Патриотични игри

В края на краищата ИРА и ИНА никога не бяха извършвали свирепо престъпление в Америка. Никога. Нито веднъж.

„Но Джими е прав. АОЪ никога не се е бояла да нарушава правилата. Кралското семейство беше забранена територия за всички други, но не и за АОЪ. ИРА и ИНА не са се колебали да демонстрират операциите си — всяка терористична група застава зад действията си. Но не и АОЪ.“ Мъри поклати глава. Нямаше признаци, които да подскажат, че те ще нарушат това правило. Това все още не бяха направили…все още. Не съществуваше дори и сламка, за която да се хванат, за да започне разследване.

— Но какво са намислили? — запита се гласно той. Никой не знае. Дори и името им беше една аномалия. Защо се наричат Армия за освобождение на Ълстър? Националистичното движение винаги е акцентирало върху ирландската си принадлежност, то беше ирландско националистическо движение, но името на АОЪ изразяваше териториална принадлежност. „Ълстър“ се появяваше неизбежно в имената на реакционните протестантски групи. Терористите не трябва да осмислят кой знае колко постъпките си, но все пак е нужен някакъв разум. Всичко около АОЪ беше просто аномалия. Вършеха неща, които никой друг не би направил.

Вършеха неща, които никой друг не би направил. Мъри знаеше, че това притеснява Джими. Защо действат по такъв начин? Трябва да има причина. Въпреки безумието си според собствените си разбирания терористите бяха разумни. Колкото и изкривено да изглеждаше мисленето им, то съдържаше своята вътрешна логика. ИРА и ИНА подчиняваха действията си на някаква логика. Те бяха намерили оправдание за съществуването си и действаха според целите си: да направят Северна Ирландия неуправляема. Ако успеят, на англичаните най-накрая ще им омръзне и ще си отидат. Следователно, тяхната цел беше да поддържат конфликта на ниско ниво и да изчакват противникът да си отиде. Това схващане имаше някакъв смисъл.

„Но АОЪ никога не са казали за какво се борят. Защо? Защо пазят целите си в тайна? По дяволите, защо съществуването на терористична група е тайна — ако те провеждат операции, как могат да ги потулят и защо никога не обявяват съществуването си извън периметъра на ИРА и ИНА? Това не може да бъде съвсем лишено от смисъл. Не може да работят напълно безразсъдно и все така да успяват.“

— По дяволите! — Отговорът беше някъде наблизо. Мъри усещаше, че той се върти в крайчеца на съзнанието му, но не можеше да стигне дотам. Агентът напусна канцеларията си. Морските пехотинци вече патрулираха по коридорите и проверяваха дали вратите са заключени. Дан им махна на път за асансьора и все още се опитваше да подреди парчетата в едно цяло. Щеше му се Оуенс да поостане. Искаше да говори с него. Може би двамата ще могат да проумеят нещата. Не, защо „може би“. Ще намерят отговора. Той е тук и остава само да бъде намерен.

„Обзалагам се, че Милър го е знаел“ — помисли си Мъри.

— Какво отвратително място — каза Милър. Залезът беше великолепен, почти като морски. На хоризонта не се съзираха никакви градове и далечните дюни очертаваха ясна, макар и начупена линия, зад която слънцето щеше да се скрие. Странен беше температурният диапазон. По обед беше тридесет и пет градуса — а за местните хора това беше студен ден, — но сега, когато слънцето се скриваше, задуха хладен вятър и скоро температурата щеше да спадне до точката на замръзване. Пясъкът не можеше да задържа топлината и при наличието на такъв чист и сух въздух тя просто щеше да отлети нагоре към звездите.

Милър се чувстваше изморен. Отвратителен ден: занимаваха се е опреснителни тренировки. Не се беше докосвал до оръжие почти два месеца. Реакциите му бяха забавени, стрелбата — ужасяващо слаба, но физическото му състояние се беше подобрило. Всъщност в затвора беше наддал няколко килограма и това беше доста изненадващо. За седмица щеше да свали излишното тегло. Пустинята беше подходящо място. Както повечето хора, родени в по-северните географски ширини, на Милър този климат не му понасяше. Натоварваше се физически и от това ожадняваше, но откри, че в такава жега не може да се храни. Затова пиеше вода и остави тялото си само да се настрои. Доста бързо щеше да нормализира теглото си и да заякне. Независимо от всичко пустинята не му харесваше.

Освен него тук бяха още четирима души от спасителния отряд, а останалите веднага отлетяха за дома през Рим и Брюксел, за което щяха да се сдобият с цяла нова серия печати в „туристическите“ си паспорти.

— Тук не е Ирландия — съгласи се О’Донъл. Миризмата на прах и на собствената му пот го накара да сбръчка нос. Не е като у дома. Липсваше им мъглата, пропита е аромата на торфените полета, въглищата в камината, а също и алкохолната атмосфера на местната кръчма.

Неприятно и дразнещо беше, че нямат алкохол. Местните, след като бяха получили поредната доза религия, бяха решили, че дори братята от международния революционен комитет не могат да нарушават закона на Аллах. „Що за идиотщина!“

Лагерът не представляваше нищо особено. Шест постройки, едната от тях — гараж. Неизползвана площадка за кацане на хеликоптери, път, засипан наполовина с пясък от последната буря. Дълбок кладенец за вода. Стрелбище. Нищо друго. Някога тук е имало най-много до петдесет души. Сега обаче лагерът принадлежеше на АОЪ и беше отдалечен от базите на другите групи. Всички знаеха колко е важно опазването на тайната. На една черна дъска в барака №1 се намираше график, предоставен от други светлокожи приятели, с часовете на прелитане на американските разузнавателни спътници. Всички знаеха кога трябва да се скрият, а колите бяха вкарани под покрив.

На хоризонта заблестяха два фара, насочени към лагера. О’Донъл забеляза появата им, но не каза нищо. Хоризонтът се намираше много далеч. Пъхна длани в ръкавите на якето си, за да ги предпази от настъпващия студ. Наблюдаваше лъкатушещите натам-насам фарове, чиито конични лъчи светлина се плъзгаха по дюните. Кевин установи, че шофьорът не бърза. Светлините не подскачаха. Климатът не позволяваше човек да се насилва. Каквото има да се прави, ще стане утре. Insh’ Allah* му беше казал веднъж негов колега латиноамериканец, е същото както manana** — но още по-бавно.

[* Ако е рекъл Аллах (араб.). — Б.пр.]

[** Утре (исп.). — Б.пр.]

Колата беше „Тойота Ландкрузър“. Автомобилът с четворно предаване, изместил почти навсякъде ландроверите. Шофьорът го вкара направо в гаража, преди да слезе. О’Донъл погледна часовника си. До следващото прелитане на спътника имаше тридесет минути. Съвсем малко време им оставаше. Стана и влезе в барака №3. Милър го последва, като махна с ръка на току-що пристигналия мъж. Един униформен войник от постоянната охрана на лагера затвори вратата на гаража, без да им обърне никакво внимание.

— Радвам се да видя, че си се измъкнал, Шон — каза мъжът. Носеше малка торбичка.

— Благодаря ти, Шеймъс.

О’Донъл отвори вратата. Не беше от тези, които държат на церемониалности.

— Благодаря ти, Кевин.

— Пристигаш точно за вечеря — каза шефът на АОЪ.

— Е, човек понякога има късмет — отговори Шеймъс Падриг Коноли. Огледа бараката. — Тук няма ли чернилки?

— Не и в колибата — увери го О’Донъл.

— Добре. — Коноли разтвори торбичката и извади две бутилки. — Помислих си, че може би сте зажаднели за капка чисто уиски.

— Как успя да се промъкнеш покрай онези копелета? — попита Милър.

— Чух за новото разпореждане. Разбира се, казах им, че вкарвам пушка. — Засмяха се, а Милър донесе три чаши и лед. Тук винаги използваха лед.

— Кога трябва да пристигнеш в лагера? — О’Донъл имаше предвид базата на шестдесет километра оттук, използвана от ИРА.

— Имам проблеми с колата и прекарвам нощта при униформените си приятели. Лошото е, че са ми конфискували уискито.

— Проклети езичници! — засмя се Милър. Тримата мъже се чукнаха.

— Как беше там вътре, Шон? — попита Коноли. Чашите им вече бяха празни.

— Не чак толкова лошо. Имах неприятности с едни главорези седмица преди Кевин да дойде за мен. Разбира се, ченгетата ги подкокоросаха и те се повеселиха доста. Гадни педерасти! Но като оставим това, е толкова забавно да седиш и да гледаш как бъбрят ли, бъбрят като бабички.