направени насочени заряди. Ти си взривил сейфа ми.

— Не беше трудно — каза Уелкъм.

— Мога да те използвам.

— Аз съм пенсиониран.

— О, не мисля така. Ти направи бомба за сейфа ми и изпотръшка двамата ми главорези. Не ми изглеждаш да си без работа.

— Търся истинска работа.

— Подписват ли чековете ти? — попита Рурк, имайки предвид Хейс и Кейтлин.

— Само на приказки.

Рурк се обърна към тях.

— Какво ще кажете? Той не ви трябва вече. Може ли да ми го дадете?

— Целият е твой — отговори Хейс. — Това е най-малкото, което можем да направим за теб.

Чуй ги само, помисли си Уелкъм. Разменяха го като стара лампа на битпазара.

— Сам решавам — каза Уелкъм.

— Е, и?

— Чудя се какво си намислил.

— Да кажем, че ще ти възложа работата, която знаеш да вършиш най-добре.

— Мистър Рурк действа в много области — обади се Джералд.

На Мърл му се стори, че долавя в тона му известна ирония. А може би се лъжеше.

— Да, така е — потвърди Рурк.

Джералд наблюдаваше Уелкъм. Всички го гледаха и чакаха отговора му. Особено Джералд.

— Аз съм волнонаемен — каза Уелкъм. — Приемам предложения.

Хейс и Кейтлин дадоха оръжието си на Рурк и когато Уелкъм каза, че иска да задържи пистолета, Рурк му разреши.

Това беше колт питон, 357 магнум — хубав пистолет. Досега Уелкъм не бе изявил желание да има оръжие. Можеше да си купи, когато поискаше. Само че трябваше да си вади разрешително, да чака, докато го проучат, и това променяше всичко. Питонът изведнъж му се стори крайно необходим.

Джералд и Хармън си тръгнаха с колите. Рурк записа телефонния номер на Уелкъм и каза, че ще му се обади.

— Евън — попита Хейс, — онези двамата за теб ли работят?

— Всички работят за мен.

За какво са ти, ако смея да попитам?

— Може да ми се наложи да ги използвам — отговори Рурк и потегли.

Уелкъм влезе в осмоъгълната къща с Хейс и Кейтлин. Те не го поканиха, но той мина след тях през разбитата на трески дървена врата и щом слязоха в хола, каза: