Диамантите на Рурк

Рурк като че ли се развесели. Каква дума от устата на един морски пехотинец! Но Джералд забеляза, че шефът му все пак сложи книгите. После устройството. Много внимателно.

Накрая дръпна ципа на куфара и щракна месинговата ключалка.

Сетне Уелкъм показа на Рурк предавателя. Копчетата за включване и изключване, телескопичната антена.

— Проблемът с радиоуправляемите устройства е, че могат да се задействат предварително от странични сигнали — започна да обяснява Уелкъм. — Особено в населен район, където навсякъде има електрически полета — радио, кабелна телевизия и Бог знае какво още. Нали не искаш този красавец да избухне преждевременно?

— Не — отговори Рурк.

— Така. Аз съм го свързал с три поредни електрически вериги. Преди да стигнеш до детонатора, те трябва да бъдат отворени в определен ред. Ето така. Първо елероните 13. — Той докосна едно сребристо лостче. — После кормилото и регулатора — ето с този плъзгач. Натискаш първото лостче и то отваря тази верига. После второто. Последното е копче. Малко червено копче отстрани. Допълнителното — то вдига големия шум.

Той натисна червеното копче и устройството се включи.

— Чудесно — каза Рурк и взе радиото.

Но Уелкъм го дръпна от ръцете му и попита:

— А парите?

— Когато всичко приключи — отговори Рурк. — Довечера имаш да свършиш една дребна работа, забрави ли?

Уелкъм пак не пусна радиото.

— Парите ще бъдат у мен — продължи Рурк. — Свършваме и се измъкваме заедно. Първо трябва да се уверим, че този красавец работи. След това ще си получиш парите.

Уелкъм не му вярваше.

— Седемдесет и пет хиляди — добави Рурк. — Ако всичко мине гладко, ще има премии.

Уелкъм пусна радиото и попита:

— Обади ли ти се?

— Още не. Но ще се чуем. Те искат парите повече отколкото камъните.

Уелкъм потегли с микробуса, а в исузуто Рурк каза на Джералд да държи куфара с парите. После го сложи зад седалката на Джералд. Извади някакъв мръсен найлонов дъждобран и уви куфара с него.

— Връщаме се — рече той. — Искам да спреш настрани от къщата. Никой да не види какво има в колата.

— Да, сър — отговори Джералд.

— Дай — каза Рурк и му направи знак с ръка.

Той искаше куфара с парите. Държеше някакво късче хартия… Не, лепенка, като онези за видеокасети. Махна листчето на гърба й и я залепи около дръжката на куфара. Той заприлича на багаж за самолет.

Лепенката беше мъничка. Нол никога не би я забелязал.

— Нали не искаме да ги объркваме — каза Рурк.

— Не, сър.

— Това би ни навлякло огромни неприятности.

— И още как.

— Така, парите са в куфара с лепенката.

— Точно така.

— Той ще остане в колата. Парите няма да излизат от нея.

— Да, ясно — отговори Джералд.

— Куфарът, който ще изнесеш…

— Е онзи без лепенката. С устройството.

— Много добре — похвали го Рурк, сетне му нареди да кара към дома му и Джералд зави на север, нагоре по Крайбрежната магистрала, пак покрай Томалес Бей.

— Искаш ли да ти дам втора възможност срещу морския пехотинец? — попита Евън.

— Да, сър, разбира се.

— Мислиш ли, че следващия път ще се справиш с него?

— Ако ръцете ми не са заети.

— Няма. След като всичко свърши, той ще се опита да тръгне с мен.

— И ще си поиска парите.

— Да. Няма да го пуснеш в колата. Останем ли двамата сами с него, може да му хрумне нещо.

— Да, може да му влезе някоя муха в главата.

— Каквото и да стане, дръж го далече от мен.

— Няма да го пусна да припари до теб. Повярвай ми.

— Това е възможността ти да изкупиш греха си. Знаеш ли колко често може да ти се предостави?

— Много рядко.

— Гледай да не се провалиш.

— Много ти благодаря. Наистина.

61.

— Още една бира — рече Хармън. Джинки мигновено отиде до хладилника и му я донесе. Наля я в чиста чаша и му я даде.

Той следеше движенията й. Само като си помислеше човек, че това сладурче е от същите родители, които са дали на света великия дебелак Джералд! Невероятно!

Хармън седеше на един шезлонг до вратата. Телефонът беше до него. От мястото си той можеше да препречи вратата, да вземе телефонната слушалка и да гледа телевизия. Тук имаха кабелна телевизия и хващаха развлекателната програма, но нямаше дистанционно управление.

А и бирата беше студена.

Хармън залови Мама на вратата на кухнята, че го гледа как зяпа момичето.

— Дърто — каза той, — гледай да не ти потънат гемиите.

62.

Чакаха в дома на Рурк. Хейс се появи, след като се мръкна. Носеше храна за вкъщи от един вегетариански ресторант в Мил Вали.

Нахраниха се и пак зачакаха.

— Този твой съдружник върти някакви номера — отбеляза Кейтлин.

— Не е такъв човек — отговори Нол.

— Държи ни в напрежение.

— Той държи да си получи парите. Половината са негови и си ги иска толкова колкото и аз.

— Тогава защо не се обажда?

— Ще се обади — каза Нол, като се мъчеше му бъде убедителен.

63.

Уелкъм заведе Грейс на вечеря в един италиански ресторант на Северния плаж. Беше девет и половина, когато седнаха на масата.

Грейс беше запозната с италианската кухня. Тя поръча на италиански, без да поглежда менюто. Ордьовър котлети, тортелини, крем от жълтъци, супа по английски.

Уелкъм очакваше, че ще ядат спагети.

Но тя му каза да разчита на нейния избор.

Уелкъм попита сервитьорката за телефон.

Да — отговори Рурк по средата на първото иззвъняване.

— Нол — каза Уелкъм, като закри с ръка слушалката, за да заглуши гласа си.

Чу, че Рурк подава телефона на Нол.

— Да? — обади се Нол.

— Чуват ли ме?

— Мисля, че не.

— Пред „Клиф Хаус“, в полунощ. На паркинга.

— Пред „Клиф Хаус“ ли?

— Мястото е идеално.

— Ще бъдеш ли там?

— Отначало няма да ме видиш.

— Я повтори.

— Търси оранжева кофа за боклук. Камъните ще бъдат там. Вероятно ще имаш нужда от оръжие. Всичко, което ти трябва, ще бъде вътре.

— Сигурен ли си? — попита малко тъжно Нол.

— Оръжието, камъните, всичко. Повярвай ми, ще се погрижа за теб. А, да, сигурно ще поискаш да претърсиш някого. Не се притеснявай, действай смело.

Нол или някой друг затвори телефона.

Уелкъм и Грейс вечеряха около час. Той се почувства заситен и доволен — от вкусните ястия и защото Грейс седеше срещу него.

Мърл изгреба последните лъжици от супата по английски, която се оказа някакъв сапунен крем. Но хубава. Отново отиде до телефона.

— Да — каза пак по средата на първото иззвъняване Рурк.

— Имаш ли нещо за мен? — попита Уелкъм.

— Господи, къде си? Нямаме време.

— Вечерям.

— Ще се срещнем в полунощ на паркинга пред „Клиф Хаус“. Знаеш ли къде се намира?

— Бил съм там.

— Какво мислиш? Ще стане ли работата?

— Разбира се.

Грейс закара Уелкъм с форда си до Мишън стрийт.

Мърл гледаше табелките на улиците и номерата.

— Ето, тук — рече той. — Няма да се бавя.

64.

Хармън гледаше баскетболен мач по телевизията. След това бяха новините в единадесет маса. Не го интересуваха. Той стана и включи кабелната телевизия.

Тъкмо се върна на стола си, когато някой почука на вратата.

— Хармън — чу се глас отвън.

Хармън открехна вратата, но не свали веригата. Погледна през пролуката.

На прага стоеше морският пехотинец, който сега работеше за Рурк.

Хармън помисли, че са го изпратили по задача. Надяваше се, че няма да го смени. Бирата, телевизията и Джинки му харесваха.

Той махна веригата и отвори вратата.

65.

Джералд стигна до извода, че оклахомецът Ралф Нол съвсем не е глупак. Петимата — Нол, Джералд, Кейтлин, Хейс и Рурк с парите — вървяха през предния двор на Рурк на път за колите. Беше единадесет и петнадесет. Имаха най-малко четиридесет минути път до „Клиф Хаус“. Внезапно Нол се спря и рече: