Патриотични игри

Голямата страда от стъкло и мрамор контрастираше със сивата каменна стена на Банкрофт Хол. Военноморската академия на САЩ беше правителствен комплекс и следователно лишена от обичайните изисквания за добър архитектурен вкус. Влязоха на приземния етаж и се разминаха с група курсанти в анцузи за крос. Роби го поведе надолу по стълбите към мазето. Джек не беше идвал тук. Озоваха се в слабо осветен коридор, чиито бетонни стени водеха до задънен край. На Райън му се стори, че чува пукането на малокалибрен пистолет, и това се потвърди, когато отвориха тежката стоманена врата на новото пистолетно стрелбище на академията. Видяха фигурата на човек, застанал на централния коридор, който държеше в изопнатата си дясна ръка автоматичен пистолет 22-и калибър.

Старшина Ноуа Брекенридж беше типичен представител на сержантския състав във военноморските сили. Метър и деветдесет висок, единствените тлъстини в деветдесеткилограмовото му тяло се намираха в хотдоговете, които ядеше за обяд в съседната сграда Дагрен Хол. Носеше риза с къси ръкави в цвят каки. Райън го беше виждал, но не го познаваше лично, въпреки че Брекенридж се ползваше с особен авторитет. За двадесет и осем години в морската пехота той беше ходил навсякъде, където може да отиде морски пехотинец, беше вършил всичко, което вършат морските пехотинци. Неговият иконостас с отличия се състоеше от пет равни реда, като най-отгоре се намираше Кръст на военноморските сили, който беше заслужил като снайперист във Виетнам, участващ в първа разузнавателна група. Под лентичките се намираха медалите му за добра стрелба „Стрелящата ютия“, най-незначителният от които беше със степен „Експерт“. Брекенридж беше известен с познанията си по оръжията. Всяка година ходеше на националния шампионат в Кемп Пери, Охайо, и на два пъти през миналите пет години беше спечелил Купата на президента за своето майсторство с автоматичен „Колт“ 45-и калибър. Обувките му бяха излъскани идеално и лъщяха така, че много трудно можеше да се определи цветът на кожата. Месинговите му декорации блестяха като неръждаема стомана и косата му беше толкова ниско подстригана, че сивите косми не можеха да бъдат забелязани без внимателно вглеждане. Беше започнал кариерата си като обикновен стрелец пехотинец, по-късно станал охрана в посолство и пехотинец на кораб. Учил се е да стреля в школата за снайперисти, бил е строеви инструктор в Парис Айлънд и офицерски инструктор в Куантико.

Когато подразделението от морски пехотинци в академията било увеличено, Брекенридж станал дивизионен старшина в Кемп Лежън и се говореше, че когато напусне Анаполис, ще завърши тридесетгодишния си път като армейски старшина и ще има канцелария в съседство с тази на коменданта. Присъствието му в Анаполис не беше случайно. Когато ходеше из района на спалните помещения, Брекенридж представляваше красноречиво и мълчаливо предизвикателство за всеки курсант, който все още се колебае относно кариерата си: „Дори и не мисли, че можеш да бъдеш морски пехотинец, ако не си в състояние да командваш мъж като този.“ Това беше предизвикателство, на което малко курсанти не отговаряха. Военноморската охрана, която подпомагаше цивилната, формално се командваше от един капитан. Всъщност, както често пъти ставаше в армията, капитанът беше проявил благоразумието да остави на Брекенридж тези неща. Традициите в армията не се предаваха от офицерите, а от сержантите.

Райън и Джексън видяха как старшината извади нов пистолет от някаква картонена кутия и пъхна в него пачка с патрони. Изстреля два куршума, а след това провери мишената през телескоп. Намръщен, извади малка отвертка от джоба на ризата си и коригира мерника. Още два изстрела, проверка, нова корекция. Сега пистолетът беше идеално настроен и той го върна в кутията.

— Как е, Патлак? — попита Роби.

— Добър ден, майоре — отговори с приятен глас Брекенридж. Акцентът му от южните краища на щата Мисисипи отекна по голия циментов под. — А вие как сте, сър?

— Не се оплаквам. Искам да те запозная с един човек — Джек Райън.

Стиснаха си ръце. За разлика от Скип Тайлър Брекенридж усещаше и контролираше силата си.

— Здравейте. Вие сте човекът, за когото писаха във вестниците. — Брекенридж разглеждаше Джек като новобранец.

— Точно така.

— Радвам се да се запознаем, сър. Познавам командира ви от Куантико.

Райън се засмя.

— И как е Синът на Конг?

— Сега Уили е пенсионер. Има магазин за спортни стоки в Роаноук. Спомня си за вас. Казва, че за колежанче сте били доста умен, и предполагам, че си спомняте повечето от нещата, на които ви е учил, — Брекенридж изгледа Джек със задоволство, сякаш действията на Райън представляваха ново доказателство, че всичко, което казват и вършат във военноморските сили, всичко, на което беше посветил живота си, наистина означава нещо. Той в никакъв случай не би се усъмнил в това, но подобни примери укрепваха вярата му в армията. — Ако вестниците не лъжат, вие сте постъпили точно както трябва, лейтенант.

— Е, не беше съвсем както трябва, старшина…

— Патлак — поправи го Брекенридж. — Всички ми викат Патлака.

— След като всичко свърши — продължи Райън, — аз треперех като бебешка дрънкулка.

Брекенридж се развесели.

— По дяволите, сър, та всички сме така. Важното е да се свърши работата. Какво става след това, няма никакво значение. Е, с какво мога да ви бъда полезен, господа? Искате ли да се поупражнявате в стрелба е малокалибрен пистолет?

Джексън обясни какво беше казал агентът от ФБР. Лицето на старшината помръкна и той стисна зъби. След миг тръсна глава.

— Притеснявате ли се? Не мога да кажа, че ви обвинявам за това, лейтенант. Терористи! — изръмжа той. — Терористът е един боклук с автомат. Само тона — добре въоръжен боклук. Не се иска много, за да застреляш някого в гърба или да изпотрепеш хората в чакалнята на някое летище. Е, лейтенант, вие ще искате нещо, с което да се защитавате, така ли? Може би и нещо за вкъщи.

— Не зная…но смятам, че сте човекът, който ми трябва. — Райън не беше мислил за нищо такова, но му стана ясно, че Роби го е сторил вместо него.

— Как се справяхте в Куантико?

— Издържах изпитите си с автоматичен пистолет 45-и калибър и с автомат М-16. Нищо вълнуващо, но получих квалификация.

— Сега занимавате ли се със стрелба, сър? — намръщено попита Брекенридж. Подобна квалификация не беше показателна за опитния стрелец.

— Обикновено застрелвам полагащите ми се диви патици и гъски. Но пропуснах този сезон — призна Джек.

— Убивате ли друг дивеч?

— През септември прекарах два хубави следобеда в стрелба по гълъби. Доста добре стрелям по птици, Патлак. Използвам 12-калиброва автоматична пушка „Ремингтън 1100“.

Брекенридж кимна.

— Добре е като начало. Такава пушка имате вкъщи. Нищо не може да се сравни с пушка със сачми от близко разстояние — освен огнехвъргачка, разбира се. — Старшината се усмихна. — Имате ли цев за елени? Не? Е, ще трябва да си купите. Тя е около петдесет сантиметра, е цилиндричен отвор и мерник като на бойна пушка. Пъхате пълнителя и можете да изстреляте пет куршума. Повечето хора ще ви посъветват да използвате куршуми за елени две нули, но аз харесвам повече номер четири. Имат повече сачми и далекобойността не се губи. Все още можете да улучите цел на седемдесет-осемдесет метра, а на вас не ви трябва повече. Важното е, че каквото и да ударите със сачма за елен, пада, и точка. — Той млъкна. — Всъщност мога да опитам да ви взема няколко патрона със стреловидни сачми.

— Какво е това? — попита Райън.

— Едни експериментални нещица, е които си играят в Куантико. Използват се от военната полиция, а може би и в посолствата. Вместо оловни сачми човек изстрелва шестдесетина стрелички около трети калибър — като малки копия. Трябва да видите какво правят тези дребосъци, за да повярвате. Направо е гадно. Така че това решава въпроса за сигурността на дома. Сега ще трябва да носите пистолет със себе си.

Райън се замисли. Това означава, че ще се наложи да си извади разрешително. Помисли си, че би могъл да подаде заявление за него в щатската полиция…или в някоя федерална агенция. Този въпрос вече беше започнал да тревожи съзнанието му.