Диамантите на Рурк

— Какво има? — попита го Джералд.

— Нищо — отговори Уелкъм. — Онези прекрасни хора решиха, че в края на краищата не искат да се изтрепват. Аз съм вън от играта. Само вися тук с другите наемници.

— На твое разположение съм — рече Джералд.

До бордюра имаше един дъб, недалече от исузуто. Уелкъм се приближи до дървото така, сякаш не можеше да чака повече, за да смъкне товара от краката си и седна под сянката.

Сетне погледна Джералд. По-скоро с любопитство, отколкото враждебно. Джералд забеляза, че Мърл не спомена за случилото се в къщата. Никакви извинения, нито злорадство. За него това сигурно не представляваше нищо. Утре едва ли щеше да си го спомня.

Докато той, Джералд, никога нямаше да го забрави. Как падна като прострелян, пронизващата цялото му тяло болка, острието на камата на врата му.

Уелкъм още го гледаше.

— Има ли още нещо? — попита Джералд.

— А, не. Само се опитвам да разбера какъв си. Добре познавам азиатците, но за теб не съм сигурен.

— Може да съм китаец — рече Джералд. — Или тлъст японец, състезател по сумо.

— Не се шегувай. Според мен си кореец. На такъв приличаш. Познавам онези от специалните части на Република Корея. Жестоки и умни. Истински бойци. И в теб има нещо такова. Ако съдя по това и по лицето ти, мисля, че си кореец. Но в тялото?

— Никой не е познал досега, че съм кореец — отговори Джералд.

— Кореец си, но със смесена кръв. Имаш нещо островитянско. Обичаш да спиш на плажа, да плуваш сред вълните, да пийнеш една-две бири. Вероятно си полинезиец.

— От Самоа — отговори изумен Джералд.

— Кореец-полинезиец, така ли?

— Отгатна.

— Страхотно съчетание. Без майтап.

Думите на Уелкъм прозвучаха искрено. Съвсем не го ласкаеше. Изобщо не беше необходимо.

— Благодаря — рече Джералд.

— Ако знаех, че си такъв, може би нямаше да се нахвърля така бързо върху теб.

— Справи се много добре.

— Е, ръцете ти бяха заети.

— Да, ама на Хармън не бяха.

— А, онзи ли? Открехнах леко стъклената врата и се скрих. И той си влезе най-спокойно.

— Как го удари?

— Знаеш ли тае-куон-до?

— Имам черен пояс четвърта степен.

— Така. Оставих го да влезе. Ритнах го в китката, за да пусне автомата. Ръгнах го с лакът в бъбреците, после странично в стомаха и накрая — с отскок в лицето.

— Как е ритникът ти с отскок?

— Позагубил съм тренинг. Но бях много добър.

— Това ти е напълно достатъчно — рече Джералд.

— Не сме виждали никакви скъпоценни камъни. Изобщо не знаехме, че са там — обясняваше Хейс на Рурк.

Двамата бяха на терасата над басейна.

— Онзи, третият, Ралф Нол, той разби сейфа и сигурно ги е свил.

— Кой е този Нол?

— Един крадец, когото намерихме. Пълен тъпанар.

— Очевидно не е.

— Искахме да направим няколко обира с взлом: Не ме карай да ти обяснявам защо. Влизат ни разни мухи в главата.

— Мухите обикновено кацат по изпражненията. Къде е Нол?

— Нямам представа.

— Господи!

Хейс наблюдаваше Рурк. Помисли си, че трябва да продължава да говори. Евън вероятно не харесваше онова, което чуваше, но поне слушаше.

— Не мога да разбера само едно — щом не е заради скъпоценните камъни, какво щяхте да спечелите, като ме убиете?

— Ами застраховката. Не си ли спомняш? Но това беше само за оправдание. Тя реши, че иска да убие някого. И това трябваше да бъдеш ти.

Рурк гледаше към залива. Хейс се опита да разгадае изражението му, за да реши какво да каже по-нататък.

— Всичко започна заради нея — продължи Хейс. — Тя никога не е доволна. Вечно иска повече и не те оставя на мира. Нали я знаеш каква е.

Рурк извърна очи от залива и погледна Хейс.

— Да, знам — отговори той.

— По дяволите, направо ме влудява.

— Знаех, че направи грешка, като се ожени за нея. Исках да те предупредя, че ти предстоят големи неприятности.

— Трябваше да ми подшушнеш нещичко.

— Ти не беше в настроение да слушаш. Развеждаш се с една, веднага се жениш за друга — много беше зает. В такава ситуация човек губи чувството си за преценка.

— Имаш право — отговори Хейс. — Аз съм виновен. За всичко. До последната стъпка.

Рурк беше невъзмутим, почти безпристрастен.

— Всичко това не ми връща камъните — рече той.

— Да — съгласи се Хейс. — Но какво да направя? Само мога да ти кажа, че ще ти ги платим.

— Ти дори не знаеш колко струват. Готов ли си да дадеш три милиона — най-малко?

Хейс го наблюдаваше. Зачуди се дали Рурк говори сериозно.

— Имал си скъпоценни камъни на стойност три милиона? — попита изумен Хейс.

— Не съм казал такова нещо. Само в случай, че искаш да платиш за тях. Истинската цена е три-четири милиона. Готов ли си да подпишеш чек за такава сума?

Не, помисли си Хейс, Рурк сигурно се шегува. Опитва се да го изпита, подхвърля му някакви абсурдни цифри и очаква да започнат да спорят.

Рурк чакаше. Захванеше ли се с някаква игра, той го правеше с безизразно като на покерджия лице.

— Да не уточняваме цифрата — рече Хейс. — Само да кажем, че сме приятели и ще се споразумеем.

Дали това беше достатъчно? Лицето на Рурк беше невъзмутимо. Хейс долови нюанс на… Какво? Нетърпение? Презрение? Гняв?

Не. На нещо по-хубаво. Устните на Рурк сега се изкривиха в суха усмивка. Той се забавляваше.

— Да, така ще направим — съгласи се той.

На върха на хълма беше горещо и сухо. Джералд и Уелкъм ожадняха. Отидоха заедно до къщата, намериха градинския маркуч и пиха от него.

Хармън остана на задънената уличка. Той не искаше да се приближава до къщата и да се навърта около Уелкъм.

— Искам да знам само едно — рече Джералд. — Ако нямаш нищо против.

— Казвай — отговори Уелкъм.

— Ти можеше да ме убиеш.

— Може би.

— Ножът беше опрян до врата ми. Усещах го. По-близо и от самобръсначка. Можеше да ми прережеш гърлото.

— Защо да го правя? Достатъчно е, че те обезвредих. Пък и нямам нищо против теб.

— Радвам се. Познавам много хора, които не биха постъпили като теб. В подобна ситуация те приемат всичко лично.

— Не виждам причина. Тази къща не е моя. А ти си тук, защото някой ти плаща, за да влезеш. Не е ли така?

— Да — призна Джералд.

— За онзи, който дойде, ли работиш?

— Да.

— Добре ли ти плаща?

— Не мога да се оплача. Единственият недостатък е, че започваш да ставаш зависим. Трудно ти е да отказваш.

— Заради мангизите е.

— Не само заради тях. В един момент трябва да вземеш нечия страна. Човек не може да се оправя сам в този свят. Опиташ ли се, ще изгубиш. Ти си никой. Трябва някой да ти пази гърба. Той се грижи за теб, ти — за него.

— Въпросът е да се запиташ кой точно се грижи за теб. И защо.

— Онези двамата — мъжът и жената — те не са ли ти приятели?

— Дори не са ми близки.

— Тогава какво те свързва с тях?

— Ами, всичко се свежда до кинтите.

— Винаги ли е така?

Рурк каза, че иска да говори с Кейтлин. Хейс излезе и й съобщи, че всичко е наред, че двамата с Рурк са изгладили нещата. Накара я да остави автомата, преди да отиде на терасата.

Тя беше предпазлива. Стоеше на разстояние.

— Ти си виновна за всичко — обвини я Рурк. — С насочен към мен пистолет, в собствения ми дом! Ти. Какъв шок! Ти си последният човек, от когото съм очаквал подобно нещо.

— Престани, Евън.

— Между нас имаше нещо. Не го отричай.

— Защо да го отричам? Но защо не ми вярваш?

Рурк се ухили.

— Никога не съм мислил, че си обикновена, ако това искаш да чуеш.

— Винаги съм била готова да се отклоня от правия път. Колко хора могат да кажат това?

— Но, по дяволите, ти се опита да ме убиеш. Мен!

— Ами, помислих си, че трябва да започна с най-достойните — ухили се и Кейтлин. — На твое място бих го приела като комплимент.