Диамантите на Рурк

Часовникът вътре показваше дванадесет и четиридесет и пет. Часовникът на Джералд беше десет минути назад.

Той огледа улицата, макар че не знаеше кого чака и с какво ще пристигне. Предполагаше, че ще е с кола. Но можеше и някой да излезе от „Пери“ и да го потупа по рамото.

Изведнъж видя Уелкъм на улицата.

Това отново го вбеси. Рурк бе изпратил Уелкъм да го следи.

Мърл пресече улицата.

— Всичко е наред, изчезвай. Ще се оправя сам — каза му Джералд.

— Не се разстройвай — рече Уелкъм.

— Ядосан съм не на теб, а на Рурк. По дяволите. Непрекъснато ме тормози.

— Надявам се, че не ме обвиняваш.

— Ти си готин — отговори Джералд. — Изглеждаше чист, докато не започна да работиш за Рурк. Тогава взех да се съмнявам. Правиш грешка.

— Ти също не излезе от играта.

— Навъртай се наоколо и гледай.

Джералд пак огледа улицата и рече:

— И все пак днес се налага да се оправя сам. Не трябва да има други. Видят ли двама, може да станат нервни.

— Никой няма да дойде.

— Затова ли те изпрати?

— Не ме е изпращал — отговори Уелкъм. — Той не знае, че съм тук.

Джералд никак не обичаше да го правят на глупак. Само че нещо в картинката не пасваше.

Уелкъм го докосна за ръката и каза:

— Джералд, искаш ли да видиш няколко камъка?

Уелкъм заведе Джералд в апартамента си, после слезе долу сам.

— Пристигна онова за теб… — съобщи му Грейс. Колетчето.

Той я целуна и се качи горе. Джералд съзерцаваше произведението на масата в кухнята, но не зададе никакви въпроси. Уелкъм занесе пратката в спалнята и повика Джералд.

Сетне отвори кутията. Извади кадифената кесия и я развърза. Разстла скъпоценните камъни.

За миг и двамата зяпнаха.

— По-добре направи снимките — каза Уелкъм.

— Да.

Джералд засне цял филм. Отблизо, отдалеч, на няколко крачки разстояние. Камъните блестяха на светлината от светкавицата. От фотоапарата излизаха снимка подир снимка.

— Значи — повтаряше непрекъснато Джералд — ти си съдружникът. Господи! Ти!

Когато свърши със снимките, Джералд ги подреди и ги сложи в предния си джоб. Уелкъм събра камъните и ги пъхна в кесията. После остави Джералд сам и пак слезе при Грейс.

Тя беше почти готова с багажа. Той мушна кадифената кесия в последната отворена чанта.

— До довечера — каза Уелкъм и я целуна.

Горе Джералд отново гледаше произведението на масата в кухнята.

— Какво ще кажеш? — попита Уелкъм.

— Това е радио. А онова? Не може да е глина, а? Или пластелин?

— Може, но не е.

— Ти правиш бомба — досети се Джералд.

— Взривно устройство.

— Той ли ти заповяда?

— Много си умен, Джералд.

— Някакъв номер ли му кроиш?

— Ще се опитам. Това притеснява ли те?

— Вече не.

— Тогава можеш да ми помогнеш. Щях да го направа сам, но с теб ще е много по-лесно. Ще паднат доста мангизи. Искаш ли?

— Да — отговори Джералд. — Но няма да го направя заради парите. Ако ми пуснеш нещичко после — нямам нищо против. Но не го правя заради това.

— Имаш ли малко свободно време?

— Трябва да му се обадя, като свърша със снимките.

— Обади му се.

— После имам една друга задача.

— Да купиш два куфара ли?

— Откъде разбра? — изуми се Джералд. — Знаеш ли какъв е планът?

— Би трябвало. Това е моят план.

— Тогава всичко ти е ясно. Трябва да купя два напълно еднакви куфара. Той ми даде петдесет долара.

— Можем да го направим по пътя за „Клиф Хаус“.

— „Клиф Хаус“ ли? — смая се Джералд.

Джералд се отклони с исузуто от булевард Гиъри и пое към океана. Отсечката беше права. Водеше на запад. Човек имаше чувството, че е в провинцията, а не в голям град.

На 15-то авеню имаше магазин за обувки и куфари. На витрината бяха изложени чанти и куфари с марка Луи Вутон. Джералд веднага забеляза, че са имитация. Имаха месингови катинарчета на циповете.

Уелкъм разказа на Джералд за плана си, докато пътуваха към океана. Тъкмо свърши и стигнаха до „Клиф Хаус“.

— Какво ще кажеш? — попита накрая Уелкъм.

Джералд спря в средата на паркинга. Излезе и се огледа. „Клиф Хаус“, скалите и дърветата, плажа, булевард Гиъри и Грейт Хайуей.

— Разбрах каква е идеята ти — отговори той.

На лицето му разцъфтя усмивка. Белите му зъби се показаха.

— Да — ухили се широко. — Точно така.

59.

— Ти трябва да бъдеш там — каза Рурк на Хейс.

Хейс беше на работа, в офиса.

— Необходимо ли е? — попита той.

— По дяволите, ние сме съдружници. Днес е най-важният ден в живота ми, а ти не искаш да дойдеш.

— Искам, но мислех, че ти не желаеш да ти се бъркаме.

— Не казах, че ще се бъркате, а само да бъдете там.

— Знам ли — отговори Хейс.

Той нямаше никакво желание да бъде близо до Рурк и до скъпоценните камъни.

— Долавям някаква съпротива у теб — продължи Рурк. — Сега, когато ще си възвърна камъните, ти се държиш така, сякаш не ми дължиш нищо и се опитваш да се измъкнеш. Отбягваш ли ме, какво?

Да, помисли си Хейс, защото ме плашиш.

— Не — каза той на глас, — съвсем не.

— Присъствието ти ще бъде символично. Ти стана причина да изгубя камъните, затова трябва да бъдеш там, за да ми помогнеш да си ги получа обратно.

— Щом настояваш.

— И за по-практично ще използвам още един човек. След като се появи морският пехотинец, кой знае какво може да стане? Искам двамата с него да тръгнете с парите и да изчезнете колкото може по-бързо.

Хейс не отговори.

— Правя го в знак на добра воля — продължи Рурк. — Или ти не мислиш така. Намираме се на кръстопът. От теб зависи накъде ще поемем.

— Както кажеш: На твое разположение съм.

— Ти и Хейс ще тръгнете с парите — обясняваше Рурк на Кейтлин.

Тя беше в дома му. Той я бе поканил да дойде. Хармън и Джералд ги нямаше и му трябваше помощник да пази Нол. Тя се съгласи начаса. Беше твърде вълнуващо, за да го изпусне. Нол беше заложник, предстоеше размяна на цяло състояние, преди това — въоръжен обир. Твърде много!

Нол беше навън, до портата. Каза, че се нуждае от малко чист въздух. Рурк и Кейтлин го наблюдаваха от прозореца на хола. Но Евън беше сигурен, че Нол няма да избяга. Как щеше да загърби късмета си?

— Не съм решил още какво точно ще направим — каза тихо Рурк. — Но при всички случаи ще импровизираме. Морският пехотинец идва, взима парите, дава ги на мен, а аз — на теб. И ти тръгваш. Ще използваме суматохата. Кой знае какво може да последва?

— Ще ми позволиш да нося парите? — учуди се Кейтлин.

— Защо не?

— Това е знак на доверие.

— Знак на любов.

— На ангажираност. На доверие, любов и ангажираност.

— Не изпускай Хейс от очи. Когато му разказах за плана си, направо долових мислите му. Ти и той сами с моите шестстотин и петдесет бона.

— Ще се справя с него. Не след дълго той ще бъде оправен завинаги.

— Точно така.

— Ще бъдем само аз и ти.

— Докрай.

Рурк излезе навън и се приближи до портата. Нол седеше до оградата.

— Почивката свърши — каза Рурк и Нол се прибра вътре.

Рурк се опитваше да мрази Нол. В края на краищата той бе нахлул в живота му. Откраднал бе скъпоценните му камъни и ги държеше като откуп.

Само че Рурк не изпитваше никакви чувства към Нол. Ралф не бе изменил никому. Дори не познаваше Евън. Нол щеше да получи точно каквото му се полагаше — нищо.

С Хейс и Кейтлин беше различно.

Ето какво се получава, като допуснеш хората в живота си.

Към тях Рурк изпитваше съвсем други чувства.

Той се загледа навън, отвъд тревата и дърветата. Представи си всичко. Нощ. Той шофира по магистралата. Хейс и Кейтлин карат пред него. Изменниците, застрашили живота му. Хейс и Кейтлин, които познаваше… с които беше близък. С тяхната необикновена прозорливост.